Преди пет години, на последната среща на върха на БРИКС в Бразилия, държавният глава на Руската федерация Владимир Путин се срещна с президентите на страните от Южна Америка. Путин до Бразилия на срещата на БРИКС вече не се възприема като нещо необичайно; те започнаха да свикват с посещенията на руския президент в Латинска Америка. Но до 2004 г. лидерите на Москва посещаваха само една държава от региона - Куба. Сега развиват отношения с почти всички страни от Южна Америка, при това без значение кой ги управлява, отбелязва руският вестник „Взгляд“ в статия, озаглавена „Русия влиза в конкуренция със САЩ за Латинска Америка“.

Превода на материала отразява единствено позицията на автора, предава "Фокус".

Южна Америка е най-отдалеченият от Русия географски регион (с изключение на Австралия и Океания, но те не играят значителна роля в световната политика). Въпреки факта, че повечето страни от Латинска Америка имат независима история от близо два века, страната ни не бе открила региона до 60-те години на миналия век, когато бяха установени съюзнически отношения със социалистическа Куба.

Островът стана наш портал към латиноамериканския свят, с който преди това практически нямахме политически връзки. Последва Чили при Алиенде, след падането на когото много от нас започнаха да вярват, че Южна Америка остава „задния двор“ на САЩ.

Това обаче отдавна не е така: през последните десетилетия Латинска Америка значително отслаби зависимостта си от САЩ, включително чрез засилване на връзките си с Китай. Русия също не стои настрана. След появата на БРИКС, ние придобихме геополитически партньор в лицето на Бразилия, силни позиции във Венецуела през последните 20 години. Аржентина, Еквадор, Перу и Боливия също проявиха постоянен интерес към Русия.

Падането на режима на Ево Моралес, който наскоро направи визита в Москва, беше посрещнато със злорадство от различни русофоби. Интересът на латиноамериканците към Русия обаче е стабилен и като цяло вече не зависи от смяната на режимите (в допълнение, той е напълно цикличен - в Боливия лявата партия замества дясната, а дясната - лявата, така е вече 80 години). И по същия начин интересът на Москва към Латинска Америка е стратегически.

Няма да разполагаме ракети в Куба (а това вече не е военна необходимост) и всякакви жестове като изпращане на руските стратегически бомбардировачи във Венецуела, са демонстративни и геополитически. Не ни е интересно да се конкурираме с други за Латинска Америка: икономически китайците ще ги изтласкат оттам, а самите латиноамериканци геополитически искат да се насочат към постигане на по-голяма независимост. Латинска Америка е интересна за Русия по две доста прагматични причини.

Първо, тя е потенциално важен играч на световната сцена, един от бъдещите центрове на сила в новия многополюсен свят, заедно с ЕС, САЩ, Китай, Индия, Югоизточна Азия, Арабския свят и Африканския съюз. Рано или късно икономическата и политическата интеграция на страните на континента ще достигне такова ниво, че Латинска Америка ще има единна позиция и единен глас, включително в бъдещия Съвет за сигурност на ООН, трансформиран въз основа на представителството на големи цивилизационни държави и регионални интеграционни организации. Да, сега 33-те държави от Латинска Америка са все още далеч от нивото на европейска интеграция и по отношение на вътрешната им стабилност има още много какво да се желае. Но геополитическото време се ускорява и до средата на века всичко може да се промени.

Но дори и сега регион с 650-милионно население представлява печеливш и важен пазар за Русия. Търговският ни оборот е смешен - 15 милиарда, а значителна част от него е от Бразилия. Самата Русия се нуждае от страните от региона не само заради плодове, риба и кафе. Основното е, че в икономически план това е огромен пазар за нашите технологии, а не само за износа на високотехнологични продукти. Имаме много проекти не само с Бразилия и Венецуела, но и с Аржентина, Мексико, Еквадор, Боливия, Перу.

Те купуват нашите оръжия. Те искат да построим там наши атомни електроцентрали, дават огромно поле за работа за нашите петролни и газови работници. Има работа за „Роскосмос“.

Ясно е, че конкуренцията в региона е огромна не само с американците, китайците и европейците, но и с японците, корейците и дори турците. Но нашите позиции са подсилени от желанието на латиноамериканците да диверсифицират връзките си (отслабиха зависимостта си от САЩ, като същевременно не изпаднаха в твърде голяма зависимост от Китай) и от тяхното специално отношение към Русия.

За много латиноамерикански левичари Русия все още е страна на Ленин, социализъм и антиимпериализъм, т.е. тя олицетворява противопоставяне на янките. Антиимпериалистичният, т.е. антиатлантическият компонент на настоящата политика на Москва се възприема като продължение на съветската линия, което между другото не е толкова далеч от истината. Защото комунистическите лозунги за борбата срещу империализма и неоколониализма (т.е.САЩ) на световната арена до голяма степен се определяха не само от идеологическите, но и от геополитическите интереси на СССР-Русия.

Но в съветските години позицията на нашата страна в Латинска Америка беше слаба - въпреки че леви режими периодично идваха на власт в различни страни от региона, не беше възможно да се установят трайни отношения. За това, разбира се, допринесе и противопоставянето на американците. По-специално, те активно използваха фактора „комунистическа заплаха“, за да сплашат олигархичните кланове, армията и десницата като цяло. Виждате ли, съветите подкрепят комунистите във вашата страна - те искат да организират революция в страната ви.

В действителност Москва не извършваше никаква специална подривна работа, ограничавайки се до подкрепа на комунистическите партии, а не на бунтовниците и партизаните. Всички полеви успехи на латиноамериканската левица бяха изцяло тяхна заслуга, т.е. отражение на вътрешните процеси в техните страни. Е, разбира се, Фидел Кастро даде безспорен принос, към когото всички леви сили на континента се обърнаха за помощ; самият той не беше против понякога да играе роля във вътрешните противоречия на латиноамериканските страни (но това обаче изобщо не в стила на Че Гевара).

Би било погрешно да виждаме ръката на Москва в онези събития. Кастро смяташе себе си не само за революционер, но и за продължител на делото на Боливар, той възприемаше целия континент като бойно поле с колониалистите, не само испански, но и американски. Кубинските революционери не се съобразяваха особено с Москва.

Нашият настоящ антиимпериализъм е лишен от социалистическо оцветяване. Той е по-прагматичен, по-малко идеологически. Това е геополитически антиимпериализъм: Русия иска възможно най-бързо да обърне неуспешната глава от световната история, наречена „американски свят“. Но просто Латинска Америка напълно изпита всички „прелести“ на американската политика. Сега и за Латинска Америка, и за Русия не е изгодно продължаването на американската ера и това ни прави обективни съюзници.

Освен това, независимо от това кой е на власт в определена държава, регионът преживява завои както наляво, така и надясно. Да, левият Моралес беше принуден да бяга в Мексико. Но няколко дни преди това, Лула, бившият президент на Бразилия, който отново би бил избран, ако не му беше забранено да участва в изборите и не беше изпратен зад решетките, беше освободен от затвора.

А няколко дни преди това в Аржентина бе избран нов президент. Джаир Болсонару, новият бразилски държавен глава, с цялата си истинност и любов към САЩ, може да намери общ език с Путин не само по двустранни теми, но и за по-фундаментални въпроси. В крайна сметка и двамата са последователни привърженици на традиционните ценности, т.е. на нормално семейство и християнска цивилизация.

И дясната, и лявата Латинска Америка се нуждае от далечна, но силна Русия. А тя дойде на този континент със сериозни намерения и за дълго време, дори и да се намира почти в самото начало на това свое пътуване. /24chasa.bg