Три взаимно свързани събития през 1908 г. предизвикват нова криза в международните отношения на Балканите. Става дума за младотурската революция, анексията на Босна и Херцеговина и провъзгласяването на независимостта на България.

Първото събития играе ролята само на ускорител – опасявайки се от укрепване позициите на младотурския режим и някои симптоми на засилване на английското влияние в Цариград, Австро-Унгария бърза да осъществи отдавнашното си намерение да проведе анексията като едностранен акт и да постави света пред свършен факт.

България пък посреща младотурския преврат с неприязън и тревога, защото укрепването на един конституционен режим с участието и на националните движения на нетурските народи ще я лиши от основание за намеса. Преди това, преди да мисли за каквото и да било друго, България трябва да се освободи от васалната зависимост спрямо Османската империя, останала й в наследство от Берлинския договор. Българското правителство съгласува своята акция с тази на Австро-Унгария: едновременно с анексията на Босна и Херцеговина Фердинанд провъзгласява независимостта на България.

Анексията на Босна и Херцеговина и провъзгласяването на независимостта на България се явяват действия в нарушение на берлинския договор и засягат целостта на Османската империя. Портата веднага реагира с протест до силите, подписали този договор. Изострят се австро-турските отношения. Още преди провъзгласяването на независимостта българското правителство слага ръка върху железниците в Южна България и трупа войски на южната си граница. Султанското правителство също съсредоточава войски на границите си с България.

Конфликтът естествено не е само австро-турски и българо-турски. Анексията на Босна и Херцеговина засяга жизнените интереси на Сърбия и Черна гора, които поставят въпроса, ако не за друго, то поне за някаква компенсация. Австро-сръбските отношения навлизат в етап на остра криза, която заплашва всеки момент да прерасне в открит военен конфликт. Зад Сърбия стои Русия, но е още неподготвена и съветва за примиряване. Започват сондажи и преговори за свикване на европейска конференция, която да обсъди положението и да потърси миролюбив изход от кризата. В същото време сръбското правителство прави опит за сближаване с Османската империя с цел да организира съюз на балканските държави срещу Австро-Унгария. Портата обаче предпочита не толкова съюз срещу Австро-Унгария, колкото срещу България.

Кризата предизвиква активизиране и на гръцката дипломация. Главното, което безпокои управляващите мегаломански среди в Атина, е България. И те оставят въпроса за остров Крит на втори план /рано или късно островът ще бъде гръцки!/, като насочват усилията си към Македония. Използвайки кризата в българо-турските отношения, Гърция търси сближение с Османската империя на антибългарска основа. В замяна на помощта, която би и оказала против България, Гърция се стреми да получи предимства в Македония. Портата обаче не желае да допусне гръцки войски в Македония нито пък иска да се откаже от „правата“ си върху остров Крит.

От друга страна, Австро-Унгария засилва натиска върху Сърбия, като се стреми да привлече и България на своя страна на антисръбска основа. Българското правителство обаче не се подава на внушенията в това направление и сондира почвата за евентуално сближение със Сърбия на антитурска и антиавстро-унгарска основа. Между България и Сърбия започва размяна на мнения по този въпрос, но до конкретни споразумения не се стига, тъй като сръбското правителство и в условията на остра австро-сръбска криза не изоставя претенциите си към Македония.

Кризата от 1908 не прераства във военен конфликт, защото нито една от замесените в нея държави още не е достатъчно подготвена за голяма война. Най-брутално действа Австро-Унгария, но и тя не се решава да нападне Сърбия, тъй като става ясно, че последната ще бъде защитена от Русия, а евентуално и от другите сили на Антантата. При това положение след известно раздвижване страстите отново се уталагат. През 1909 г. между Австро-Унгария и Османската империя се постига съглашение за признаване на анексията срещу 2,5 милиона турски лири, които Хабсбургската поема да изплати на Портата като компенсация за причинените й загуби. Наскоро след това Сърбия също е принудена да капитулира и да признае анексията. Преговорите относно сумата, която България трябва да плати като компенсация за независимостта си, завършват благополучно: България се задължава да изплати на Русия в продължение на 50 години 82 милиона франка, а Русия се отказва от 125-те милиона франка турски дълг. С това кризата е преодоляна, а зреещият военен конфликт – за малко отложен. /БГНЕС

-----------------------------------------------------------

Текстът е откъс от „История на балканските народи 19-20 век“ на известния историк проф. Кръстьо Манчев.