Напоследък все повече се говори за бъдещето на ЕС и по-скоро – за бъдещия разпад на ЕС. Поводи за това има достатъчно – и предстоящият Брекзит, и дрязгите между редица страни заради имигрантската криза, и трансграничните спорове между съседни държави, и санкциите срещу някои „непослушковци“, като Полша и Унгария.

От няколко месеца към вътрешносъюзните противоречия се прибави и дейността на бившия идеолог на Доналд Тръмп – Стив Банън – за формирането в европейския парламент на „европейска супергрупа“ от партии с националистически уклон, наричани кой знае защо дяснопопулистки. Целта на Банън била след европейските избори през май догодина поне една трета от местата в европарламента да принадлежат на въпросната супергрупа, сиреч в ЕС да започне прокарването на идеология, различна от либерализма и глобализма – идеологията на националния суверенитет. Според редица наблюдатели крайната цел на Банън била разпадът на ЕС.

Разбира се, ЕС няма да се разпадне от действия в структурите на ЕС. Той може да се разпадне само от осъзнатата воля на народите в отделните страни да защитят националната си идентичност и суверенитета си. А това става вътре в отделните страни. И съществуват твърде много съществени препятствия за провеждането на такава радикална политика:

- На първо място, важна е позицията на двете големи държави-основателки Германия и Франция. Докато те държат на ЕС, разпадът ще бъде много труден.

- На второ място, в ЕС има редица малки страни, които, излязат ли изпод крилото на ЕС, ще се почувстват слаби, нищожни и изложени на всички опасности в един враждебен и безмилостен свят. Ние принадлежим към тези страни.

- На трето място, има няколко големи страни, като Италия и Испания, които са така затънали в икономически проблеми, че извън ЕС могат бързо да фалират. Затова и те се държат за европейското единство.

- На четвърто място, хората в страните-членки на ЕС все още са под влиянието на магията на Западна Европа от втората половина на ХХ в. – най-привлекателното, културно, свободно, красиво, многообразно и приятно за живеене място в света. Въпреки бързата си деградация Западна Европа – ядрото на ЕС – продължава да притежава магнетична сила, особено за народите от Централна и Източна Европа, бивши членки на т. нар. социалистически лагер.

- На пето място, мнозина все още смятат, че ЕС е в състояние да се конкурира с мощните икономически съперници Китай и САЩ именно в обединения си вид, а с разпада си ще освободи голямо икономическо пространство, което бързо ще бъде усвоено от големите колоси.

- И т.н.

Наред с горепосочените центростремителни сили обаче нарастват и центробежните. А те са няколко:

- Драстичната разлика в развитието на центъра и периферията, която не намалява, а дори се увеличава.

- Идеологическите противоречия между провеждащия либерална политика център и консервативно настроените общества, главно в католическата част на Европа.

- Всеобхватната бюрокрация, затормозяваща икономическото развитие поради своята тромавост, обвързаност с бавни и неефективни процедури, неспособност да формулира и осъществява мащабни общоевропейски проекти.

- Все по-слабата позиция в икономическото съревнование между трите Велики икономически сили – Китай, САЩ, ЕС, водеща до относително, а в перспектива – и абсолютно обедняване на европейските народи.

- Неспособността на центъра да намери решение за мащабни проблеми от типа „миграция“, принуждаваща държавите да забравят за европейското единство и да търсят разрешаването на проблема в собствените си сили.

- Увеличаващото се недоверие в конструкцията на ЕС и съмненията в демократичността и отговорността на неговите институции.

- Настъпващите процеси на свиване на глобализацията и връщане към модела на суверенните нации.

Тук трябва да направим едно уточнение. Когато говорим за глобализация, трябва ясно да формулираме това понятие. Глобализацията представлява процес на интернационализация, протичащ във всички сфери на живота – в икономиката, културата, техниката, финансите, комуникациите, миграциите на населението, и т.н. Основната движеща сила на въпросното явление е бурният ръст на международната търговия.

Глобализацията е идеология. Тя предполага значителен отказ от национален суверенитет и прехвърлянето на редица национални правомощия в ръцете на неизбирани от никого наднационални структури, свързани най-вече с банковия капитал и транснационалните корпорации (ТНК). Глобализацията не е ново явление – подобни процеси са протичали и в миналото, разбира се, на регионално равнище, в познатия на цивилизациите свят, който древните хора наричали със старогръцката дума ойкумене (познатия населен с хора свят).

Глобализацията не бива да се бърка с драстично увеличената възможност на човечеството да се премества в пространството и общува в реално време, което като че ли смалява планетата и я обединява. Бихме могли да наречем това явление „планетарна взаимосвързаност“. Но трябва задължително да правим разлика между глобализацията като ново, постиндустриално устройство на света, нов политически и икономически ред, и планетарната взаимосвързаност като все по-нарастващи възможности за придвижване, комуникация и взаимодействие. Впрочем, темата за глобализацията изисква да бъде развита в отделен концептуален материал.

Но да се върнем към тезата за наближаващия крах на ЕС. Видяхме какви са центростремителните и центробежните сили. Сега да си представим как би изглеждал един разпад на ЕС.

Веднага трябва да кажем, че взривен разпад няма да има. Нещо повече, световното развитие показва, че някаква форма на взаимодействие между държавите непременно ще се запази. Става дума най-вече за възможности за лесно движение на хора, капитали и стоки. Т.е. за многостранни митнически и визови споразумения. Очевидна е тенденцията за намаляване на визовите ограничения – днес все повече държави, дори от различни континенти, сключват споразумения за безвизови отношения. Същото се отнася за капиталите и търговията. Така че можем да очакваме от конструкцията на днешния ЕС да се запазят някакви форми на обединение от рода на Общия пазар от 60-70-те години на миналия век. Но с отстраняване на общоевропейските структури като парламент, ЕК и цялата останала бюрокрация, както и с отмяна на голяма част от европейското законодателство, ограничаващо вземането на решения в рамките на националните държави.

От друга страна, логично е да очакваме, че разпадът на ЕС ще протече като делението на клетките в биологията. В рамките на уголемената клетка (ЕС) се оформят едно или повече ядра, които нарастват и се обособяват като отделни структури. След което голямата клетка се разпуква и от нея излизат нови клетки. Наблюдават ли се процеси на формиране на подобни ядра в голямата клетка? Да. Например:

- Ядро № 1: Вишеградската четворка, обединяваща някои католически страни от Централна и Източна Европа. Започваме с нея, защото тази структура вече е осъществена.

- Ядро № 2: периодично възникващата и бурно обсъждана идея за „Европа на различни скорости“. При нея се очертава ядрото на „високите скорости“ – страните, заемащи територията на бившата Каролингска империя, оформила се при Карл Велики и обединила голяма част от Западна Европа под единна власт, споена от християнството: днешните Франция, Германия, Северна Италия, Австрия, Швейцария, Белгия и Холандия. Това са, общо взето, страните-основателни на Европейския съюз, като, разбира се, се отчита неутралният статут на Швейцария и Австрия.

- Ядро № 3: Скандинавските страни (Дания, Норвегия, Швеция), които имат вековен исторически опит на съвместно съществуване: трите държави през 1397 г. влизат в Калмарския съюз, от който през 1523 г. излиза Швеция, но останалите две продължават да живеят в съюза цели 434 години – до 1814 г.

Би трябвало да се очаква, че това ще бъдат хлабави съюзи с основната цел да улесняват решенията на възникващи проблеми и да изработват съвместни политики по определени въпроси, както това се прави днес във Вишеградската четворка, но без да има голямо влияние върху националния суверенитет.

Остават обаче две категории страни – тези от Иберийския полуостров и донякъде Италия (PIGS), от една страна, и страните от Балканския полуостров – от друга, като Гърция заема междинно положение, понеже, подобно на другите, принадлежи към Средиземноморския ареал на Южна Европа.

Може да се предположи, че „каролингските“ страни, макар и с нежелание, ще приобщят Испания, Португалия и цяла Италия, а Вишеградската четворка ще се увеличи до шесторка със страни като Хърватска и Словения.

За да останат страните от Балканския полуостров, наследници на Османската империя, които не са в състояние да осъществят никакво обединение. Дори в периода между двете световни войни през първата половина на ХХ в., когато е било очевидно, че обединения под 40-50 млн. души не могат да се противопоставят на Великите сили в предстоящата опустошителна война, Балканските страни така и не са постигнали никакъв напредък в това отношение. Въпреки, че са били налице усилията на някои среди и някои владетели от онази епоха за обединяването на Гърция, България, Сърбия, Румъния в един съюз, спояван от православието и общата историческа съдба.

Днес това е съвсем непостижимо, защото религията вече не е никакъв фактор, икономическите проблеми на всички държави в региона – огромни, етническите противоречия – неразрешими, а манталитетът на управляващите елити – противопоказан на всякакви форми на обединение.

Независимо от волята на нашия народ (или на неговите елити) при един очакван разпад на ЕС България ще остане сама и беззащитна, като се има предвид състоянието и на икономиката, и на войската, и на чувството за национална принадлежност у днешното население на България. Дали тенденцията за разпад на ЕС ще стигне до логичния си завършек, или европейските народи ще намерят modus vivendi в реформиран съюз с минимална бюрокрация, нашето общество би трябвало да е наясно, че е много възможен и лошият сценарий, и да бъде готово да го посрещне. Защото в случай на разпад страната ни най-вероятно ще попадне под турско, а не, както мнозина пророкуват, под руско влияние. Не бива нито за миг да забравяме, че България е част от Пост-османското пространство, от което Турция никога не се е отказвала.

Какво би трябвало да направи нашето общество, за да не бъде пометено от възможна геополитическа буря, е въпрос на отделна тема. Тук с две думи ще кажем само, че единствената защита от подобни тежки сътресения е силната държава. А силна държава в съвременния свят може да има само при много развита и силна демокрация. Пряката демокрация. /БГНЕС

--------------------------------------------

Петър Клисаров, политолог и автор на книгите "Игрите на властта" /2012 г./, "Огледалото на протестите 2013 – 2014 г. " и др. Анализът е направен специално за Агенция БГНЕС.