Дълго подготвяната инвазия на Турция на контролираната от кюрди сирийска територия, евфемистично наречена „Мирна пролет“, започна в сряда. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган каза пред събралите се членове на Партията на справедливостта и развитието в Анкара в четвъртък, че до края на първия ден турските сили са убили 109 „терористи“.

В пушилката на сирийската гражданска война САЩ подкрепиха сирийските кюрдски милиции в борбата срещу Ислямска държава (ИД) и режима на Асад. Турция, също съюзник на САЩ, заплашва да се сражава срещу сирийските кюрди от 2014 г. Намирайки се в съюз и с Турция, и със сирийските кюрди, САЩ бяха буфер между тюх. Този буфер вече го няма.

Предсказанието

Кюрдските милиции не бяха първият избор на Вашингтон. Опитите на САЩ да обучат светски, сирийски арабски сили противници на режима на Асад, да се борят от тяхно име струват стотици милиони долари, но създадоха само 5-50 бойци. САЩ бяха принудени да променят подхода и да подкрепят сирийските кюрдски милиции. Най-големите и най-могъщите от тях бяха Отредите за защита на населението (ОЗН), които по-късно бяха наречени „Сирийските демократични сили“ (СДС) с надеждата да се намали турската враждебност и да се стигне до приемането на новата бойна сила на предимно арабските територии, които тя започна да завладява с въздушната поддръжка на САЩ.

Промяната на имиджа помогна на последното, но не успокои Турция ни най-малко. В резултат на това в неделя президентът на САЩ Доналд Тръмп предаде сирийските кюрди. За ужас на мнозина от собственото правителство на Тръмп, Белият дом пусна изявление в неделя, според което Тръмп, след телефонен разговор с Ердоган, се е съгласил да изтегли американските сили от Сирия. На следващия ден говорител на Министерството на отбраната на САЩ настоя, че САЩ не одобряват едностранното настъпление на Турция, но в този момент Турция не чуваше. Присъствието на американските сили в Северна Сирия беше единствената причина Турция да не нахлуе на контролираните от кюрдите сирийски територии преди тази седмица. Сега, след като получи зелена светлина, Турция настъпи. Сирийските кюрди са мотивирани и опитни бойци, но най-доброто, което могат да се надяват да направят срещу превъзхождащите ги турски части, е да направят неизбежния напредък на Турция възможно най-бавен и на висока цена.

Освен ако кюрдите на Сирия не успеят да си осигурят значителна външна подкрепа от друг покровител (най-вече в този момент), турското нашествие в Северна Сирия ще бъде погребален звън за Рожава, кюрдското име за територията на сирийските кюрди управлява автономно, след като режимът на Асад изтегли своите военни от региона през 2011-12 г., за да се бори с по-големи заплахи в Алепо, Дамаск и Идлиб.

В действителност обаче сирийските кюрди винаги са били в изключително деликатно положение. Кюрдската територия в Североизточна Сирия има малко естествени защитни сили; това е равнина, която от векове е споделено пространство на номадски арабски и кюрдски племена. Това е и една от малкото части на сирийската територия, сравнително благословена с природни ресурси. През 50-те и 60-те години Североизточна Сирия отглежда повече от 20 процента от сирийската пшеница и произвежда достатъчно петрол, за да отчита 25 процента от сирийските държавни приходи от петрол. Сирийските кюрди, с други думи, живеят на земя, която е едновременно ценна и беззащитна – коварна комбинация.

Сирийските кюрди знаят това по-добре от всички, поради което те участваха в ръководените от САЩ операции срещу ИД, което доведе до повече от 11 000 кюрдски жертви. Мотивите на СДС да ангажира своите хора едва ли бяха алтруистични. Сирийските кюрди предположиха, че ако направят себе си незаменими за интересите на САЩ (описани от тогавашния министър на отбраната Джим Матис като “унищожение и унижение” на Ислямска държава), САЩ ще ги защитят, подобно на това както защитават Израел от 1973 г. Сирийските кюрди също се опитват да развият по-силни отношения с Русия, макар и с малко полза и дори предложиха да останат лоялни към режима на Асад, ако обещае да им предостави автономия на север.

Проблемът е, че стратегията им зависеше от действията, интересите и прищявките на външните сили. Единственото, което би дало шанс на сирийските кюрди да защитят своите териториални придобивки, беше обединението на кюрдските народи. Има приблизително 35 милиона кюрди, които живеят в Южна Турция, Северна Сирия и Ирак и Северозападен Иран – и ако обединят ресурсите си и използват всеки наличен за тях политически, икономически и военен инструмент, те биха могли да се стремят да осигурят своята независимост, при условие, че те са в състояние да осигурят стратегически отношения с други сили в региона като Саудитска Арабия, Израел, Русия, САЩ

Но на обединението на кюрдските народи се гледа оптимистично от десетилетия, защото кюрдското национално съзнание е сериозно недоразвито. Всъщност „кюрдски“ е малко погрешно. То не описва толкова много единно, социално сплотено национално население, колкото разнообразен набор от племена и общности, които говорят различни езици, почитат различни богове и имат различни политически идеали. Двата най-разпространени кюрдски езика – курманджи и сорани – са приблизително толкова сходни, колкото и английският и немския.

По-нататъшното възпрепятстване на стремежа към държавност е фактът, че кюрдските групировки често се бият помежду си. През 1994 г., само шест години след скандалното обгазяване и клане от страна на режима на Саддам Хюсеин, двете основни иракски кюрдски политически групи – Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) и Кюрдската демократична партия (КДП), които продължават да съществуват и до днес, водят гражданска война, при която загиват около 5000 души. Днес иракската конституция признава полуавтономния иракски Кюрдистан (регионалното правителство на Кюрдистан), а РПК има тесни отношения с Турция, основната икономическа сила на нейната територия. Всъщност иракските кюрди редовно предлагат на Турция помощ в издирването на бойците на Кюрдската работническа партия (ПКК), които често се крият в планинския терен на Северен Ирак.

ПКК е кюрдска сепаратистка и войнстваща групировка, действаща в Южна Турция. Турското правителство и различни други държави и международни организации я класифицират като терористична група. Откакто Ислямска държава започна да се налага, Турция се опитва да убеди света, че тя и ПКК трябва да бъдат елиминирани едновременно. Скоро след като ОЗН се очертаха като значителна сила в Североизточна Сирия, Турция започва да характеризира също и ОЗН като терористична група и оказва турска помощ в борбата срещу контингента на Ислямска държава с разширяване на битката срещу ОЗН. Проблемът за Турция е, че никой извън турска лудница не вярва в тази пропаганда. Във всеки случай ОЗН с подкрепата на САЩ се оказа способен партньор във войната срещу Ислямска държава. Турция се опитва да подкопае отношенията на ОЗН със САЩ, дори когато ОЗН се ангажираха изцяло за победата срещу халифата. С обявеното оттегляне на Тръмп Анкара най-накрая успя.

Между Анкара и Вашингтон

Интересите на Турция тук са ясно очевидни. Турция е заплашена от независима сирийска кюрдска държава, тъй като сирийските и турските кюрди са тясно свързани – далеч повече от кюрдите на Турция и на Ирак. Турция се притеснява, че международно призната, независима сирийска кюрдска държава може да узакони стремежите за независимост на собствените ? кюрди, които представляват приблизително 15 процента от населението на Турция. Независима сирийска кюрдска държава може да бъде използвана от ПКК като убежище и може би дори база от операции срещу и в Турция. Ето защо Турция, която отказа да ангажира много войски за борба срещу Ислямска държава, е готова да разположи своите войници, за да победи ОЗН. Турция може да контролира и манипулира сунитска фундаменталистка група много по-лесно, отколкото групата на сирийските кюрди. Сирийските кюрди гледат на Турция през обектива на своите турски братовчеди, което е ядрото на истината в настояването на Турция, че ОЗН и ПKK са едно и също нещо, въпреки че не са.

В Анкара изглежда този споделен светоглед в този момент е равносилен на споделените операции. Именно този вид манипулация кара външните наблюдатели да интерпретират правителството на Ердоган за борба със свободата на словото и журналистиката и снизхождението му към приятелския капитализъм като прелюдия към възхода на един вид турски фашизъм; не е голямо прозрение, за да видите инвазията в Северна Сирия като предвестник на един вид вдъхновена от Турция Lebensraum (необходимо жизнено пространство, асоциирано с Нацистка Германия-бел.ред.). Ако това звучи хиперболично, то е само малко така..

Турция е изпълнена с вътрешни вътрешни проблеми, като връзката между секуларизма и религията и издигането на нова, по-традиционна средна класа от турската вътрешност, която измести централите на властта в Истанбул и крайбрежните райони. Тези въпроси се проявяват като преданост към лидер, който с демократична подкрепа си осигури огромно разширени президентски правомощия; който се стреми да увеличи силата и ролята на държавата във всички аспекти на турския живот; и който наскоро реорганизира турската армия след неуспешен преврат. Сега Ердоган насочва своите подбрани офицери да извършват агресивно военно нахлуване на територията на съседна държава и използва политическото прикритие, предоставено от САЩ, за да валидира поведението на Анкара достатъчно, за да не бъде изправено пред сериозни предизвикателства на световната сцена.

Що се отнася до Съединените щати: Съществува легитимен и много добър аргумент, който може да бъде използван за изтегляне на САЩ от Близкия изток и по-специално от Сирия. САЩ са изразходвали значително количество кръв и средства в региона срещу малко постигнато в замяна на това.

Увеличаването на енергийните ресурси от възобновяеми източници на Съединените щати отразя последния реален стратегически интерес в Близкия изток отвъд предотвратяването на появата на враждебна регионална хегемонистична сила. Изтеглянето от Ира.к на бившия президент Барак Обама показа обаче „как” оттеглянето е от решаващо значение. Изглежда САЩ не са осигурили никакви отстъпки от Турция, които биха направили хода стратегически логичен – колкото и морално да е незадоволителен. Ако САЩ искаха да позволят на региона да се задушава в собствените си проблеми и да работи с друга държава (т.е. Русия), за да поддържа стабилен баланс на силите, това също може да бъде жизнеспособна стратегия. Да оставят Саудитска Арабия, Израел и Египет да поемат сметката за подкрепа на сирийските кюрди може да работи. Подкрепата на сирийските кюрди – и насочването на помощта и парите към развитието на по-широка кюрдска национална идентичност – също би била интересна стратегия, като дългосрочната цел е буферна държава между Турция и Иран.

Вместо това, САЩ се ангажират с точно такъв вид ad hoc вземане на решения, което обезсилва стратегията. САЩ изоставиха сирийските кюрди, антагонизираха Турция, отвориха пространството на Ислямска държава да се появи отново и създадоха вакуум в силата, който или Турция, или Иран ще запълнят. Независимо дали в Близкия изток, в Източна Азия или в Европа, администрацията на Тръмп няма стратегия, за която да говори. Вместо това има капризи на променлив предприемач на недвижими имоти. Ето защо сирийските кюрди никога не са имали шанс.

Модел за кюрдите

Очевидният модел за сирийските кюрди (и за различните кюрдски групи в Близкия изток като цяло) е Израел. Разликата между кюрдите и евреите е, че ционизмът – основната еврейска националистическа идеология, която е в основата на издигането на Израел – съществува почти един век преди Израел да обяви независимостта си. Ционистите създадоха съгласувани международни организации, които бяха посветени на реализирането на независима еврейска държава. Тези организации от своя страна купуват земя в райони, които искат да контролират и насърчават имиграцията в земята в Палестина. В крайна сметка тези организации използваха както военна сила, така и безпорядъка сред арабските държави, приведени в съответствие с ционизма, за да осигурят и защитят еврейска държава – без голяма подкрепа от външни сили, освен съветските оръжия на черния пазар. Израел става съюзник на САЩ през 1967 г. по време на Студената война, за да задълбочи сигурността си; никога не е зависел изцяло от САЩ, защото знае, че подкрепата на покровител голяма сила е ефимерна. Най-важното е, че въпреки изобилието от собствени фракционни борби, евреите, които създадоха Израел, преодоляха различията си и заедно се бориха за една и съща цел.

Различните кюрдски групи от Близкия Изток никога не са се доближили до постигането на такъв вид политическа яснота и национално сближаване и докато това е така, те ще останат пешки на други. Междувременно, ако нахлуването на Турция в Северна Сирия е твърде брутално, то може неволно да даде тласък за консолидирането на споделен кюрдски опит от преследване и клане, което може да доведе поне някои кюрдски групи по-близо една до друга. Подобни епизоди на поражение и клане от ръцете на другите засега не успяват да доближат кюрдските групи достатъчно близо – но също така говорим за народи, които до голяма степен са били племенни чак до 20 век. Развитието на националното съзнание отнема време.

Сирийските кюрди ще загубят Роджава. Но дългосрочната жизнеспособност на кюрдското обединение и независимост не зависи от това, което се случва в Рожава, а по-скоро от това дали кюрдите в региона започват да мислят за себе си като за единна нация. Единственото, което може да спаси кюрдите, са те самите. В деня, в който го осъзнаят, картата на Близкия изток ще се промени драстично. Междувременно трагедията ще предшества изкуплението./БГНЕС

……………….

Джейкъб Шапиро, „Геополитикал фючърс“