Съединението е израз на стремеж. Веднага след Берлинския конгрес се осъществява едно осмисляне в българското общество на това какво и постигнато и какво не е. Тогава се сформира националният идеал, който не е написан като официална доктрина, a именно да бъдат обединени всички българи в едно Отечество, в една държава. Това каза в интервю за БГНЕС историкът проф. Николай Поппетров от Института за исторически изследвания при БАН.

На 6 септември страната ни отбелязва 134-годишнина от един от най-важните моменти в новата ни история – Съединението на Княжество България с Източна Румелия, осъществено през 1885 г.

„Тогава има българска държава, въпреки че тя е разделена на тези две единици – Княжество България и Източна Румелия, но идеята е да бъдат обединени българите в едно голямо българско землище. Това е идеал на държавата като институции, но е идеал и на обществото. Това е по-важният момент“, категоричен е историкът.

След Берлинския конгрес от 1878 г. България е разделена на Княжество България и Източна Румелия, която остава в пределите на Османската империя. Останалото под османска власт българско население се стреми към обединяване с освободените българи. Пример за това са комитетите „Единство“, които се създават веднага след подписването на Берлинския договор.

„В този процес участват хора от различни социални среди, но много силното ядро е на някогашните революционери, участвали в освободителното движение – Априлско въстание, Опълчение и т.н.“, припомни проф. Поппетров.

Първоначалната идея на Българския таен централен революционен комитет (БТРЦК) е обединението на всички български земи, включително тези, останали под османска власт. Политическите сондажи обаче показват, че нито вътрешните сили са достатъчни, нито международната обстановка е благоприятна за това.

Така се стига до събранието в село Дермендере, провело се на 25 юли 1885 г., където се взема решение да се осъществи само съединението на Княжество България с Източна Румелия, защото за Македония и Тракия е необходимо организирането на въстание срещу османската власт.

За Съединението важна роля изиграва българският революционер Захари Стоянов. „Един човек, който излиза от низините на народа и от овчар се е издигнал до национален политик, с една ясна визия, силна енергия и организаторски възможности. Тези три качества ще изиграят за Съединението решаваща роля. От възрожденските революционери той е научил нещо важно – без вестник и пропаганда не се осъществява едно голямо дело“, подчерта проф. Поппетров.

Всичко това води до датата 6 септември 1885 г., когато в Пловдив навлизат отрядите на Чардафон Велики (Продан Тишков) и майор Данаил Николаев. Арестуван е областният управител на Източна Румелия – Гаврил Кръстевич и е създадено временно правителство, начело с д-р Георги Странски, което обявява присъединяването на Източна Румелия към Княжеството.

Два дни по-късно Княз Александър I Батенберг /1879-1886 г./ утвърждава с манифест акта на обединението.

„Съединението е едно чисто българско дело“, категоричен е проф. Николай Поппетров. Както често се случва в историята обаче, обявеното на хартия винаги трябва да се защитава и с оръжие. Такъв е примерът и с последвалата Сръбско-българска война, в която армията ни извършва чудеса от героизъм.

„След толкова години от тези събития можем да кажем, че те са една авантюра. Но всички големи неща в историята са такива. Няма революция, няма преврат, няма движение, което да не е авантюра. Никой не може да предвиди края на каквото и да било в историята. Тя е много фина и сложна игра на шах, зависеща от много фактори“, смята историкът.

След продължителна дипломатическа борба на Цариградската посланическа конференция (1885-1886) Съединението получава признание с подписването през 1886 г. на Българо-турска спогодба.

Денят е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г. /БГНЕС