Изборите за Европейски парламент, които ще се проведат в България на 26 май, наближават. Макар тяхното естество да не е свързано с преразпределянето на сериозен финансов ресурс, какъвто по-скоро ще бъде случаят на местните избори по-късно тази година, то те са не по-малко важни.

Тъй като в крайна сметка евроизборите ще са тест за това как се справят управляващите и опозицията според българските граждани. Именно последните ще пишат оценки, отвъд обичайните и дежурни клетви и клевети между партиите.

Ако вечерта на 26 май, при вече произвел се резултат от вота, чуете обичайните оправдания от десните, че изборите са се провели в почивен цикъл, а от левите - за това, че техният електорат не припознава гласуването за ЕП, то това ще значи, че на този вот слабите оценки ще са повече от отличните.

Но именно евроизборите са това, което може да даде нова сила на опозиционната хайдушка песен за животоспасяващата потребност от предсрочни избори, или тъкмо напротив, да заглушат тази песен окончателно и да напомнят на хайдутите, че са по-добри в развеждането на преживни бозайници сред широки тревни площи. Ето защо залогът на този вот е много по-голям от това как ще се разпределят онези 17 места, които са отредени за българските представители в Европейския парламент.

След като тези избори имат сериозен залог, би било подходящо партиите и техните кандидати да подходят по пропорционалния начин. Вместо това обаче, макар все още да е рано за крайни изводи (не знаем как ще изглеждат окончателно листите на партиите и с какви теми ще влязат техните представители в предстоящата кампания), то изглежда така, че ще бъдат направени редица грешни стъпки.

Когато става дума за избори, са налице доказани рискове и доказани правила за тяхното избягване. И двете можем да "съберем" и "обобщим" в синдроми (нещо като Хегелова диалектика), в които проблемите съдържат в себе си и решенията.

Кои са тези синдроми?

1) Синдромът "Моисей"
Той е нещо като канон, според който водачът на листата е много важен, понеже същият ще представлява и ще поведе хората си. Никой не е наясно с имената на еврейския човешки поток, тръгнал от Египет към Ханаан (Великия изход), но всички знаем за техния водач, пророка Мойсей. Затова първите места в листите на партиите трябва да бъдат съставени от разпознаваеми и легитимни кандидати, които да "дърпат" и да поведат хората си.

Такъв, например, бе случаят и на ГЕРБ, и на БСП на миналите евроизборите. Но това едва ли ще бъде повторено на тези.

2) Синдромът "Спартанци"
Това е ситуацията, когато имаш силен кандидат (и евентуално водач на листа, тип "Моисей"), но явяващ се от името на слаба партия. На този етап изглежда, например, че мястото в бъдещия състав на Европейския парламент на кандидатурата на ВМРО, Ангел Джамбазки, зависи не толкова от личните му качества, а от състава, дисциплината и количеството на партиите, които ще го издигнат (т.е. дали Обединените патриоти ще се явят заедно в познатия формат).

Или с други думи, трябват и спартанци.

3) Синдромът "С изтъркани джинси"
Изборите за ЕП тази година ще се проведат в коренно-различна атмосфера от последните такива преди 5 години. Ако тогава уместни и релевантни кандидати бяха рафинираните такива, алергични към популизма и към навитите ръкави на ризата, то ситуацията днес дава предимство на друг тип профил - този на хулиганите. Кризите на Европейската народна партия и Партията на европейските социалисти, които, респективно, биват провокирани отдясно и отляво, са показателни за променящата се среда.

Кореспондиращо с Европа, и в България електоралната публиката е настроена за малко повече от ъндърграунда на Стефан Вълдобрев и за по-малко от подиумното звучене на Лили Иванова.

4) Синдромът "50 нюанса сиво"
Кел файда от преференциите, ако няма за кого да бъдат използвани. Тук става дума за безличността на кандидатите и техните напоителни чиновнически сияния. Това е сред основните рискове, стоящи пред десните - с консервативни и/или либерални конотации - партии, които рискуват да напълнят редиците си с хора, на които по-скоро би им отивало да държат чашата с кафе при Гала.

5) Синдромът "Кучето и керванът"
Това е крещящата необходимост кандидатите да не допускат разминаваме между това, което те считат за важно, и това, което е приоритетно за техните избиратели. Кандидатите не трябва да налагат своя дневен ред на хората тук, а да правят точно обратното: да материализират интересите на избирателите си в Брюксел. Досега се случваше по неправилния начин.

Ако политиците, които искат да отидат в ЕС, продължат да градят кампаниите си върху таксите за трансграничните преводи между държавите от ЕС извън и вътре - Еврозоната, докато всъщност хората се вълнуват от съвсем различни неща, то тогава ще се озовем в режима на "Кучето си лае, керванът си върви".

6) Синдромът "Дискомфортът на Вуте"
Тук говорим за евроизборите като възможност за разрешаване на вътрешно-партийни конфликти. Това е рискът, който изглежда като непреодолим за левицата в България: ситуацията, в която опозицията на Корнелия Нинова в рамките на партията се обединява срещу посочените от нея фаворити и гласува за "дисидент" (например струпване на преференции за Сергей Станишев срещу Елена Йончева). Ако в името на това сутрешната закуска на соцлидерката на 27 сутринта да се състои от преобладаващи съставки от дървесина, то вероятно Мишо Миков би отново нарамил предизборно чувала с картофи. Така или иначе, това ще е класиката в жанра, така добре описана от поговорката, в която лирическият герой не се проявява като егоист, когато трябва да степенува собственото си добруване спрямо това на съседа или на Вуте.

Някои от посочените синдроми са положителни, други - отрицателни, но всички вкупом трябва да бъдат отчитани. На този етап обаче изглежда, че българските партии и техните кандидати ще променят това, което работеше, а там, където трябваше да има реформи, ще заложат на инерцията.
Мартин Табаков, news.bg