Когато министърът на външните работи на Ислямска република Иран Мохамад Зариф заяви публично, че държавата му спира да се съобразява с разпоредбите от Ядреното споразумение, касаещи количеството обогатен уран и "тежка" вода, които държавата има право да складира, то този негов ход бе обяснен като ултиматум, поставен спрямо Европа. Именно Великобритания и Франция (като ядрени държави и като постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН), плюс Германия и заедно с Европейския съюз като цяло, са страни по сключеното споразумение с Техеран през 2015-та година.

Но всъщност това, което заяви Зариф, а впоследствие и президентът Хасан Роухани, не бе толкова ултиматум, колкото зов за помощ. И този публичен вопъл не бе насочен към ЕС и основните държави в съюза, колкото към другите страни от Ядреното споразумение - Русия и Китай.

Когато си в по-слаба позиция, ултиматумите не са работещ подход. А Техеран е точно в такава разклатена ситуация, понеже американските санкции не просто хапят, а направо късат "парчета месо" от петролния и банков сектор на страната, които, успоредно с други производства и експорт, са под обсега на наказателните мерки на Вашингтон. Именно САЩ в началото на месеца отказаха да подновят т.нар. "отсрочки" на редица държави, изкупуващи петрол и природен газ от Иран (сред които основни клиенти са Китай, Индия и Турция).

По този начин за една календарна година - от април 2018-та година, когато стана ясно, че САЩ ще преустановят участието си в Ядрената сделка и ще подновят санкциите си срещу Иран, до този април - износът на ирански петрол намаля чувствително: от 2.5 млн. барела на ден до вече под 1 млн. А защо продажбата на "черното злато" е важно за Техеран си даваме сметка от това, че за миналата фискална година постъпилите средства от износа на петрол са формирали 33.3% от приходите в бюджета на Иран.

На този фон, отежнявайки ситуацията в страната, нивата на инфлацията в нея достигнаха до 51.4% през април месец тази година, което е най-високата стойност от 1995-та насам. Ако добавим към това и текущите проблеми, причинени от мащабните наводнения в държавата, така както и хроничните й проблеми като високата безработица и липсата на твърда валута, картината добива съвсем мрачен наглед.

Но това е логичен резултат от сблъсъка на американската политика на "максимален натиск", инициирана от президента Доналд Тръмп, с иранската политика на "съпротивителна икономика", характерна за настанилия се след революцията през 1979 година в Техеран ислямски режим.

Когато президентът Роухани заяви, че иранският народ трябва да бъде готов за ситуация, дори по-лоша от тази по времето на ирано-иракската война, той определено не използва метафора (особено имайки предвид нарастването и на военното напрежение между САЩ и Иран).

Оттук външният министър Мохаммад Зариф нямаше кой знае какъв избор. Той е като колоездач, който току що е паднал от велосипеда си, и не може да се качи обратно на него, натискайки педалите. Напротив, той е претърпял тежка контузия, която предполага изкълченият колоездач по-скоро да потърси помощ от другите участници в трасето, отколкото да им се заканва и да им отправя ултиматуми.

Затова в деня на публичното обявяване на ревизията на ангажиментите на Техеран спрямо Ядрената сделка дипломат номер едно на Иран бе в Москва. Там той сигурно е потърсил уверенията на Русия, че Росатом няма да се повлияе от налаганите американски санкции и ще продължи да изгражда и разширява действащата иранска ядрена централа в Бушер. Но със сигурност Зариф получи това, което искаше: еднозначна подкрепа от своя колега, руският външен министър Сергей Лавров, който заяви, че САЩ са виновни за така създалата се ситуация.

Затова Мохаммад Зариф днес вече e и в Индия, с която Иран разработва ключов съвместен проект на пристанището си в Чабахар, чиято цел е да се превърне в един от търговските маршрути в посока Централна Азия (поради анти-китайското измерение на проекта, той засега остава извън обсега на санкциите на САЩ).

Не би било учудващо, ако програмата на иранския външен министър претърпи и внезапна промяна, включваща в себе си и посещение в Китай. Техеран и Пекин остават на челните места в черния списък на републиканската администрация в САЩ, което автоматично прави така, че двете столици бързо да смекчават различията, които имат помежду си.

При така създалата се ситуация, поставянето на ултиматум на ЕС би било глупост, каквато иранската дипломация няма как да си позволи.

Един път, поради това, че Техеран добре усеща колебанието, което имат някои държави в ЕС (като Великобритания и Франция), които започват да правят втори прочит - този път не толкова критичен - на твърдата американска позиция срещу Ядреното споразумение. Ако решението на Иран да не спазва някои от ангажиментите си по сделката не бе зов за помощ, а ултиматум, то той по-скоро би довел до приобщаване към САЩ на тези и други държави от ЕС.

Втори път, когато става дума за Ядреното споразумение, Иран разбира (без да харесва) безпомощната ситуация, в която се намират Великобритания, Франция, Германия и ЕС като цяло. Правителствата на същите останаха в Ядреното споразумение с Иран, но европейските бизнеси са много далеч от това да последват примера им: те продължават да напускат иранския пазар на ускорен ход (от компаниите, свързани с телекомуникации, през тези за самолетостроене, до петролните и т.н.).

Нито една от големите европейски фирми не помисли и да дочака изработването на INSTEX (The Instrument in Support of Trade Exchanges) - механизмът на ЕС за заобикаляне на американските санкции (всъщност канал за извършване на плащания). Този механизъм, една година след ангажимента за неговото създаване от Брюксел, все още не е оперативен и не е ясно кога ще стане. В допълнение, няма голяма фирма, която би рискувала достъпа си до американския пазар заради все по-ограничените и скромни възможности на иранския.

И трети път, ако Иран искаше да отправя ултиматуми, то той щеше да направи нещо друго: просто нямаше да допусне представителите на Международната агенция за атомна енергия (IAEA) да извършат поредната проверка в страната по отношение на това дали Иран спазва ангажиментите си по Ядрената сделка. Следващата проверка ще се проведе в края на този месец.

Но този подход бе рисков с това, че тогава Техеран щеше да направи подкрепата си от Русия и Китай по-сложна за отдаване.

А междувременното струпване на военни сили и от страна на САЩ, и от тази на Иран в Персийския залив прави положението още по-рисково. Вашингтон е изпратил натам стрелкова група, лидирана от самолетоносача "Ейбрахам Линкълн", плюс транспортиращия "Арлингтън" зенитния комплекс "Пейтриът", на фона на разположени вече бомбардировачи Б-52 в Катар и ОАЕ. Иран пък насища крайбрежието си с ракети с малък и среден обсег, а може би и с бойци включително от ливанската Хизбула (каквито информации се появиха). А и Вашингтон, и Техеран вече официално обявиха ключови компоненти от военните структури на другата страна като със статут на терористични организации.

Единственият по-лош конфликт от икономическия е военният. ЕС вероятно ще измисли механизъм за избягване и на военния конфликт, но ако този механизъм е като онзи, то вероятно, докато той влезе в действие, войната вече ще е приключила.
Мартин Табаков, news.bg