В редакцията на британския вестник „Обзървър“ имаше снимка на стената, която гледах едновременно с уважение и страх, докато работех като младши репортер в Лондон през 90-те години на миналия век. Снимката бе на журналиста Фарзад Базофт, екзекутиран от Саддам Хюсеин през 1990 година, докато работеше като кореспондент на вестника в Ирак. Той бе нарочно обвинен в шпионаж в полза на Израел и осъден на смърт.

Неговата снимка висеше в близост до асансьора като напомняне за това каква е цената, която може да платиш в тази професия.

Оттогава средата, в която работим значително се промени. Преди - това, което можеше да те убие, зависеше от това къде си и какво точно правиш там. Сега може да е какво казваш или пишеш.

Отчасти вината е на постепенното възприемане на новините като оръжие.

Това беше нещо бурно в световните военни зони, но постепенно се превърна в нещо, към което трябваше да се приспособим. Най-тревожно през последните години е да се види, че тази тенденция започна да оказва влияние върху едно от предполагаемите светилища на свободното слово - Запада.

Вече не става въпрос за това, че журналист, подобно на хуманитарен работник, може да получи имунитет от конфликта около себе си, за да може да осигури полезна социална функция. Винаги е съществувал риск. Репортерите по време на Втората световна война са били цензурирани жестоко, а тези във Виетнам, които са имали свободата да се придвижват по бойното поле повече, отколкото сега – са умирали. Но публикуването на истории е отнемало дни и дори седмици – журналистите не са могли да видят на своите смартфони какво са написали само минути след като са пуснали новината.

Може би голямата промяна настъпи с втората война в Ирак през 2003 година, с концепцията за вградената медия – възможността да пътуваш и да се наслаждаваш на защитата на американските военни на бойното поле.

Това предостави доста добър достъп, често до места, на които медиите няма как да отидат. Но това означаваше, че често пътуваме и не рядко споделяме гледната точка на един от военнослужещите. И има определени неща, които не можем да видим, и трябваше – както и направихме, да напомним на зрителите и читателите за това. Репортери са отразявали само едната страна на войната и преди, но тази ситуация бе нещо ново.

Войната срещу тероризма се проточи, а журналистите все по-малко и по-малко можеха да си позволят лукса да бъдат обективни. В Афганистан – талибаните, които и без това никога не са били големи почитатели на пресата – започнаха да виждат в репортерите мишени.

За кратко – в разгара на военните операции на Обама, някои от нас носеха на якетата си надписа „хабаяр“ - пущунската дума за журналист, надявайки се, че това ще ни отличи и ще накара някой грамотен снайперист да осъзнае, че ние не сме доставчици или „друг правителствен агент“, и няма да ни застреля. В крайна сметка свалихме надписите, след като осъзнахме, че именно те ни правят мишени.

С разрастването на интернет нараснаха и заплахите. Това се забеляза най-вече във войните в Украйна, където руснаците започнаха да усъвършенстват употребата на репортерите като оръжие. RT и „Първи канал“, съответно на английски и руски, бяха най-мощните оръжия на Кремъл. Те използваха информацията като оръжие. Те дадоха на руснаците и на симпатизантите на Кремъл източник на честно некоректни и умишлено подвеждащи алтернативни факти. Те подкрепиха твърдението на Москва, че Крим не е бил завладян от ордите малки зелени човечета, които всички виждахме, а става въпроса за обикновен бунт. В Донецк спекулации заляха „Туитър“ докато пред очите ни се разиграваше организиран щурм срещу правителствени сгради.

Рядко се радвахме на презумпцията за обективност, тъй като голяма част от сепаратистите ни измерваха по руския стандарт. Руските репортери – с някои малки и храбри изключения – бяха функционери на държавната пропагандна система.

Бе прието, че всички сме еднакви – имаше израз на голяма изненада, когато съобщавахме за цивилни жертви на конфликта от страна на сепаратистите. Това не се вписваше в разказа, който според тях, ние трябваше да следваме.

И все пак, веднъж ми бе наредено да изляза от колата на контролен пункт край сепаратисткия град Словянск и да коленича от дулото на пушка. Бях спасен само защото кметът на града ме познаваше и ме харесваше – и когато въоръженият мъж, който ме заплашваше му позвъни, той каза няколко добри думи за мен. А преди това бяхме определени като несимпатични американци, които трябваше да бъдат задържани.

Гражданската война в Сирия ускори процеса, при който зверствата вече можеха да се превърнат в глобална валута. Западът даде на бунтовниците сателитен интернет. Минути след пускането на бомба видеа на мъртви ела се появяваха в „Ю тюб“. Кадрите станаха част от борбата на съпротивата.

По-късно „Ислямска държава“ създаде свои медийни канали, за да показва ужасните си зверства и да привлича поддръжници и да вербува последователи – доказвайки, че не е необходимо да имаш държавен апарат, за да създадеш пропаганда. Това можеше да се направи от всеки, притежаващ мобилен телефон.

Разбира се, не съм толкова наивен да твърдя, че медиите – макар и съвсем непреднамерено, никога не са заемали страна във войните. И че достъпът им понякога не е зависел от това какво е вероятно да каже медията. Или че репортерите в миналото не са били депортирани от държави, защото са били неудобни за властите. Бил съм депортиран от Шри Ланка под дулото на пистолет през 2009 година, защото обидих министъра на отбраната. Такива неща са се случвали и ще продължат да се случват.

Това, което е притеснително е, че използването на медиите като оръжие в конфликтни зони по целия свят, се е превърнало в част от американската политическа сцена.

И то не заради действията на дясноцентристки екстремисти, разпространяващи лъжи в интернет. А заради скоростта и вездесъщието на социалните медии. И отчасти заради откровените думи на президента и неговият персонал по комуникациите.

Аз не съм американец, а във Великобритания свободата на словото и религията не е записана в конституция. Но е изключително болезнено да видиш как Първата поправка се използва за атака срещу професия, която цели да поддържа изконната нужда за търсенето на истината.

Свободата да съобщаваш каквото искаш, но в същото време и да ти вярват защото си известен с това, че казваш неща, които обикновено са истина, често е нещо магично извън САЩ.

В Алепо, Сирия, в първите дни на бунта през 2012 година, имаше млади и наивни активисти, които бяха назначени от бунтовниците да помагат на репортерите, но журналистите рядко срещаха някакви пречки. Позволявайки ни свободата да казваме истината за това какво се случва беше най-висшата форма на бунт срещу режима на Асад. Абсурден нов лукс.

Сега се сблъскваме с нещо напълно различно. Типът случайна язвителност, с която се сблъсках на контролния пункт в Словянск, всеки ден небрежно се хвърля по американски колеги в „Туитър“. Изтрих „Фейсбук“-а си, защото е безсмислен, но и защото не искам да общувам с „Дебора“, която мисли, че трябва да бъда внимателен, защото „Ислямска държава“ иска да ме убие. Аз вече знам това.

Безкрайната върволица от лъжи, може би съзнателно рецитирани от Белия дом и неговия лидер, отразяват тъмната злоупотреба с информация и нейната сила, усъвършенствана в някои от най-авторитарните места в света, подхранващи най-яростните войни. Тя има за цел да възпламени напрежението и привържениците, за да постигне напредък в дневния ред.

Няма наистина добра причина да мразиш политически репортер дотолкова, че да го заплашиш с убийство. Фактът, че на Запад можем да изберем да прочетем какво искат да ни кажат, или какво иска да ни каже друг репортер от другата част на политическия спектър – е привилегия.

Въпреки това, голяма част от света е убедил себе си, че тъй като вниманието сега се задържа за твърде кратко време, то риториката трябва да се усилва, за да се забелязва. И че истината е сива зона, за която трябва да се бориш, а не ценност, която да уважаваш.

Като репортер има моменти, когато можете да се почувствате неспокойни - у дома на Запад, а не в чужбина - по всички неправилни причини. /БГНЕС

-----------

Ник Патън Уолш, кореспондент на Си Ен Ен.