Въпреки наложеното мнение Белград и Москва не са естествени съюзници. Но Западът, като ги смята за такива, тласка двете страни една към друга.

В Сърбия няма значение къде върви дискусията: в бар в приятелски кръг или в телевизионно предаване с участието на известни социолози. Сърбите , независимо от своята професия и обществено положение, изглеждат единно в мнението, че Западът в никакъв случай няма да ги признае и няма да ги приеме в редиците си. Дори най—проамериканските и проевропейски сърби чувстват, че в тях винаги ще бъдат виждани „по-малките братя на руснаците“ поради общото етническо и религиозно наследство в двете страни. Чувствайки, че предизвикват подозрение заради своята принадлежност към славяните и източното православие, сърбите мислят, че ги считат за марионетки и подставени лица на Русия на Балканите – и в отговор на това на свой ред се отдръпват от Запада. Такова взаимно неразбиране предизвиква тревога, защото укрепването на връзките между Москва и Белград е основата, на която Русия възстановява своето присъствие на Балканите, поради което Евросъюзът и Западът не са в състояние да стабилизират този регион без Сърбия.

Но ситуацията би могла да е различна. Отчасти проблемът е в това, че западните анализатори от двете страни на Атлантика твърде често подчертават мнимия „традиционен“ съюз между Сърбия и Русия. През април 2018 г. Марк Галеоти написа доклад „Грози ли руска буря Западните Балкани?“ за Европейския съвет по международни отношения,. В него той нарече Сърбия потенциален „троянски кон“ на Русия в Евросъюза. В същия месец бившият главнокомандващ на силите на НАТО Уесли Кларк написа във в. „Вашингтон пост“ статия със заглавие „Не чакайте, докато Западните Балкани отново се взривят. САЩ и ЕС трябва да действат“. В нея Кларк направи препратка към „проруските“ сърби. При такъв прочит на събитията има напълно реална опасност, защото , не на последно място, идеята за сръбски съюз с Русия може да стане самосбъдващо се пророчество.


Сърбите не са без вина. Сръбски и руски официални лица в свои изявления твърде често прибягват до лексикона на традиционните съюзници. Сръбският министър на външните работи Ивица Дачич заяви по време на посещението си в русия през юни:“Русия и Сърбия са традиционни приятели и съюзници... Ние ще останем приятели завинаги.“ По време на празнуването на деня на победата в Москва на 9 май 2018 г. сръбският президент Александър Вучич и Бенямин Нетаняху бяха единствените чуждестранни ръководители, официално присъстващи на трибуната и стоящи редом с руския президент Владимир Путин. През юни 2018 г. сръбски военни заедно със свои руски и беларуски колеги взеха участие в тристранните военни учения в Русия, които получиха името „Славянско братство-2018“.

Въпреки това би било невярно сърбите да биват наричани и руски съюзници. Зад опростените представи, в които сърбите фигурират в качеството на „по-младите братя на руснаците“, се крият по-сложни взаимоотношения, изискващи задълбочено изучаване.

Историците често говорят, че сръбско-руските отношения имат своите корени в миналото, когато царска Русия през XIX век оказва помощ за освобождаването на Балканите от Османската империя. Други експерти казват, че съвременните отношения са се зародили в годините на Първата световна война, когато Русия влиза в съюз със Сърбия. Но такъв избирателен прочит на историята ни лишава от възможността обективно да оценим сложните отношения между Сърбия и великите държави.

Както и в много други балкански държави, националното пробуждане в Сърбия през XVIII и XIX век е вдъхновявано от интелектуалците, стремящи се да я направят съвременна и западна за сметка на привличането на интелектуалното влияние на Европа. Пример за това служи първата сръбска конституция от 1835 г., чиито автори са черпели вдъхновение от Франция и Белгия.

Въпреки това в историята има много поврати и завои. През XIX век в своите оценки за Сърбия западната дипломация се разделя на два лагера. Първият лагер възприемал сърбите като придатък на руските интереси, които е необходимо да бъдат сдържани, съхранявайки за това Османската империя. А вторият смятал, че трябва да се върви към Сърбия, превръщайки я в крнепост за противодействие на руското влияние.

Самата Сърбия е станала пряко отражение на тези интереси. Тази страна, опитваща се да се преобрази в съответствие с европейските конституционни и културни норми, все по-често се е оказвала заедно с Русия. Това било предизвикано по-скоро от прагматичен реализъм, отколкото от идеология Русия е била единствената от великите държави, активно стремяща се към разрухата на Османската империя. И по тази причина сърбите дълги години действали, изхождайки от афоризма „Врагът на моя враг е мой приятел“.

По тази причина сърбите имат основание да изпитват чувство на благодарност към Русия, защото без нейната поддръжка през XIX век едва ли биха могли да възстановят своята държавност. Въпреки това в отношенията между двете страни е имало немалко двусмисленост и нееднозначност. Сърбите се стремели да си гарантират поддръжката на Русия без да жертват своята независимост, а Русия често изразявала недоволство от тяхното непослушание, както това било с династията на Обреновичите, която често не желаела да съгласува външната си политика с Москва. Русия с големи колебания поддържала Белград, опасявайки се от замесване в конфликт с великите държави, както и стана това през 1914 г.

ХХ век се оказал не по-малко сложен. В епохата на независимост и в състава на сформираната Югославия Сърбия доказала своята способност да влиза в съюз със западни държави, когато това било изисквано от нейните интереси. Пример за това стана нейният съюз със САЩ в годините на Първата световна война и с Франция след войната.

В периода между двете световни войни Кралство Югославия, което управляваше династията на Караджорджевичите, и където етническото болшинство беше от сърби, беше част от източноевропейския буфер против Германия и Съветския съюз. В медения месец, който започна след освобождаването на Югославия от съветските войски от нацистка окупация, се оказа кратък. В годините на студената война комунистическият диктатор Йосип Броз Тито се стремеше към независимост от Москва, и през 1948 г. това доведе до знаменитото разцепление между Тито и Сталин. Легендарният автор на стратегията на сдържането Джордж Кенан виждал в комунистическа, но независима Югославия клин, който може да разпука съветския блок.

В периода на югославските войни Русия често беше представяна като привърженик на режима на Милошевич. Но това не е съвсем вярно представяне. Борис Елцин е презирал Милошевич за това, че той поддържал неуспешния комунистически преврат срещу Горбачов, след който Елцин дойде на власт. Преломен момент за руската външна политика стана намесата на НАТО в Косово през 1999 г., а не симпатиите към Сърбия. За Москва тази намеса стана ясен сигнал, че Русия е загубила статута си на велика държава, доколкото НАТО я игнорира и страната беше заобиколена в съвета за сигурност на ООН.

След приключване на епохата на Милошевич властите в Белград се отнасят към Путин с подозрение, доколкото той упорито се придържа към неутралитета по време на революцията срещу Милошевич. Освен това Москва не проявяваше особен интерес към Белград; преди и след падането на Милошевич неин главен партньор в преговорите в бивша Югославия беше режимът на мило Джуканович в Черна гора. Би било невярно да се твърди, че между Белград и Москва съществува дългогодишен съюз.

В този смисъл усилията на Москва за формиране на по-тесни връзки с белград през последните десет години не трябва да се възприемат като възраждане на стария съюз. По-скоро те са резултат от съвременната външна политика на Русия през путинската ера. И сегашното състояние на двустранните отношения следва да се оценява тъкмо през тази призма.

Един забележителен пример дойде, когато Москва се застъпи за суверенитета на Сърбия в Косово. Такава поддръжка напълно съответства на интересите на Кремъл. Поддържайки Сърбия по въпрос като Косово, Москва пресметна, че с цената на минимални усилия ще успее да получи подкрепа на Балканите и да засили своето влияние там. Москва може да застане против Запада в неговия дълбок тил. Това е печеливша ситуация за Путин.

Поддържайки Сърбия, Русия се стреми да постигне собствените си цели за създаване на многополюсен световен ред, в основата на който лежи договореността между великите държави. Със своите действия Москва се опитва да разруши този еднополюсен световен ред, чиито прояви видя на Балканите през 90-те години на миналия век, и отново да се утвърди като световна велика сила, от което , според нейното мнение, Западът е лишил несправедливо Русия. Но стремейки се да постигне това с минимални средства, Русия ограничава размаха на своето влияние. Руските военни не присъстват на Балканите; Путин изведе руските миротворци от Босна и Коксово през 2003 г. Колкото и да е чудно, но с НАТО и западните държави Сърбия провежда военни учения много по-често, отколкото с Русия. Европейският съюз има много по-утвърдени икономически в Сърбия, отколкото Русия (с изключение на енергийния сектор), и Брюксел е най-големият инвеститор и работодател за Белгард. ЕС също така е основния донор за тази държава.


Отчитайки тези обстоятелства би било разумно да бъде зададен въпросът: защо Сърбия изпитва потребност да балансира между Русия и Запада? Отговорът е, че Сърбия постъпва така заради вакуума във властта и влиянието, който същeствува там от 2008 г., когато САЩ и ЕС престанаха да отделят внимание на Балканите. Сътресенията от кризата на еврото заставиха външнополитическото ведомство на Сърбия да разпредeли рисковете и да диверсифицира партньорствата, тъй като тази страна все по-често усеща, че се е оказала на периферията на западния свят.

Този вакуум във властта се задълбочава от миграционната криза и Брекзит. Заради тях в Сърбия възникнаха напълно сериозните въпроси ще може ли тя да влезе в Евросъюза. Поради това Сърбия възприема опитите за заиграване от страна на незападни играчи, при това не само Русия, но и Турция, Китай и ОАЕ. Виждайки, че нейните усилия да се присъедини към ЕС са в задънена улица, Сърбия е готова да настройва западните и незападните държави едни срещу други, за да може после да си издейства от тях политически и икономически отстъпки.

Днешното балансиране на Сърбия между Лусия и Запада също така е обусловено от нейната вътрешна политика. Според допитвания до общественото мнение 41% от сърбите смятат Русия за главен приятел на своята страна, а Путин както и преди остава най—популярния чуждестранен лидер в Сърбия.

Само че тази популярност на Русия е резултат от емоционалната негативна реакция на сърбите към политиката на Запада през 90-те години на миналия век и на независимостта на Косово. Това не е продукт на емоционални връзки от миналото. Още една причина, по който сръбското правителство запазва приятелските връзки с Русия, е в това, че то не иска да настройва срещу себе си проруската част от сръбския електорат. През последните години в Сърбия и на Балканите набират сила антилибералните политически движения, а политическите ръководители от ЕС често си затварят очите за тези тенденции. Поради това сръбското правителство използва своите връзки с Русия в качеството на инструмент за натиск върху Запада, за да избегне критиките за ограничаване на демокрацията и върховенството на закона, доколкото на политическата сцена в тази страна доминира един-единствен човек (Вучич), а свободата на пресата там продължава да деградира.

Върху тези вътрешнополитически сметки в сръбската политика както и преди оказва мощно въздействие косовският фактор. Сръбските националисти смятат Косово за неотделна част от националната идентичност на Сърбия, а за прозападните сърби поддръжката на независимостта на Косово от Запада е признак за това, че той не желае да ги признава и приема в своите редици. Сръбските политици прекрасно разбират, че няма да могат да се движат напред, ако няма прогрес в решаването на отдавнашния косовски проблем. Но за да не загуби популярност и авторитет сред избирателите, сръбското ръководство трябва да измисли такова решение, че Сърбия да не бъде смятана за напълно загубила в спора за Косово. За тези цели в преговорния процес на Сърбия ? е необходим съюзник измежду великите държави. А доколкото на Запад тя няма покровители, Русия е доста полезна в това качество. Докато съществува косовският фактор, и докато сръбското ръководство не намери приемливо за общественото мнение решение на проблема, Лусия ще заема важно място във външнополитическите съображения на Сърбия. Западът трябва да разбере това, доколкото той оставя отворените вратите за руското заиграване със сърбите и с балканските страни като цяло.

От всичко това трябва да се направи полезен извод. Русия ще продължи своята сегашна политика, докато има тези възможности, само че тя разбира, че Балканите твърдо са привързани към Европа. А това означава, че за Русия съществуват определени граници. При това Сърбия няма никакви причини да гледа на Русия като на неприятелска държава; но Белград трябва да осъзнае, че рано или късно ще трябва да реши какви са неговите дългосрочни външнополитически приоритети. Взимайки това решение, сръбското политическо ръководство ще трябва да обясни на своите граждани, че макар интересите на Сърбия не винаги да съвпадат със западните, това не означава, че те са идентични с руските интереси./БГНЕС

…..............

Вук Вуксанович, “Американ интерест“