Мюнхенската конференция за сигурността: Русия – държавата на “Путьомкин”

Избрано 12.02.2020 13:11

Преди 100 години Освалд Шпенглер публикува книгата си „Залезът на Запада”, в която предрича разпада и окончателното изчезване на западната цивилизация.

Днес „Западът” стана тема на отделно упадъчно напревление – родни политици, експерти, разузнавачи и интелектуалци пишат книги и статии и изнасят речи и доклади, обсъждащи краха на западния проект.

Въпреки широко използвания кратък синоним, описващ северноамериканските и европейските либерални демокрации и техния нормативен проект, „Западът” като идея не е лесен за определяне. „Западът“ никога не е бил монолитна концепция, а по-скоро смесица от различни традиции, чийто състав се е променял във времето.

Въпреки това през последните няколко десетилетия отговорът на въпроса „какво държи Запада заедно?” е прост: ангажимент за либерална демокрация, права на човека, пазарна икономика и международно сътрудничество в международни институции. Днес значението на Запада все повече се оспорва. Свидетели сме на „краха на Запада“ като сравнително сплотена геополитическа конфигурация.

Една от причините за привидната неспособност на либерализма да се противопостави на националистическия популизъм е дългата и почти непоколебима убеденост, че всички препятствия пред либерализацията са само малки провали и триумфът на либерализма е неизбежен. Рано или късно либералните демократични ценности ще се разпространят навсякъде: Европа ще стане „цяла, свободна и мирна“, Русия и Китай с времето също ще възприемат либералните ценности и ще станат „отговорни заинтересовани страни“ в либералния свят, воден от Запада. Критиците на „либерализацията” бяха отхвърлени като „назадничави”. В този смисъл на либералните триумфи в периода след Студената война им липсваше саморефлексия.

Дълбоките смени на световната сила и бързите технологични промени изострят усещането за тревога и безпокойство. Светът става все по-малко западен. Но по-важното е, че самият Запад става все по-малко западен. Това е нещото, което описваме с термина „незападно“.

Нарастващото нежелание на Запада да участва в жестоки конфликти в чужбина не означава, че тези конфликти ще изчезнат. Напротив, те могат да станат още по-кървави, а също и по-важни за самия Запад. Както редица наблюдатели предупреждават, важно е „да не се надценяват уроците от минали интервенции“ и да се намери „по-фина алтернатива на прекия антиинтервенционизъм“. Днес „незападното“ вече се проявява напълно в редица конфликти.

Това се забелязва най-ясно в Сирия, където режимът на Асад и руските сили целенасочено обстрелват болници и училища, а военните престъпления са ежедневие. Няколко дни преди Рождество Христово Русия и Китай наложиха вето на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, като блокираха по този начин хуманитарните доставки за милиони мирни сирийски граждани. В коментар по повод 14-тото поредно вето на Русия от началото на конфликта през 2011 г. държавният секретар на САЩ Майк Помпео беше безцеремонен: „Русия и Китай, които се обявиха срещу тази резолюция, имат кръв по ръцете си”…

Нежеланието на Запада да се намесва на ранен етап в конфликта и последвалата хуманитарна катастрофа в Сирия е само един от примерите за това отстъпление. Неотдавна Китай, Иран и Русия проведоха първите съвместни военноморски учения в Индийския океан и Оманския залив. Много съзряха в това предизвикателство, отправено към САЩ и към целия свят.

В Либия Турция и Русия действат все по-решително, а нестабилността на отсрещния бряг на Средиземно море все повече влияе на Европа. Когато западните играчи се представят под нивото си, Русия – при силно ограничени средства, се оказа силен играч, когото няма как да игнорираш.

Както отбеляза президентът на Франция Еманюел Макрон, „Русия максимално разкри интересите си: върна се в Сирия, върна се в Либия, върна се в Африка, присъства във всяка криза заради нашите слабости или грешки”.

Според него, „неспособността да се отговори на използването на химическо оръжие в Сирия се превърна в първия стадия на разпада на Западния блок”. Именно в този момент най-големите регионални държави си казаха: Западът е слаб.

„Да вземем например Индия, Русия и Китай. Сега те притежават значително повече политическо вдъхновение, отколкото европейците. Те се придържат към логичния мирен подход, притежават истинска философия, изобретателност, която ние до известна степен сме загубили. И това разбъркване на картите ни се отразява сериозно.”

В периода, формиран от относителния упадък на Запада и относителния възход на незападния свят, наличието на единна западна стратегия изглежда още по-важно. Уви, през последните години се наблюдава отчуждение и разминаване във възгледите за най-важните политически предизвикателства – от контрола върху оръжията и глобалната търговия до изменението на климата или ролята на международните институции. Затова не е изненадващо, че други се опитват да се възползват от тези пукнатини за осъществяването на собствените си цели. На миналогодишната конференция за сигурност в Мюнхен представителите на Китай, Иран и Русия побързаха да наблегнат на трансатлантическите различия и се самопредложиха като най-добрите партньори на Европа.

Русия се превърна в може би най-директното предизвикателство за Запада. Въпреки че дебатът за разпределяне на разходите за отбрана продължава, държавите-членки на НАТО допринесоха значително за общата отбрана след руската анексия на Крим през 2014 г. И въпреки че малко европейци са съгласни с решението на Доналд Тръмп да се оттегли от Договора за премахване на ракетите със среден и малък обсег на действие (ДПРСМО), членовете на НАТО успяха да постигнат консенсус. Като цяло, Москва улесни задачата им, като многократно провокира европейците, опитвайки се да се намеси в европейските избори, разпространявайки нелепи исторически интерпретации и т.н.

Москва направи твърде малко – ако положи изобщо някакви усилия в тази посока, да отслаби конфронтацията в Източна Украйна и не остави на Европейския съюз друг избор, освен многократно да удължава срока на санкциите. Въпреки това много европейци гледат скептично на въпроса дали засилената конфронтация с Русия отговаря на интересите на Европа.

Според списание „Икономист”,” незаслуженото връщане на Русия в Съвета на Европа създаде опасен прецедент на реабилитация без рехорми”. През последните месеци президентът на Франция Еманюел Макрон направи няколко гръмки изявления, като предложи да се „изгради нова архитектура на Европа, основана на доверие и сигурност”.

Според него, европейският континент никога няма да бъде стабилен и сигурен, „ако не изясним отношенията си с Русия”. Европа трябва да се подготви за свят, в който САЩ ще престанат да се грижат за европейските интереси, както досега. Инициативата на Макрон беше посрещната критично на практика от всички държави от Алианса. За голяма част от тях причината, поради която „архитектурата, основана на доверие“, е престанала да съществува, се намира в Москва, а не на Запад.

Според други европейци, независимо, че засега Русия не може да се разглежда като надежден политически партньор, стабилното икономическо сътрудничество с Русия не само че е възможно, но е и желателно. По силата на тази логика, даже в разгара на Студената война Съветският съюз беше надежден източник на енергия. По-нататъшното европейско икономическо разединение ще отблъсне още повече Русия от Европа. Според двупартийното мнозинство в САЩ обаче (и други членове на НАТО), икономическите проекти от рода на „Северен поток 2” пречат на европейската сигурност. Критиците смятат, че тръбопроводът е проявление на факта, че „Германия води европейска външна политика, само когато това отговаря на собствените ? интереси”.

Сенаторът Том Котън смята, че тръбопроводът „ще разшири възможностите на Русия и ще ? позволи да шантажира държави като Полша и страните от Прибалтика, застрашавайки техните енергийни доставки и задълбочавайки зависимостта на членове на НАТО от Русия”. През ноември Конгресът на САЩ въведе санкции срещу компаниите, които участват в изграждането на „Северен поток 2”. Независимо, че срещу тръбопровода се изказаха редица външнополитически експерти и европейски законодатели, много от тях са готови да го защитават, защото не са съгласни с намесата на САЩ, което според тях е незаконно.

Освен това ЕС създаде инфраструктура и диверсифицира доставките, за да предотврати прекомерната зависимост от Русия, като в същото време Берлин съдейства за подписването на договор за транзит на газ през Украйна. Както заяви канцлерът Меркел, „молекулата на руския газ е молекула на руския газ и няма никакво значение дали идва през Украйна или Балтийско море. Значи въпросът относно зависимостта ни от руски газ не може да се реши според това, по какъв газопровод ще тече”.

Много германци не разбират, защо Сенатът на САЩ, който има републиканско мнозинство, въвежда санкции срещу „Северен поток – 2”, смятайки, че това ще даде на Русия непропорционално влияние в Европа. В същото време той не е в състояние да вземе необходимите мерки за предотвратяване на повторна намеса на Русия в изборите в САЩ. Според критиците, САЩ превръщат от проблема със сигурността „димна завеса за собствените си икономически интереси”, тъй като смята евтиния газ от Русия за конкурентен на вноса на американски шистов газ в Европа. В резултат на това и двете страни виждат в действията на другата противоречие на духа на трансатлантическото партньорство.

В наше време е трудно да се избегнат впечатленията, че Западът отстъпва, намира се в упадък и е подложен на постоянни атаки както отвън, така и отвътре.

Има обаче много причини за либерален оптимизъм. Въпреки плашещо нелибералния дух на времето, авторитарните правителства в никакъв случай не са безкрайни победители. При по-внимателно вглеждане се оказва, че страните, които западните стратези определят като основни противници, са заплашени от собствените си вътрешни кризи, лесно засенчващи проблемите, пред които са изправени западните страни. По този начин Русия остава „икономика с един вид икономическа дейност“, нейните институции са корумпирани, а страната е изправена пред сериозни проблеми в демографията и здравеопазването. А все по-авторитарната политика на Китай и „имперският стил на Си“ предизвикаха нова вълна от вътрешни критики както сред интелектуалците, така и сред партийната номенклатура. Става все по-трудно да се обуздае мащабното вътрешно недоволство. Западните държави, поне на теория, разполагат с идеален набор от материални и институционални ресурси, които им осигуряват дългосрочни предимства в конкурентна среда.

Разигравайки успешно слаби карти, през 2019 г. Русия успешно удържа няколко дипломатически победи. Въпреки липсата на промяна във външната политика на Кремъл, Русия беше приета отново в Съвета на Европа, държава-членка на НАТО закупи от нея зенитно-ракетни комплекси С-400, а Москва стана влиятелна сила в Близкия изток. Най-важното, обаче, е , че с нея започна дипломатически „флирт” френският президент Еманюел Макрон, който призова за преразглеждане на отношенията с Русия.

Много европейски лидери критикуват усилията на Макрон, като смятат, че действията му са в противоречие с продължаващата дестабилизация на Украйна, с предизвикателствата по отношение на ядрената стабилност, с опитите на Москва да „дискредитира и отслаби западните либерални институции и ценности“, както и с причастността си към убийства в чужбина.

В светлината на продължаващата криза на доверие в отношенията между Русия и Запада, Кремъл ускори сближаването си с други региони, включително Латинска Америка, Близкия Изток и Африка. Но най-важното е, че Москва се „обърна на изток“ към Пекин. Русия възобнови доставките на оръжие за Китай, покани Пекин да участва във военните учения „Изток-2018“, а през юли 2019 г. заедно с Китай осъществи въздушни патрули над Източнокитайско море.

Западните държави гледат на този нов съюз с вълнение, но не може да се отрече значителната асиметрия на силите между двете страни, което се усеща най-силно в областта на търговията. Ако добавим към това нарастващото присъствие на Китай в руския Далечен Изток и Централна Азия, става ясно, че руско-китайските отношения ще бъдат изправени пред трудни изпитания.

Както и по-рано, вътре в страната Путин упражнява твърд контрол. Въпреки това той се сблъсква със сериозни политически предизвикателства. През лятото на 2019 г., когато Кремъл забрани на опозиционните кандидати да се кандидатират за Московската градска дума, започнаха протести, които доведоха до най-големия политически митинг през последните седем години. Режимът реагира с масови арести, но на изборите на 8 септември подкрепените от Кремъл кандидати претърпяха сериозен удар. В условията на продължаваща икономическа стагнация, липсата на растеж на реалните доходи и крайно непопулярната пенсионна реформа, нивото на подкрепа на Путин рязко спадна. Тези събития, както и промените в правителството в началото на 2020 г., показват, че вътрешните основи на глобалната проекция на руската власт постепенно се износват и отслабват. Москва отдавна не може да поеме такъв товар. Но през 2019 г. тя все пак успя да нанесе много удари. /БГНЕС

——————————————————–

Доклад на Мюнхенската конференция по сигурността.
CHF CHF 1 1.99351
GBP GBP 1 2.28037
RON RON 10 3.93361
TRY TRY 100 5.60402
USD USD 1 1.80827