Днес се навършват 85 години от раждането на Дамян Дамянов. Честно казано, малко се изненадах от доста големия интерес, проявен към неговото творчество. Обикновените български граждани не са го забравяли никога. Където и да пътувам из страната на срещи с читатели, се убеждавам в любовта на неговите почитатели, които помнят много от стиховете му наизуст.

Във връзка с тържество, което ще се проведе през втората половина на март тази година, ми се наложи да отворя архива на Дамян. Архивът му е огромен. Той беше... архивар. Всичко, свързано с неговия живот,

беше подреждано
грижливо и
подвързвано в папки
- ръкописи, публикации, писма, документи... В архива му е запазена фактурата от покупката на пишещата му машина - обезсмъртена в не едно негово стихотворение. Запазено е писмото, в което журналист от някогашния вестник “Отечествен фронт” е писал на мечтаещия да види името си на страниците на вестника невръстен все още поет да престане да изпраща стихове, защото от него нищо няма да стане!

Съобщавам този факт само като любопитна подробност. Тогавашната преса е печатала само стихове, в които се е възхвалявал “новият” живот. Неизвестният Дамян Дамянов, който по-късно ще напише: “...и виждам толкоз малко от света, в прозореца ми колкото е сбрано”, е “съчинявал” стихове за непреживени от него неща. Не съм ги чела. Вероятно са си заслужавали “злото” писмо. Но на принципа на “всяко зло - за добро”, това писмо, което би могло да “извади очите” на Дамян, му е “изписало вежди”. Майка му помолила свой роднина - младия по онова време литературен критик, бъдещ директор на издателство “Български писател” Симеон Султанов - да поговори с Дамян, да прочете стиховете му. Дошъл Симеон Султанов. Прочел стиховете на и го попитал дали е виждал трактор, комбай... и т.н. Отговорът, много ясно, е бил - не. И неизвестният почти никому млад поет получил съвета никога да не пише за неща, които не е преживял, които не са минали през душата и сърцето му.

Не ми се искаше да отварям архива на Дамян. Първо, защото той не обичаше да му се пипат нещата, и второ, за да не намеря нещо, което ще ме нарани. Когато преживяваше трудни моменти, в които, както е казал в едно от най-известните си стихотворения “Приказка” - “Душата ми се стяга до полуда/ в прегръдките на своята тъга”, когато се гневеше на съдбата си, безпомощността му пред нея мяташе мълнии върху най-удобния за тази цел човек - жена му. По своя воля

станах гръмоотвод
на житейските му
бури
Не от мазохизъм, а от състрадание приех да го опазя, колкото беше възможно, от желанието му да се самоунищожи. И често чувах “Ти си виновна да съм жив!” Това обвинение е всъщност комплимент. Ако беше успял в желанието си, много негови стихотворения щяха да останат ненаписани. Когато по време на социализма млад литературен критик “обвини” няколко поети, между които и Дамян, в “свръхпроизводство”, Добри Жотев каза: “Дамяне, това момче не знае, че ти пишеш, както дишаш!”

Свидетел съм в продължение на почти 35 години, че Дамян пишеше, както дишаше. Обичаше ли, обичаше. Мразеше ли, мразеше. Била съм обект и на двете чувства. Но не се главозамайвах от първото и не страдах от второто, защото бях стигнала до прозрението: „...когато си най-зъл и най-свиреп, навярно си най-тъжен и самотен”.

Разтварям папките с ръкописите му и намирам неизвестни и за мене стихотворения. Стиховете, които избрах за читателите на вестник “24 часа”, може би не са най-хубавите от непубликуваните досега Дамянови стихотворения. Предполагам, че в непрочетените все още папки има и по-хубави от тях. Когато ги открия, ще се погрижа да стигнах до вас. Ето някои от тях.

Бесете ме, колете ме, такъв съм:

удобен, неудобен, мек и як,

на вид - неугледен, опърпан, мръсен,

пречупен - телом, но не и в гръбнак!

Но все пак нали съм с гръмко име,

нали прочут съм - дойде тежък миг,

потрябва на неща, народ - хоп, взимат

особата ми за човек велик.

И името ми ту едни, ту други,

ту уж другари, ту пък врагове

със мен си свършват някаква услуга -

кому каквото трябва: Хряс - на две.

А никому и в нищо не слугувам.

Каквото мисля, туй и пиша аз.

Безплатно, без облаги, без преструвки.

С неопетнен от сребърници глас.

Такъв съм. Зная. Срещат се и луди!

Но вместо да ме плюете без страх,

езиците си змийски скрийте, люде,

и отворете шепите си, юди,

да видя трийсте сребърника в тях.

2. Х. 1995 г.

* * *

Как хубава навън е утринта

със листопадното дърво, което

и през стъклото праща ми листа

от себе си до чашата с кафето.

Как сладък е мигът неуловим

с цигарата и с тихата магия.

Обърквам се: кафе с цигарен дим

или живот на бавни глътки пия?

И почвам: върху листа – стих след стих

И строфа подир строфа – страст присъща.

И тъй до мрак, и тъй денят уж тих

В тъкачен шум от думи се превръща.

Така ще е цял ден - от мрак до мрак.

Докато свърши моят ден работен,

докато падна - сетен буквен знак

във ръкописа тъжен на живота.

Приятели и врагове, тогаз

със плач или с проклятие кажете:

“Не спря да пише до последен час!”

След туй цигарата димяща угасете.

3. 11. 1995

Аз много скоро ще си тръгна - връзвам

вързопчето си с думи ден след ден,

защото нямам много време – бързам

вързопа стягам, да стои след мен.

* * *

Сума любовници имах. Наум.

Толкова малко на живо.

Край мене се носеха дъх на парфюм

и рокли, шумящи красиво.

Сега съм старик. А край мен – тишина.

Старост - нерадост. Мрак черен.

Спохожда в него само една,

със куха усмивка на череп.

- Почакай, не бързай - ? шепна с нелеп

смутен глас. И, блед и посърнал, казвам:

- Ще дойда накрая при теб

и най-нежно ще те прегърна.

Сума любовници имах. Днес тя

единствена още ме чака.

И тихо пристъпва към мене нощта

и ме завива със мрака.

3. 11. 1995г.

ПЪРВИ СНЯГ

Нощес, дорде съм спал, е паднал пак.

Покрил е клони, къщи и тежнения

със белия си бял варак.

О, първи сняг, вълшебен първи сняг,

като във първолашко съчинение.

Със бяло всичко черно е покрил –

Фасадите, балконските саксии,

прозореца ми, грижи, скърби скрил.

Единствено духа ми чер, не мил

не е могъл със нищо да покрие.

И жалко, че оставени далек

са детството ми, милите игрички,

пързалките ми, снежният човек,

да прелетя пак половина век

с отдавна счупената ми шейничка.

Но намалява хубавият сняг,

Шейната и пъртината в миг някак си

се стапят, чезнат. Слънце грейва пак.

Снегът редее и аз виждам как

Човечето, топейки, се разплаква.

5. 11. 1995 г,, неделя

* * *

Недейте ме слуша, че искам да мра -

аз съм подлец и го зная:

искам да гледам още зора

и залез... Да, тука е раят

и адът е тука - и в двата от тях

искам ведно да се мятам.

Жив между свойте святост и грях,

далече от тях. Тук. На земята.

Така и така смъртта ми сама

ще дойде. Как да я викам? Не смея.

С един крак да щъкам по тая земя

аз предпочитам, наместо в тъма

и с двата да легна под нея.

27. 03. 1999 г.

-----------

*Надежда Захариева е съпруга на поета, майка на трите му деца, самата тя поетеса и писателка. “Подарих му човешките неща”, казва тя, почитайки паметта му”. /24chasa.bg