Съюзник на Турция в НАТО - съюзник, който даде възможност за членство на Турция в организацията - е виновен за това, че позволява на руснаците да се установят на южния фланг на Турция, откривайки нова ера в отношенията между Турция и Русия, пише за "Анадолу" д-р Адам Макконъл, преподавател по турска история в университета Сабанци в Истанбул.

Истанбул

"Древната столица е Москва, а майката на руските градове е Киев. Петербург, или Санкт Петербург, или Петър (което е едно и също нещо) принадлежи правилно на Руската империя. И Царград, Константиноград (или, както казват хората, Константинопол), принадлежи по право на наследство. Няма да разясняваме повече за това." - Андрей Бели, Петербург, "Пролог"

Двете държави започват да се оглеждат внимателно една друга през 1600 г., през вълните на Азовско море и над планината. Заснежените гребени на Елбрус в планините на Кавказ. В крайна сметка Османската и Руската империи ще започват войни десетки пъти за повече от 300 години, докато Русия притиска за своя стратегически императив: топли пристанища и неограничен достъп до световните морета. Русия обикновено излиза като победител благодарение на ранните модернизационни реформи на Петър Велики, но Селим III и Махмуд II последваха това по-късно. През 19 век съюзите на Великите сили вкараха османците в театъра на Европа след Кримската война и само политиката на Великите сила попречиха на руснаците да окупират Истанбул по време на войната от 1877-1878 г.

Първата световна война доведе до дългоочаквания обществено-политически крах на Руската империя, революцията и възникването на СССР. Османската империя, след като едва поддържаше своя суверенитет по време на Първата световна война с германска помощ, блестящия офицер Мустафа Кемал и огромни жертви в цялото общество, се промени на Република Турция през 1923 година.

Между войните Турция и СССР останаха приятелски, но далечни. В края на 30-те години на миналия век, с петгодишните планове на Сталин, които превръщат съветската икономика в тежка промишленост и производствен капацитет, СССР възражда военната си сила.

Резултатът от Втората световна война го направи Велика сила и Турция отново почувства древната заплаха за своя суверенитет, основан на изначалната алчност на Русия към Босфора и Дарданелите. Геополитиката превърна Турция в предимство за САЩ, а членството на Турция в НАТО в крайна сметка бе осигурено, за да осигури бреговия баланс, какъвто са искали турските държавници през предходните 70 години.

Развитието на студената война в отношенията между Турция и Русия

Историците от студената война отдавна определиха интересен факт: включването на Турция в НАТО бе по-скоро въпрос на стратегия, а не на действителна съветска заплаха. Да, дипломатическите бележки на Сталин за Турция през 1945-1946 г. бяха смущаващи, но в крайна сметка СССР никога не бе мобилизиран да нахлуе в Турция. Както стана ясно от последните проучвания на Стивън Коткин за Сталин, болшевиките и конкретно Сталин бяха опортюнисти.

Дългосрочната стратегия, различна от тази, предоставена от Маркс, не бе нещо от съветската мисъл. Към края на Втората световна война Сталин смята, че е видял възможност да възстанови отстъпената за Турция територия в момент на руска слабост през 20-те години на миналия век, но вниманието на САЩ за новата глобална геополитическа игра направи инициативата на Сталин безрезултатна.

През 1950 г. изборите в Турция най-накрая стават демократични, но държавните институции остават доминирани от същите социални групи - войската, бюрокрацията, интелигенцията, които до голяма степен диктуваха политически решения след ерата на Танзимат. Това постави началото на повратна точка в турската история, която Русия не е постигнала и до днес: индустриално развитие при демократично избрани правителства.

От 60-те години турската индустриализация представи ново измерение в отношенията със северната си съседка. Спирайки в началото, но напредвайки бързо през 90-те години, Турция е на път да се превърне в индустриализирано общество и сега масово произвежда елементи, толкова разнообразни, колкото дънки и въоръжени дронове. Русия остава зависима от добива на ресурси, но огромните й резерви осигуряват финансовите ресурси за поддържане на военните и научните сектори, разработени през съветската епоха. Русия също притежава почти два пъти повече от населението на Турция, дори ако ръстът на руското население е в застой.

Сирия, Русия и новата роля за регионална сигурност в Турция

Горното обобщение ни отвежда към настоящата ситуация, тъй като Русия е фактически собственик на Сирия и основната причина, поради която режимът на Асад все още съществува. Турция от своя страна отстоява своя разцъфващ съвременен военен капацитет, за да защити своите граждани и сили за сигурност от насилствени, идеологически управлявани бойни групи като ДАЕШ и PYD/PKK и за да защити Северна Сирия от Дамаск и същите терористични групи. Зоните под отговорността на Турция също осигуряват сигурно убежище за сирийските бежанци, за да се завърнат. Може ли New York Times (NYT) да обясни последиците от тази ситуация пред своите читатели? Тъй като медията е хвърлил всички претенции за обективност по отношение на въпроси, касаещи Турция, вместо това, аз ще се опитам да го направя.

Най-смущаващият аспект на участието на Русия в Сирия е фактът, че САЩ позволиха на Русия да направи тактически ход, безпрецедентен в историята на турско-руското съперничество: откриване на втори фронт към юг на Турция. Русия иска контрол над турските проливи в продължение на 400 години, но до този момент беше разочарована.

В исторически план, руската заплаха за турския суверенитет идваше само от север, независимо дали през Балканите или Кавказкия регион. След разпадането на СССР единствената споделена граница е била над Черно море, за първи път от 1600-та година османско-турската държава не притежава сухопътна граница с Москва. След студената война Москва продължи да поглъща части от южните си съседи - Абхазия и Южна Осетия в Грузия, Крим и регион Донбас в Украйна, без за пореден път да притиска границите на Турция.

Въпреки това, след като Башар Асад покани руснаците да поемат по-съществена и постоянна роля в сирийската политика (когато американският президент Барак Обама не успя да утвърди силата на САЩ там), Русия получи възможността да заплаши Турция от нова посока. Съюзникът на Турция в НАТО, съюзникът, който даде възможност за членството на Турция в организацията, е виновен за това, че позволява на руснаците да се установят на южния фланг на Турция, откривайки нова ера в отношенията между Турция и Русия.

Присъствието на Русия в Сирия предлага предизвикателства за турската държава, които не са срещани нито веднъж през последните 100 години, и Москва е добре наясно с нейното предимство. От друга страна, Турция има известни въздействия спрямо Москва. Най-важен е фактът, че Турция е регионална, историческа и сунитска мюсюлманска сила, докато позицията на Русия в Сирия произтича чисто от политическия кръг.

С други думи, Русия винаги ще трябва да адресира въпросите за легитимността на нейните дейности в Сирия и фактът, че мнозинството от населението на Сирия презира ролята на Русия в улесняване на оцеляването на режима на Асад.

Второ, Турция е демокрация и открито подкрепя демократичните стремежи на народите в региона. Ето защо регионалните държави с толкова различни политически системи като Саудитска Арабия, Египет и Израел са недоволни от нарастващата регионална известност на Турция. Те разбират, че индустриализиращата се мюсюлманска демокрация има широк интерес в преобладаващо мюсюлмански регион. Това е заплаха за военната диктатура на Египет, за монархията на Саудитска Арабия и за доминирането на Израел над палестинците по същия начин, че представлява заплаха за баасисткия режим на Башар Асад.

Неслучайно Русия поддържа добри отношения с авторитарните режими в региона на Турция поради споделените антидемократични настроения. С други думи, фронтът в Северна Сирия всъщност е фронтът между демократичните и недемократичните регионални сили. Фактът, че американската политическа класа не е разбрала тази реалност, просто илюстрира колко малка е способността на САЩ да разбере регионалната политическа динамика на места далеч и колко лесно американските медии манипулират американското обществено мнение по въпросите на външната политика с изкривена или невярна информация.

Турско-руският военен баланс

По-нататъшно значение за позицията на Русия в Сирия и отказването на отговорността на САЩ в Източното Средиземноморие е, че Турция отново се занимава с проблемите на сигурността, за които САЩ се грижеха от 1947 г.

Най-важното е политическото и военно посегателство на Русия върху целия регион, 400-годишно. И в Турция, и в Русия усилията да станат модерни, индустриални общества все още продължават, но Турция е по-истински индустриализираната от двете. За разлика от нея, Русия запазва военното си превъзходство поради по-големия потенциал на войските, напредналите оръжейни технологии (продължение на военните способности на СССР) и основния аспект на съвременната военна мощ: ядрените оръжия.

Ето отново въпрос, засегнат от неразбирането на условията в света извън неговите граници. Наскоро NYT се опита да подбуди истерията относно потенциала на турските ядрени оръжия, същата предъвквана тема като "ислямската бомба", която съществува от 90-те години на миналия век, когато Пакистан разкри на света, че има ядрени оръжия (като балансьор в развитието на същия капацитет в Индия).

Въпреки хиперболизираното внимание в пресата и реториката, реалистичните политолози (Джон Миърсхаймер, например) ще обяснят, че ядрените оръжия всъщност са сила за мир, тъй като войната между държави, които ги притежават е по-малко вероятна. Ето защо САЩ и СССР никога не са воювали пряко. Ето защо Индия и Пакистан, въпреки сериозното продължаващо напрежение и дори презграничното насилие, внимават да не позволяват на ситуация да излезе извън контрол (както беше показано отново по-рано тази година).

Последици за НАТО

Докато Турция няма ядрени оръжия и нейните партньори в НАТО продължават да не желаят да изпълняват задълженията си като договорни съюзници, позицията на Русия в Сирия означава, че НАТО, организация, посветена на запазването на демокрацията в Европа, ще остане слаба на своя флаг на Югоизточна Европа. Впоследствие Русия ще запази военно и преговорно предимство в Сирия, което прави усилията на Турция много по-трудни.

Този проблем се усложнява от слуховете в пресата, в резултат на което САЩ преоценява своите няколко десетки ядрени оръжия, складирани в "Инджирлик"; подобни слухове намаляват стойността на възпирането на "Инджирлик" и вдъхновяват руските амбиции.

За съжаление, последните събития разкриха САЩ като колебаеща се суперсила, вече не е сигурна в какво вярва, неинформирана за проблемите и обществата, които засягат външната й политика, и вече не се ангажира да упражнява военна сила в подкрепа на демократичните социални сили при военна заплаха от потиснически режими. Хари Труман се обръща в гроба си.

Уязвимостта на НАТО не произтича единствено от основния военен недостатък на Турция срещу Русия, тъй като вътрешните дебати и напрежението, които в момента се случват в НАТО по отношение на събитията в Сирия, също продължават. САЩ отново подкрепиха насилствена войнствена организация с оръжие, обучение, пари и помощ под извинението да се бият срещу по-голямото зло. Всички знаем дългосрочните ефекти на американската помощ за афганистанските бойци през 80-те, но политическото ръководство на САЩ, нито демократичното, нито републиканското, не е разбрало урока. Само времето ще разкрие до какви бедствия ще доведе поддръжката на САЩ за YPG/PYD/PKK.

Още по-лошото е, че подкрепата на НАТО за PYD/PKK не е ограничена до САЩ. Радва се на голяма свобода на движение, организация и обществен профил в няколко държави в ЕС, които също са членки на НАТО. Франция например предоставя дори бетона, който PYD/PKK използва за изграждането на укрепленията, за които Турция трябва да разхищава боеприпаси, докато ги унищожава.

Нежеланието на тези европейски членове на НАТО да действат срещу присъствието на ПКК в техните собствени общества и да престанат да толерират организация, която отдавна официално е обявена за "терористична", ще продължат да влияят на репутацията, способността за сътрудничество и ефективността на НАТО. /news.bg