Една от най-уважаваните фигури на италианското кино, Бернардо Бертолучи е създател на някои от най-истинските и провокативни филми, които киното някога е виждало. Той ще бъде запомнен, след 40 години дейност, с противоречивите полемики, за които беше така почитан.

Бернардо Бертолучи е режисьор и сценарист, роден на 16 март 1941 г. в Парма, Емилия-Романя, Италия. Баща му е поет и филмов критик, майка му е учителка. Бертолучи започва да пише стихове още на 12 години и скоро печели няколко престижни награди. Завършва литература и философия. След това отива в Рим, където е помощник на Пиер Паоло Пазолини във филма „Безделник“ през 1961 г. На 22 години заснема първия си филм „Сухата кумица“.

До 80-те години на миналия век той се идентифицира като поредния политически италиански режисьор, чиито най-запомнящи се филми бяха силно повлияни от политическата активност на 60-те години в Европа и Съединените щати. От неговият първи филм "Преди революцията" (1964) филмите му изразяват носталгия по старите порядки, едновременно с тяхното разобличаване. Дезинтеграцията на мачо-мъжествеността в лицето на потенциално революционна Европа е централна тема в „Последно танго в Париж“ (1972), най-противоречивият филм на Бертолучи… „Епосът 1900“ (1976 г.) представящ възхода на италианския комунизъм и борбата на буржоазията срещу аристокрацията, е неговият политически израз, след което той постепенно изоставя твърде от радикалните си убеждения“, пише в Енциклопедия на киното, 2006 г.

"На 21 години Бернардо Бертолучи се утвърждава като водещ творец в две различни форми на изкуството, печели престижна награда за поезия и получава високо признание за филма си " La commare secca“. "Тази комбинация от таланти е очевидна във всичките му филми, които имат лиричен, но изключително отличаващ се стил", пише Робърт Бъргойн в Енциклопедия на филмовите режисьори на Сен Джеймс, 1998 г.

"Един от най-големите майстори на визуалната красота в киното, особено когато е подпомогнат от оператор като Виторио Стораро. Филмите на Бертолучи са драматично наивни и непретенциозни, с несравними по простичкия си хумор сцени, дори когато в тях играят уважавани актьори. Деветте „Оскар“-а, спечелени с "Последният император", един от трите му шедьоври, са уверение, че Бертолучи няма просто да влезе в историята като човекът, направил „Последно танго в Париж“, споделя Дейвид Куинлан в книгата си „Филмови режисьори“ от 1999 г.

"Един от най-успешните режисьори на съвременното италианско кино ... Бертолучи, който вярва, че "киното е истинският поетичен език", е заложил в своята поезия главно на политико-човешки теми, но с „Последно танго в Париж“ той се пренася в царството на чисто човешкото. Той утвърждава Бертолучи като комерсиално жизнеспособен режисьор, точно колкото е и безумно талантлив", е коментарът на Международната филмова енциклопедия от 1994 г.

"Той асистира на Пиер Паоло Пазолини за „Accatone“ (1961) и, както много от режисьорите от поколението му, попада под влиянието на Жан-Люк Годар, на когото той отдава почит през 2003 г. в „Мечтатели“ (повлиян от разочароващо деполитизирания Париж през 60-те години на миналия век. Ранните му филми са интелектуално опознавателни, незлободневни и малко алтернативни, балансиращи между социално-реалистичните тревоги и марксистките наклонности“, оценява кинокритикът Том Чарити.

Той е визуален стилист, чиито филми често се отразяват напрежението между конвенционалността и бунта.

"Интелекта и менталното в обществото са брилянтно изследвани от Бертолучи", пише Уилям Р. Майер.

"Бертолучи ни отправя на изключително пътуване от романтичното разочарование в "Преди революцията", през отричането на чувствата в "Конформистът", към мизантропския вой в "Последно танго в Париж“, до интернационализма в " Последният император", е мнението на Дейвид Томсън (Нов биографичен речник на киното, 2010).

"Вече не ме интересува да правя политически филми. Има нещо старомодно в тях. Днес младите хора не се интересуват от политика. Тя не присъства в живота им, както беше в миналото. Все повече харесвам филми, които са огледало на съвременната реалност", казва самият Бернардо Бертолучи през 1999 г.


Големият режисьор почина в Рим на 77-годишна възраст.

Считан за един от гигантите на италианското и световното кино, Бертолучи беше единственият италианец, който някога е печелил "Оскар" за най-добър филм, получавайки наградата през 1988 г. за "Последният император".

Биографичният шедьовър за последния китайски император спечели общо девет „Оскар“-а - всички, за които беше номиниран.

Бертолучи придоби известност за своята еротична драма "Последно танго в Париж" от 1972 г. с участието на Марлон Брандо и Мария Шнайдер, в които има спорна секс сцена, включваща масло.

Той беше в инвалидна количка в продължение на няколко години и е спечели почетна Златна палма за цялостно творчество на филмовия фестивал в Кан през 2011 година.

Гардиан написа с прискърбие по повод смъртта му: „Бернардо Бертолучи – брилянтният последен император на интелигентното кино!“ /БГНЕС