Когато ген. Халифа Хафтар тръгна да превзема либийската столица в началото на април, той имаше прост, но лукав план. Да удари изненадващо в гръб, докато се готви мирната конференция на ООН за Либия. Беше се промъкнал от юг, сключвайки по пътя си временни съюзи с племената ауляд слиман и магарха, контролиращи Себха, Брак и Шауариф. Така бе излязъл от пустинята при Мизда, стигайки до планинския град Гариан, където бе купил лоялността на най-голямата местна милиция. От височините в Гариан при ясно време Триполи се вижда като на длан. До централния столичен площад няма и 100 км. А от град Тархуна – територия на родното му племе фурджан, е дори още по-близо.

Затова Хафтар смяташе, че след като заповяда на частите си атака на либийската столица, тя ще падне в ръцете му за 24 часа. След което ще постави пред свършен факт населението на града и международната общност. Но

плановете му се

оказаха грешни.

Много грешни

Хафтар успя да стигне само до предградията, където получи яростен отпор от защитниците на Триполи и вече месец не само че не напредва, но и почна да губи позиции. Фронтовата линия минава през жилищни квартали като Суани, Айн Зара, Уади Рабия и стига до Касър Бингашир и неработещото от 5 години международно летище на Триполи. Живеещите в тези райони са евакуирани, някои от пътищата са преградени с насипи пръст. Това е военно поле, в което се водят сражения. За всяка улица и къща. “Бейт-бейт, зенга-зенга”, както каза Кадафи през 2011 г. в онази своя прословута последна реч, която държа в казармите “Баб ел Азизия”, броени часове преди режимът му да се сгромоляса.

От центъра на Триполи с кола бързо стигам до фронтовата линия при Уади Рабиа. Къщите, магазините и пътищата наоколо са празни. Няма цивилни. Наоколо се виждат само военни машини, танкове и артилерия. Веднъж влязъл във военната зона, трябва да сменя колата. Войници от правителствените части, които отбраняват Триполи, ме качват на един от техните бронирани джипове. Правя си място на задната седалка, разбутвайки им джунджуриите – бинокъл, фуражка, кутия с фурми, два калашника. В краката ми лежи снайперова пушка “Драгунов”.

Докато е светло, обикаляме по фронта. На някои места позициите на Хафтар са на около 2-3 километра. На други са на не повече от 500 метра от насипите, барикадите и бетонените укрития. Понякога спираме, за да си поговорим с войниците. На едно място ми разказват за чужди самолети, които бомбардират либийската столица по тъмно.

Войниците не знаят откъде точно идват тези самолети, но предполагат, че са египетски или емиратски. Защото Кайро и Абу Даби подкрепят най-силно Хафтар. Но има и други страни с не по-малко зловредна роля в насърчаването на тази братоубийствена война. На един от постовете ми разказаха как по-надолу техните приклещили неотдавна група френски командоси, очевидно дошли да помагат на Хафтар. (Иначе Франция баламосва всички, че е за мирно решение в Либия.)

Докато войниците ми разправяха това, се сетих, как преди години в Коиловци, Плевенско, едни такива френски командоси ядоха як пердах от трима наши селскостопански труженици. Бяха ги помислили за цигани от съседното село Мечка, дошли да крадат люцерна посред нощ. Разказвам това на момчетата, които се бият край Триполи, и им викам: “Абе, пичове, за какво са ви тия зенитни картечници, ние в България френските командоси ги трепем само с прави лопати”.

Голям смях падна! След това неочаквано повдигане на бойния дух на либийската армия, продължаваме към една от щабквартирите на правителствените части. Акрам, един от хората, които ме придружават, ми разказва личната си история. През 2011 г. по време на бунтовете срещу Кадафи бил задържан, после успял да избяга в Тунис, откъдето по море стигнал до Мисурата, за да се включи в сраженията срещу режима. Той е от Триполи, но тогава се бил с мисуратците срещу Кадафи, а сега някои от тези негови стари бойни другари му пазят гърба при защитата на столицата от хората на Хафтар.

“През 2016 г. ние

всички заедно

се бихме в Сирт

срещу “Даеш”,

а сега станахме

терористи,

Хафтар така ни нарича”, казва Акрам с тъжна усмивка.

Освен военната сила на Мисурата в защитата на Триполи са се включили и формирования от Зинтан и Зауия. Всеки един от тези градове има своите интереси, които понякога са се пресичали драматично през годините след свалянето на Кадафи. Така например през 2014 г. зинтанци и мисуратци стигнаха до ожесточени сблъсъци в района на международното летище, където днес заедно се бият срещу Хафтар. Но проблемите между Зинтан и Мисурата бяха окончателно изчистени още преди година и днес те са съюзници срещу новата обща заплаха. За тези градове няма съмнение кой е врагът. Още повече че на страната на Хафтар днес са някои от заклетите им врагове от времето на Кадафи. Например бригаден генерал Мабрук Сахбан ал Меграхи – име, което изпълва с гняв и ненавист всеки зинтанец. През 2011 г. по време на революцията срещу Кадафи ген. Сахбан обстрелва Зинтан с танкове, убивайки много цивилни, сред които дори и деца. Този генерал днес е при Хафтар и зинтанци никога няма да приемат това. Същата логика движи и мисуратци, когато се спомене името на ген. Мохамед бен Найл. Или пък когато в Зауия се изрече името на ген. Омар Тантуш. Тези, които са се били срещу Кадафи през 2011 г., днес са убедени, че бившите главорези на Кадафи се опитват да се върнат на власт чрез Хафтар. Наричат ги “зелените” или “септемврийците” заради Първосептемврийската революция през 1969 г., с която Кадафи сваля крал Идрис. Лоялистите и до днес се бият под зеленото знаме на джамахирията. Като например бригадата “Каниат” от Тархуна, която сега е една от основните сили, на които Хафтар разчита в предградията на Триполи.

Мисурата-

Зауия-Зинтан -

триъгълният щит

на либийската

столица

в момента са всъщност и първите градове в Триполитания, които възстанаха навремето срещу Кадафи в революцията от 17 февруари 2011 г. Затова те наричат себе си “февруарци” и не желаят нов диктатор. Във всички действия на Хафтар те виждат нескопосано копиране на Кадафи.

Според “февруарците” той нарочно се облича като него, държи се като него и дори живее в казарма, пак като него. Двама от синовете му са в отбраната и сигурността като навремето Хамис и Муаттасим - синовете на Кадафи. Друг пък има фондация, пунтирайки Сейф ал Ислам. Хафтар се е обградил само с най-близки хора от неговото племе.

Защо трябва да

сменяме кадафа

с фурджан,

казват “февруарците” - затова ли толкова хора умряха през 2011 г.? Но така разсъждават не само днешните въоръжени защитници на Триполи, но и много други обикновени либийци в цялата страна.

Трябва ли на Либия нов силен човек? Вероятно мнозина, уморени от несигурността и междуособиците през последните години, биха се съгласили да живеят под управлението на здрава ръка в името на мира и спокойствието на децата си. Но дали Халифа Хафтар е този силен? Част от най-сериозните проблеми на Хафтар всъщност идват оттам, че той не е толкова силен, за колкото се представя.

Неговата така наречена Либийска национална армия всъщност е сбор от всякакви формирования, сред които и чужди наемници. Твърде неорганизирана и недостатъчна сила, с която няма как да удържа огромните територии, през които минава от Киренайка през Фезан към Триполитания. Някои от съюзите му са въпрос на временни сметки или пари. Част от обикновените либийци, които в началото са вярвали, че той наистина води национална армия, разбират истината, когато тази “армия” мине през селата и градовете им като

банда отчаяни

плячкаджии

Докато обикаляхме фронтовата линия при Уади Рабиа, моят спътник Акрам твърдеше убедено, че някои от хората, които се сражават на страната на Хафтар, всъщност не следват заповедите му и действат на своя глава. Това бе потвърдено и от полк. Рида бен Иса, командващ централното морско направление, с когото се срещнах в Мисурата на следващия ден (виж интервюто).

“Хафтар и хората му са престъпници, човече, Европа трябва да го разбере, целият свят трябва да го знае. Използват цивилни самолети, с които пренасят оръжия и муниции, вкарват деца в бойните действия, обстрелват с ракети “Град” жилищни квартали...”, разказва разпалено Акрам.

После ми показва на телефона си видеа с разни ужасни кадри, които изпраща на мейла ми като свидетелства за военните престъпления на Хафтаровите бойци. На някои от видеата всъщност хората на Хафтар сами са се снимали как обругават телата на мъртви вражески войници.

“Ние спазваме всички военни закони и конвенции, включително и с отношението си към военнопленниците. За разлика от частите на Хафтар, които подлагат на мъчения заловените и дори се гаврят с труповете на убитите”, казва Акрам.

Действията на Хафтар срещу Триполи през последния месец доведоха до смъртта на близо 300 души, а повече от 1300 бяха ранени.

Над 40 хиляди души

бяха разселени

заради военните действия. В бомбардировката на Триполи тази събота за пореден път бяха убити цивилни граждани. Всичко това започна да прави впечатление и да предизвиква международни реакции, които бяха позатихнали след изненадващото съобщение, че Тръмп, вероятно убеден от престолонаследника на Абу Даби шейх Мохамед бин Зайед, е разговарял с Хафтар по телефона.

Алжирският външен министър бе сред първите, който ясно и категорично заяви, че арабите и светът не трябва да остават безучастни, когато една столица в Арабския Магреб и нейните граждани биват бомбардирани. В същото време египетският президент Абделфатах Сиси призовава за незабавно и безусловно спиране на огъня. Но тази негова реакция всъщност цели единствено да закрепи Хафтар на позициите край столицата, които е заел. Защитниците на Триполи обаче казват, че ще свалят оръжията едва когато Хафтар се оттегли от града им.

Засега

ситуацията

изглежда патова

Хафтар не може да си осигури подкрепата на повече градове и племена в либийския Запад. Същевременно губи територии на юг, където съюзите му се разпадат. Могъщото племе теббу вече му обърна гръб. Туарегите в Гат и Убари също. Хафтар може да обсажда Триполи с месеци, но няма да го превземе. Дори с помощта на чужда авиация, която да се прокрадва по тъмно, за да бомбардира либийската столица. Това е обречена кауза, в която обаче, за съжаление най-големите губещи са обикновените либийци.

Полк. Рида бен Иса: Аз съм военен, но не искам военна диктатура в Либия

-Г-н полковник, вие отговаряте за бреговата охрана на централната военна зона на Либия, как офанзивата на Халифа Хафтар срещу Триполи промени сигуацията по сигурността?

- И в мирно време, и във военна обстановка нашата работа е да се борим с трафика на наркотици, оръжие, петрол и хора. Специално по отношение на мигрантските потоци през последната година имахме голям успех и броят на мигрантите към Европа бе намален с 95%. Миналата година спасихме в морето повече от 32 хил. души. Сега, в тази нововъзникнала военна ситуация, имаме притеснения за бежанските центрове, някои от които се намират твърде близо или дори в самите зони на бойни действия.

- Кои са точките, от които най-често мигрантите тръгват към Европа?

- Зуара, Субрата и Гарабули. По-рано и от Хомс тръгваха, но откакто градът бе прехвърлен към нашата зона за контрол, трафикът бе спрян. Ние правим операции и в морето край Гарабули, макар градът да е под триполитански контрол. На сушата разчитаме на операциите на либийските антитерористични части, с които си обменяме информация.

- От кои страни най-често са мигрантите?

- От Нигерия, Сиера Леоне, Габон, Гана, Сомалия, Еритрея... Минават през пустинята и достигат либийското крайбрежие, откъдето най-често се отправят по море към Италия. От много страни има, но по-интересното е, че няма мигранти от граничните с Либия страни като Чад и Нигер.

- Как си обяснявате това?

- В тези страни действа силна мафия, голяма и добре организирана трафикантска организация. В Агадез, Нигер, се намира най-големият пазар на мигранти, това е центърът на трафикантския бизнес. Тези потоци от хора минават покрай една казарма и никой нищо не прави, защото има корупция на всички нива. От Северен Чад идва другият поток. Там също има такъв център като в Агадез. В същото време ние имаме проблем с някои правозащитни организации като Sea Wach, Sea Eye и Open Arms, които качват мигранти на техните кораби. Винаги когато техните кораби се появят в морето край Гарабули и другите обичайни точки, знаем, че ще има мигранти. На някои от лодките с мигранти откриваме сателитните телефони на тези организации. Те държат връзка помежду си.

- Тоест тези организации според вас имат връзка с трафикантите на хора?

- Нямаме доказателства за това, но имаме сериозни подозрения. Затова ги предупреждаваме да не влизат в либийски води, защото ще бъдат третирани като нарушители на закона. Сега, откакто почна войната, не са идвали, но преди два месеца последно направиха опит да приближат, но ние хванахме лодките с мигранти, преди да са стигнали до техния кораб. Ако тези организации наистина искат да помагат за спазването на човешките права, трябва да отидат на южната граница, в пустинята. Ако плачат, че мигрантите умират в морето, би трябвало да знаят, че много повече умират в пустинята. Да работят със страни като Нигер и Чад, откъдето идват проблемите. В същото време сред мигрантите има и хора, които са търсени за различни незаконни дейности. Преди две-три години всеки ден в Либия идваха хиляди. Но тогава и “Даеш” все още работеше активно и трафикът на хора, наред с този на оръжие, наркотици и исторически ценности, бе една от дейностите, с които се финансираха. Някои от мигрантите, специално тези, които идваха от Судан, бяха рекрутирани от “Даеш” и оставаха да се бият за тях. Аз тогава бях началник щаб на морския фронт във войната с “Даеш” през 2016 г. В Сирт 80% от терористите бяха чужденци. В Субрата, откъдето тръгват повечето мигранти към Европа, също имаше малка група на “Даеш”, в която имаше чужденци. Сега например при Хафтар също има много хора от Судан и Чад, но те се бият за него срещу пари.

- Но мигранти от Африка към Европа имаше и по времето на Кадафи?

- Да, но тогава трафикът бе организиран от държавата. И Кадафи не го отричаше. На едно голямо събиране той беше заплашил как африканците ще стигнат до Европа на дъски. Това беше като сигнал към мигрантите да тръгнат.

- Той го правеше, когато искаше да подложи на натиск европейците, и съответно спираше потока, когато постигнеше споразумение.

- Точно така. Когато искаха да ги хванем, от Триполи ни натискаха много, а когато не искаха да ги хващаме, дори ни забраняваха да излизаме на патрули в морето. Тогава нямахме и много модерна екипировка. Сега вече работим със съвременна техника и сме в много активна връзка с европейските служби. И не говоря само за мигранти. Почти спряхме трафика на петрол от либийски води.

- Откъде се изнася нелегално либийски петрол?

- От Зуара до Зауия. Рибарски баржи са модифицирани в цистерни, които побират по 40-50 до 100 тона обработен дизел. С тях го карат до корабите, които чакат в определени точки извън либийски води. Тези баржи работят като бензиностанции в морето. Дизелът в Либия сега е 15 стотинки за литър, и това е след поскъпването, преди беше 3 стотинки. Представете си за какви печалби говорим след препродажбата.

- Хафтар контролира териториите за добив, той продава ли нелегално?

- Имаме такава информация. Петролът трябва да се продава официално от институциите в Триполи, всяка продажба извън регламентираната се смята за нелегална.

- Вие сте военен, според вас какви са шансовете на Хафтар в чисто военно отношение?

- Хафтар играе игра. Той тръгна с претенциите, че създава официална армия. Но излъга всички. Около него има 100-200 души със звания и униформи. Останалите на терен са една пасмина по шорти и чехли, бандити, наемници, чужденци... Всякаква паплач, която е извън контрол и върши ужасни неща. Не спазва никакви военни закони и конвенции, върши престъпления. Той разчиташе на това да влезе в Триполи за 24 часа. И ако беше го направил, щеше да има касапница, по-голяма от тази в Бенгази през 2017 г. Но когато тръгна към столицата от юг, хората видяха истинското лице на тази негова така наречена армия. Затова Триполитания се вдигна – Зауия, Зинтан, Мисурата... Всички отидоха да отбраняват столицата.

- Но Тархуна и Гариан са на страната на Хафтар.

- Гариан е почти превзет от правителствените части, а с Тархуна рано или късно ще се преговаря, защото те няма как да воюват срещу толкова много градове. На юг също не искат Хафтар. Той и на изток не се чувства много сигурен, затова тръгна да превзема столицата. Предполагам, че тази война скоро ще свърши и тогава Хафтар ще бъде принуден да избяга. Но съжалявам за това, което се случва, защото от едната и от другата страна умират либийци. Аз съм военен, но не искам военна диктатура в Либия, каквато Хафтар се стреми да наложи. Защо свалихме Кадафи, ако ще идва Хафтар? Революцията през 2011 г., в която загинаха толкова хора, бе за да живеем по-добър живот и да станем нормална държава. Тогава жена ми и децата ми бяха в Мисурата, Кадафи ни обстрелваше с танкове. Мнага хора дадоха живота си, за да живеят семействата им по-добре, няма как сега да се съгласим Хафтар да върне военната диктатура. Затова толкова много либийци не го искат. /Георги Милков, 24chasa.bg