Островът на победилия социализъм. Какво помогна на Куба да оцелее след разпада на СССР

Избрано 12.01.2019 10:01

Преди 60 години, на 1 януари 1959 г., в Куба бе свален проамериканският режим на Фулхенсио Батиста. От тогава там съществува социалистическа държава, преживяла разпада на СССР. Кубинският социализъм се оказва по-дълъг и затова по-жизнеспособен от съветския.

Майкъл Норман Менли (1924-1997 г.), министър-председател на Ямайка между 1972 и 1980 и 1989 и 1992 г., основател на ямайския модел на шведския социализъм (70-те до средата на 90-те) обяснява кубинския феномен така: Хавана не започва да копира номенклатурния съветски социализъм. Ръководството на страната и комунистическата партия не са „обградени” от другите по качество и начин на живот от преобладаващата част от населението. Всеки началник отгоре до долу е задължен три месеца годишно да работи по строежите, в селскостопанските предприятия, болниците и т.н (както е в Албания, КНР и днес прието във Виетнам, КНДР, Лаос). А „на мястото на съветската принудителна колективизация на селското стопанство е избран кооперативен вариант, подобен на селскостопанските предприятия в Югославия, Полша, Унгария в социалистическия период. Малкият бизнес също не е подложен на одържавяване.

Кубинският вариант на социализма се подхранва активно, според Менли ( и много други политически дейци и експерти), „от отдавнашните настроения на преобладаващото мнозинство кубинци против неоколониализма на САЩ, все по-силно осъзнали, че ще устоят единствено в рамките на жестока еднопартийна система и при неизбежни лишения в полза на засилването на отбранителната способност.

Тази оценка се преплита с изказването на Ернесто Че Гевара в интервю пред американското списание Look през юли 1960-г. „Фидел не е комунист и нашата революция е изключително кубинска, а по-точно латиноамериканска. В политически план може да квалифицирате Фидел и нашето движение като народно-революционно или революционно-националистическо.

Сред недостатъците, по-точно – разрушителните фактори на съветския модел, кубинските власти и експерти извеждат преди всичко растящата бюрократизация, тенденцията към все по-голямо откъсване на политическите елити от народа. Затова комунистическата партия на Куба се формира през 1959 г. в идейно практическо „отделяне” от отбелязаните пороци и е повторно (след 1925 г.) провъзгласена през 1965 г. А в нея ЦК, за разлика от съветския, има малко отдели. При това кубинското ръководство поставя пред партията задачата не за строго управление на всичко в икономиката и обществения живот, както е в СССР и Китай, а за осигуряването на грамотно политическо ръководство и компетентност в разработката и вземането на решения.

Според оценките на руската латиноамериканистка Елена Баженова, за разлика от кубинския модел, в СССР с Хрушчов за основен ориентир е взет американският потребителски и жизнен стандарт. За което говори не само централното ръководство - това в много отношения помага за израждането на социалистическия строй в СССР вследствие на стремежа за по-бързо достигане и дори изпреварване на задокеанския стандарт, при пренебрегване на идеологическото възпитание на обществото. Така властта способства за замяната на идеалите на социализма с потребителски стремежи.

Въвеждането на съветските войски в Чехословакия и перестройката на Горбачов, особено нейният политически сегмент, са критикувани от Куба, но внимателно и без особено огласяване, за да не се предизвика толкова бърз разрив на взаимоотношенията, както става между СССР и Албания през 1961 г. и заради антисталинската истерия на Хрушчов. Внимателността на Хавана води и до това, че през 1973 г. тя, уведомявайки Москва, е готова да предостави политическо убежище на президента на Чили Салвадор Алиенде, а през 1983 г. на премиера на съседна Гренада Морис Бишъп – в навечерието на проамериканския преврат в Чили и интервенцията на САЩ в Гренада. Но в Кремъл решават да не дразнят Белия дом и тези политици загиват.

В същото време в Москва е било планирано в края на 60-те - началото на 70-те години напълно да се обвърже кубинската захарна промишленост със СССР. Списание „Латинска Америка“ (№ 3, 1973) публикува тези на съветския проект за елиминиране (на повечето или дори на всички) на култури от захарно цвекло в Украйна в полза на тръстиката от Острова на свободата и преоборудването на повечето захарни фабрики в Украинската ССР за работа с кубински суровини. Политическият фокус на такъв проект е очевиден, а вторият основен вносител на кубински суровини от края на 60-те години е Китай, който е в конфликт със Съветския съюз. Но “внезапно” ръководството на Украинската ССР възразява, а Хавана информира СССР, че не възнамерява да доставя захарна тръстика и полуготовите си продукти единствено на СССР.

Сривът на субсидираните от Москва търговски и икономически отношения с Хавана след 1986 г. частично се компенсират от кубинските власти с активното развитие на икономическите връзки с КНР, Испания, Мексико, Аржентина, Бразилия и Венецуела. Между другото, Куба получава от Буенос Айрес през последните години на президентството на генерал Хуан Доминго Перон и съпругата му Изабел Перон (1973-76), от Мадрид от края на 60-те, тоест по време на Франко, не само отстъпки при стокооборота, но и изгодни кредити, съгласно проекта „Иберийска общност”. Испания и Аржентина, съдейки по техните съвременни икономически взаимодействия с Куба, остават, да кажем така, частично верни на политиката на Франко и Перон по отношение на Хавана.

Що се отнася до политиката на САЩ, много американски медии през 70-те и 80-те години отбелязват, че във Вашингтон смятат за по-важно запазването на военната база в Гуантанамо (което на свой ред се поддържа от Москва като лост за въздействие върху Хавана) и политическото откъсване на Куба от СССР, започнало от 1988 г. Затова изпращането от братята Кастро, с подсказка за Кремъл, на сталиниста Че Гевара в биливийската селва и гибелта му се приемат в САЩ, съдейки по коментарите, като застраховка от страна на Хавана от уклон в полза на войнствените антиамериканци, а Москва – от поддръжката на Куба в случай на провокиран от нея пряк конфликт със САЩ.

Американската база в Гуантанамо е все още в Куба, при това Куба от смъртта на Че не поставя въпроса за нея за обсъждане в Общото събрание или в Съвета за сигурност на ООН. Резолюциите на ООН от 2000 г. относно известния затвор на ЦРУ в същия район, които са подбудени или подкрепени от Куба, по никакъв начин не се отнасят до статута на същата база или незаконността на окупацията на района.

Освен това от началото на 80-те години Куба свежда до минимум помощта за марксистките бунтовнически организации в региона. Това може да се счита за сигнал за готовността на Хавана за диалог с Вашингтон. Това, разбира се, беше използвано за възстановяване на американско-кубинските дипломатически отношения и преките икономически връзки през 2015-2017 г. Освен това, това се случи едновременно с въвеждането на китайските и виетнамските пазарни механизми в кубинската икономика, които започнаха на острова в началото на 80-те - 90-те години. Между другото, КНР, която отдавна предоставя финансова и икономическа помощ на Куба, както и Испания, Мексико и повечето от страните от Южна Америка са основните търговски партньори на Куба от началото на 90-те години.

Комбинацията от споменатите фактори все още определя жизнеността на кубинския модел на социализма. Тя не се разколеба от разпадането на СССР, въпреки добре познатите социално-икономически вреди за Куба от това събитие - определено от Путин като най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век./pogled.info

Превод: В.Сергеев
CHF CHF 1 2.00269
GBP GBP 1 2.28725
RON RON 10 3.9325
TRY TRY 100 5.59629
USD USD 1 1.80911