Новата вълна на Арабската пролет си научи уроците от провалите на първата. Тя е пацифистка, речта й е светски и национално ориентирана и отказва всяка чужда намеса. Успехът й обаче е възпрепятстван от силите на властта, които отказват да отстъпят въпреки натиска на улицата и които, за разлика от нея, разполагат със средствата на своята политика. Ситуациите в Ливан, Ирак и Алжир са различни в много отношения. Но във всеки от тези случаи могат да се зададат едни и същи два въпроса: Как да се излезе от безизходицата? И възможно ли е това да стане посредством компромис с местните власти, коментира ливанското издание L"Orient-Le Jour.

В Алжир при напрегнати и комични условия се проведоха избори, наложени от властта и отхвърлени от голяма част от населението, с цел да се придаде фасадна легитимност на военния режим, който има контрол над страната. Протестиращите в Ирак са по улиците от 1 октомври, въпреки правителствените репресии, които вече убиха 450 души, за да поискат обновяване на управляващата класа и промяна в конституцията, но проиранските сили отказват да отстъпят и педя. В Ливан на 58-ия ден от бунта партиите от коалицията "8-ми март" се противопоставиха на сформирането на независимо правителство и организирането на предсрочни законодателни избори, докато оттеглилият кандидатурата си за премиер Саад Харири залага на обратната стратегия, за да ръководи независим министерски екип.

И в трите случая исканията на улицата не могат да бъдат по-легитимни. Тя изисква модерна и демократична държава, основана на социалната справедливост и преразпределението на благата. Но революциите не се печелят само според морала и правдата им. Съотношението на силите винаги е решаващо и властите в Алжир, Ирак и Ливан, могат да разчитат на това, не за да се противопоставят на бунта, защото те самите са залети от вълната, а за да се опитат да го задушат, като блокират процеса и го подложат на изтощение. Освен ако нов важен фактор - вероятно вътрешен, но най-вече външен - не промени ситуацията, е сигурно, че алжирската армия няма да даде ключовете на властта на независимите и че съюзниците на Иран в Ливан и Ирак няма да позволят власт, над която те нямат контрол в тези две страни. За демонстрантите са достъпни две възможности: да продължат да следват екстремистката логика, за да се опитат да разбият най-устойчивите сили, с риск обаче ситуацията да се влоши и икономическата криза да се задълбочи; или да направят компромис с властта и да управляват прехода в дългосрочен план с риск да бъдат излъгани.

Суданските революционери избраха втория вариант, подписвайки споразумение през август с военните, насърчавани от външни сили. Компрометирането със "стария режим" е жалко в много отношения. Това придава определена легитимност на последния и позволява причините за проблема да претендират, че в същото време са решението за него. Това предотвратява или поне усложнява установяването на преходна справедливост, което е от съществено значение за отварянето на нова глава. Но компромисът понякога е единственият изход от избора между безизходица и война. При условие, че местната власт може да приеме тази логика.

Сирийците, дори и да искаха, нямаха друг избор, компромисът с режима на Асад по-същество е невъзможен. Нищо не ни дава основание да твърдим, че такъв е възможен днес в Алжир, Ирак и Ливан. Алжирската армия все още изглежда не е готова дори само да сподели властта. Проиранските милиции в Ирак засилиха репресиите през последните дни и не показват никакви признаци да искат да правят отстъпки. "Хизбулла", единствената сила, способна да извърши контрареволюционно начинание в Ливан, изглежда по-склонна към компромиси, но при условия, които са толкова неприемливи, че за революционните сили е почти невъзможно да ги приемат. Компромисът между последните и правителството е още по-труден в Ливан, тъй като първо трябва да се вземе предвид друг компромис, този път между различните политически партии, което превръща проблема в своеобразна китайска главоблъсканица. И в трите ситуации въпросът за компромиса трябва да бъде разгледан, за да не рискуваме да загубим главната линия. Но може да се вземе сериозно само и единствено, ако инициативата за него идва от местните власти. /news.bg