Ако сравним казаното и случилото се от 2003 г. досега, щеше ли Ирак, заедно с района на Близкия изток и света, да е в по-добро положение от ситуацията през последните 15 години, ако Саддам Хюсеин и неговият режим не бяха свалени?

Някои смятат така, но това мислене противоречи на логиката и реалността. Да погледнем например Сирия..в по-добра ситуация ли е тя сега, отколкото ако Башар Асад беше удовлетворил исканията на народа си да се оттегли или поне да направи политическа реформа в своя режим, пише в коментар излизащият в Лондон саудитски вестник Asharq Al-Аwsat.

Саддам Хюсейн започна ерата на своето президентство (1979 г.) с избиването на десетки свои другари от ръководството на партия БААС, които на партийно заседание гласуваха против принудителното изпращане в пенсия на бившия иракски президент Ахмад ал-Бакри и поставянето на неговия заместник Саддам на поста. В същото време Саддам продължаваше вътрешната война срещу Комунистическата партия, която беше незначителен партньор във властта, както и други национални и националистически сили, и не се задоволяваше с нищо по-малко от това да направи всички иракчани баасисти и лично верни, в противен случай ги очакваше черна съдба, изразяваща се в затвор, мъчения и дори смърт. В същото време войната срещу кюрдското националистическо движение ескалираше, след като пет години по-рано Саддам се отметна от споразумение за мир и автономия с него. След това сключи с шаха на Иран споразумение, което нарушава суверенитетa и националната независимост на Ирак, в замяна на помощта на Иран в изкореняването на кюрдската революция.

За по-малко от година Саддам започна да подготвя сцената за война с Иран. Войната, която ще продължи осем години и ще изчерпи финансовите и икономически възможности на Ирак, както и военните, беше задействана след няколко месеца. За да се окаже след края й, че Саддам не е успял да постигне целите си да изнудва държавите от Персийския залив, които отвориха хазните си по време на войната. И тъй като упорито отказаха да се поддадат на това изнудване, той започна нова война, в която окупира Кувейт и го анексира към Ирак (1990). И твърдо отказа да се изтегли от него, за да се изправи срещу друга война, която беше подпалила останалото от унищожен Ирак. Въпреки това той продължи да възпява поражението във войната с Кувейт като победа, както и това във войната с Иран.

В същото време Саддам Хюсеин извърши три големи масови убийства срещу своя народ. Атаката с отровни газове срещу кюрдския град Халабджа, кампанията срещу кюрдите "Анфал"през 1988 г., убийствата и погребването на живи хора в масови гробове на хиляди жители на южните и централни провинции (1991 г.) ... Тези кампании струват на иракския народ стотици хиляди човешки животи, като към тях се добавят около един милион жертви в двете войни срещу Иран и Кувейт.

След тези разтърсващи събития Саддам не пожела да преразгледа себе си, за да начертае друг път в своята вътрешна и външна политика, а концентрира още повече власт в ръцете си и повиши равнището на репресии и потисничество. Той не се интересуваше от положението на иракчаните, които продаваха дори прозорците и вратите на собствените си домове, за да оцелеят в условията на международна обасада, която беше наложена като колективно наказание на иракския народ. Тя обаче не включваше Саддам, който продължи да строи дворците си и да живее живот, превишаващ благосъстоянието му дори при нормални обстоятелства.

Саддам имаше възможност да се откаже от властта след края на войната срещу Иран, за да позволи на други да управляват, но не го направи. Можеше да го направи и след поражението във войната с Кувейт. Вместо да се откаже от властта, той можеше и в двата случая да ограничи абсолютните си правомощия, да се отвори към опозиционните сили и да възстанови споразумението за автономия с кюрдското движение. Но той не пристъпи към нито един от тези варианти, придържайки се изцяло към единствения вариант да остане на власт с цялата й твърдост и тирания спрямо иракския народ, съседите на Иран и целия останал свят. Изборът с подаването на оставка и предаването на властта в ръцете на други от ръководството на БААС беше достъпен за Саддам при силни гаранции. Даже след войната през 2003 г. покойният президент на Обединените арабски емирства Шейх Заид предложи убежище на него и семейството му. Но той отказа с цялата си непримиримост и решителност, за да хвърли Ирак в нова разрушителна война.

Сигурно е, че човек с подобен характер и поведение ще остане на власт, за да увеличи тиранията си и да чака възможности за вътрешни ответни действия срещу опозиционните сили и външни срещу страните, които се противопоставиха на окупацията на Кувейт и участваха в процеса по освобождаването му.

С оглед на сътресенията в Ирак и района на Близкия изток през последните 15 години, няма основание да се твърди, че Ирак и света щяха да се намират в по-добра ситуация, ако Саддам беше останал на власт. Що се отнася до Ирак, причината за лошото му състояние е, че онези, които поеха властта след Саддам, не работиха за изграждането на държава, която иракчаните чакат от няколко десетилетия. След отстраняването на бруталния режим на Саддам, Ирак беше готов да се превърне в държава, сравнима по икономическа мощ и благосъстояние на населението със Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства например. Като изключим нефтените и газови ресурси, с които разполага, той има голям селскостопански и индустриален потенциал. А що се отнася до човешкия потенциал, особено научно квалифицираните групи, той не може да се сравни с потенциала на нито една страна в региона.

Проблемът е, че наследниците на Саддам се отнасяха с държавата и обществото според законите на дивата пустиня и се боричкаха за власт, стремейки се да си я поделят чрез системата на религиозни и национални квоти, особено в случаите на насилствени и ескалиращи конфликти и разпространение на административна и финансова корупция. Страна, която страда от последователни войни и продължителни диктатури, не може да стои на собствените си крака, при религиозни и национални въоръжени конфликти и систематично ограбване на финансовите си приходи.

Точно както Саддам, неговите наследници проявиха твърдоглавие и гордост. Не пожелаха да отстъпят от грешките си и да коригират курса си. Положението на иракчаните се влошава и някои от тях сега публично симпатизират на Саддам и режима му.

Свалянето на режима на Саддам беше правилно. Неправилното е, че САЩ поставят пост-Саддамски Ирак в ръцете на ислямски групировки, които показаха, че не могат да управляват друго, освен светини и джамии.

Asharq Al-Awsat, Превод за news.bg: Петя Михайлова