Споровете, които се породиха в смесената българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси са колкото абсурдни, толкова и смешни.

Проблемът не е дали Гоце Делчев е българин или македонец. Той е и едното, и другото. Проблемът е, че Гоце трябва да стане македонист, т.е. той да облече рухото на югокомунистическия модел за Македония и да заприлича на враговете, срещу които се е борил. Това е формулата, по която се възпроизвежда цялата древност, цялото Средновековие, Възраждането и революционните борби, формула , която не признава научна истина, научни авторитети и изобщо отдавна установените научни принципи.

Корените на това явление трябва да търсим в прозренията на Стоян Новакович за методите, чрез които българите в Македония трябва да станат сърби. Тези методи след 1886 г., т.е. след конфликта между България и Русия, щедро бяха подкрепени и от руската пропаганда в Македония. Решението на Коминтерна за „македонска нация” и особено след края на Втората световна война, когато Македония остана в рамките на Титова Югославия, македонизмът от чисто шовинистично-геополитическа проекция, се превърна в силно идеологизирана национално-политическа доктрина. Парадоксът е в това, че под лозунга за борба с фашизма, този възглед беше наложен с типично фашистки методи, само че под маската на комунизма. В почти трийсетгодишното самостоятелно съществуване на младата република покрай Вардара никой не дръзна да започне дискусия за същността на привнесената отвън македонистична теория, за нейния генезис, методи на внедряване и методи на утвърждаване. Страхът да не би да пострада идентитета, става дума за македонистичния идентитет, т.е. фалшивата представа за себе си, е най-комичният страх, който познава световната история. Колкото и да не им се иска, на елитите в Скопие – научни, политически, идеологически, военни, икономически – им предстои открит сблъсък с фалшивостта на този „национален идентит”. Това ще бъде предизвикано от могъщия глобален обмен на информация, който те няма как да спрат. Македонското общество като цяло е пред прага на разтърсващо драматичен разговор за себе си. Разговор, който досегашните методи за възпирането му – чрез наукоподобни мъдрувания, внушения и „доказателства” – няма да могат да го предотвратят.

За по-дълбоко вникване в тъканта на македонизма, предлагам и разсъжденията на един чуждестранен интелектуалец, които ни отвеждат към първоначалната идея за подобен фалшификат, чиято рецепта съвсем не е оригинално сръбско изобретение.

***

ПЕТЕР ЮХАС, унгарски есеист, литературен критик и преводач:

„Ако преди години някой ми беше казал, че отводът (далдърдисването) е удобен и се прилага за откъсване на отделни народностни групи от тяхната нация и за превръщането им в отделен, нов народ, то просто бих се изсмял на този човек. И това бе така, докато не попаднаха в ръцете ми събраните съчинения на един от организаторите и вдъхновителите на Свещения съюз – отличния австрийски дипломат княз Метерних… В 1815 г. той предложил на своя император Франц I абсолютно същия метод за откъсване от полската нация, от тяхната майка-родина, и за германизиране на галицийските поляци. „От поляците не бива изведнъж да правим немци, а отначало и преди всичко – истински галицийци, за да престанат да се считат за поляци”… И още: „Само по такъв начин – последователно, настъпателно, правейки крачка по крачка в желаната посока, може да се надяваме, че ще стигнем до крайната цел. Всеки друг подход на правителството не само би ни отдалечил от поставената цел, а и ще стане опасен за самите нас…”

Дяволски гениалният план, разработен от Метерних, станал обществено достояние след публикуване на събраните му съчинения (1880-1884), бил възприет и приложен от изтъкнатия сръбски дипломат, акредитиран в Истанбул, Стоян Новакович.

Стремежите на българите в Македония за съединение с майката-родина Стоян Новакович иска да пресече по изпитания Метернихов метод: събуждането на локалния патриотизъм… култивиране у населението на изкуствен псевдонационализъм. Затова той не иска от българите в Македония изведнъж да станат сърби, а изхождайки от названието на земята им – Македония, препоръчва да бъдат наричани македонци, т.е присажда у тях ново национално самосъзнание… Ето как сръбският дипломат перифразира цитираните по-горе думи на Метерних: „Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е почти невъзможно тя напълно да се разколебае, като противопоставяме само сръбската идея. Тая идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал зад себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник виждам в македонизма”

Както става ясно, македонизмът на забележителния идеолог на великосръбската идея Стоян Новакович изпълнява същата роля в Македония, както галицизмът на Метерних в Галиция или по-късно молдовизмът в Молдова. Понятието „македонизъм” добива плът и кръв чрез пробудения локален патриотизъм и изкуствено стимулираните местни традиции.

С оглед на всичко това още през 1886 г. в Истанбул Стоян Новакович организира – по Метернихов образец – „Дружество на сърбо-македонците”. Ето мотивацията и обяснението му: „За да се унищожи българското влияние в Македония и да се създаде сръбско и да се запази народността на сърбо-македонския народ, трябва да се основе в Цариград дружество на сърбо-македонците. Вестникът ще се нарича „Македонски вастник” и ще се придържа към следната програма… На македонския народ се влива сръбски дух, за да му се докаже, че македонците не са българи, че с българите вече нямат никаква връзка, че българите са неприятели на македонския народ… Да се развива най-енергично пропаганда за изгонването на българските владици и учители, родом от Македония и възпитани в български дух… Да се вземе сръбската азбука като най-подходяща за македонския език „ и т.н…”… при Соян Новакович заслугата е тази, че веднага е прочел публикуваните съчинения на австрийския канцлер (което ние не направихме в продължение на 100 години) и пръв приложил на практика неговото откритие.”

(Петер Юхас, „Договорът ми с Бога”,Велико Търново, 2002 г, стр. 202-205 ).

Мякедонският историкът д-р Климент Джамбазовски не е чел съчиненията на Метерних, но той надникнал в тайните сръбски архиви, попада на докладите на Стоян Новакович от Цариград с предложените формули за македонизма до министъра на просветата Владан Джорджевич в Белград. Така се ражда книгата му „Културноопштествените врски на Македонците со Србиja во текот на XIX век”, Скопиje, 1960 г.Заради тази си дързост той плати с научната си кариера, но пък остави дълбока следа, защото извади на показ грижливо пазената в тайна доктрина за смяната на генетичния код на Македония.

***

Рецептата на Метерних, приложена за германизиране на галицийските поляци и усвоена от Стоян Новакович за сърбизиране на македонските българи се превърна в неотменимо „научно правило” за историците, политиците, обществениците, учителите в Социалистическа Р Македония, в рамките на Югославия след Втората световна война. За голяма изненада и съжаление на обективната световна историография, това правило продължава да парализира волята, интелекта и чувството за обективност на голяма част от елита на днешното македонско общество.

В днешната Република Северна Македония историците продължават да обслужват тази схема на познание, пренебрегвайки юнашки научните принципи. Така стълбове на македонистичното мислене и самосъзнание там се превърнаха във внедрените още в края на XIX век белградските храненици, родени в Македония, като Кръсте Мисирков, въпреки пословичната му непоследователност, Коста Групчев -ич, Наум Евров -ич, Темко Попов-ич и др. Към тях ще прибавя и имената на руските им наставници Иван Аксаков, В.В.Комаров, Петър Драганов, както и посланика на Петербург в Цариград Нелидов. Около техните личности и дела пионерите на македонизма в Социалистическа Македония след 1944 г. Блаже Конески, Блаже Ристовски, Димитър Митрев, Лазар Мойсов, Иван Катарджиев, Гане Тодоровски трябваше да утвърдят съшитата с бели конци митология, която и днес парализира волята и умовете на мнозина там.

Ще посоча няколко примера.

В предговора към юбилейното издание на „За македонцките работи” на Кръсте Мисирков, Скопие, 1953 г. тогавашният министър на просветата Даре Джамбаз споменава ролята на издаваното в София през 1892 г. списание „Лоза”, като вдъхновител на „македонския национален сепаратизъм”, но „пропуска” да цитира думите на самите редактори. А те в кн. 3 на списанието поместват „Необнародван отговор до в.”Свобода”, заради несправедливите обвинения срещу тях, който завършва така: ”…Остава следователно още веднъж да издигнем гласът си смело пред целия български свят, че Дружината ни е далеч от всякакви сепаратистически замисли, които тъй прибързано се хвърлиха върху нея и да заявим, че ИДЕАЛЪТ НА МЛАДАТА МАК.КН.ДР. Е, НЕ СЕПАРАТИЗЪМ, А ЕДИНСТВОТО НА ЦЕЛОКУПНИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД… ОТ ЧЕРНО МОРЕ ДО ДРИН…”

По същата формула и Блаже Ристовски във фундаменталния си труд „Мисирков” повтаря рефрена за сепаратизма на редакторите на „Лоза”, но „забравя” да цитира техния „Необнародван отговор до в.”Свобода”.

Това е господстващият принцип и в днешната историография на Скопие. Изважда се някакъв откъс, от общата структура на текста и той зазвучава съвсем самостоятелно и с противоположно съдържание на авторовия замисъл. Любима фраза, която се цитира често в Скопие, без да се посочва източникът, като се приписва ту на Гоце, ту на Яне е: „Ние не можем да го бараме своето спасуване сполучливо, ниту како Грци, ниту како Срби, ниту како Бугари, туку како Македонци…”

В книгата си „Претходниците на Мисирков”, Скопие, 1968 г. Гане Тодоровски като говори за вестника на Коста Шахов „Македония” от 1888 г. , издаван първоначално в Русе, а след това в София, също използва този цитат, без да спомене, че той е част от по-голям текст в бр.36 от 19 август 1889 г. на същия вестник и озаглавен „Мнение за решаване на Македонския въпрос”. Текстът е доста дълъг, ще приведа част от него, за да се види в какъв смисъл е използван споменатият откъс: „…И днес е желателно поне от свободните си братя българи да се насърчи робът за една самостоятелна борба, когато се вижда, че иначе е трудно и доста опасно да се работи за тоя нещастен край. Ние сме казвали и друг път, не е време щото ние, македонците, да заявяваме нашето желание за съединяването ни с известна държава. Това е опасно, най-първо за сами нас, македонците, и после за целия български народ. В такъв случай ще се възползват съседите, Македония ще бъде разкъсана и НАШИЯТ БЪЛГАРСКИ ИДЕАЛ ОСУЕТЕН. Освобождението на Македония и присъединяването й с известна страна са два въпроса, които е немислимо да се решат благоприятно в едно и също време, а последователно. И македонската емиграция поне за време трябва да напусне досегашната си политика. Тя трябва да се постави в борбата си на чисто македонска почва. И после може да върви успешно напред с своите стремления. Ние не можем да търсим своето спасение сполучливо нито като гърци, нито като сърби, нито като българи, а като македонци, на които, вярваме, всички ще погледнат еднакво с добро око. Най-много в този случай трябва да ни насърчават НАШИТЕ БРАТЯ БЪЛГАРИ, ОЩЕ ПОВЕЧЕ, ЧЕ БОЛШИНСТВОТО В МАКЕДОНИЯ Е БЪЛГАРСКО… и т.н.”След ва подпис ”Единъ Македонецъ”.

***

Работата на съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси засегна точно тези порочни практики на македонистичната хуманитаристика. Историците от Скопие се съпротивляват на установената от обективната наука истина в името на обоготворяваните с години митологеми, които те се опитват да внушават и на другите.

Острите словесни престрелки между българския премиер Бойко Борисов и сръбския външен министър Ивица Дачич извън злободневния им характер ни препращат към по-далечни исторически времена. От втората половина на XIX век и през целия ХХ век между Македония и България се е изправяла Сърбия с неимоверните си прищевки, болезнени амбиции и античовешки изобретения. И когато само преди дни в Сараево се срещнаха президентът на Р С Македония Стево Пендаровсски и премиерът на България Бойко Борисов върху техния разговор лягаше невидимата сянка на Стоян Новакович, Никола Пашич, Тито и Милошевич, претворена в някакъв вечно натрапващ се Ивица Дачич… Проблемът между София и Скопие и днес е не историята, а с десетилетия фанатично насаждания сръбски антибългаризъм. Натоварената с висока доза двусмисленост формулировка на Пендаровски, че Гоце е българин, който се е борил за независима македонска държава и наситената с неосъзната ирония реплика на Бойко Борисов, че Гоце е нашият Че Гевара само подчертават днешните сложни превъплъщения на проблема, завещан ни от Стоян Новакович.

Добре е като лекарство срещу етноидеологизирания махмурлук на македонското общество, да се предлагат повече текстове на утвърдени учени, чийто авторитет не подлежи на съмнение. Кой и как, например в Македония би възразил на следния анализ на световноизвестния академик Игор Калиганов от Русия: ”В днешната македонска преса и в някои публикации на македонските слависти се натрапват дефиниции като „Македония”, „древен македонски писател”, „древен македонски език”, „древна македонска литература”, „древна македонска култура”. Според мен спрямо историческите и историко-културните паметници, отнасящи се за времето от IX до XVII век, подобни дефиниции могат да се употребяват изключително в географски смисъл… Литературата на Първото българско царство не трябва да се разделя на литература на Източна България и на Македония. Тя е била една и е образувала единно културно-енергийно „поле”, в което едното не е могло да съществува без другото. От края на IX и през целия Х век всичко създадено в областта на литературата и книжнината в Преслав е ставало достояние и на Охрид и на македонските културни центрове и обратно – създадените в тези области на българската държава оригинални и преводни литературни паметници веднага се препращат към Преслав и Източна България…”

(„Македония: проблеми на историята и културата, Москва, 1999 г.” Сборник на Руската академия на науките и Института по славяноведение).

Логиката повелява болният не да се сърди на лекаря, че му е открил тежко заболяване, а да се съсредоточи върху реалните възможности за собственото си оздравяване. /БГНЕС

————–

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.