Основният въпрос около нахлуването на Турция в Африн се състои в това, дали операцията ще бъде ограничена и ще спре до северозападна Сирия, или ще се превърне в първи етап от по-дълбоко обвързване на Турция с Близкия Изток. Като се отчита факта, че намеренията на Турция са да отстрани заплахата от границата си и че кюрдските сили се разпростират далеч отвъд пределите на северозападния анклав в Африн, малко са основанията да се предполага, че Турция ще се спре само до вземането под контрол на Африн.

Но съществува и друга заплаха, която принуждава Турция да предприеме военни действия на територията на чужди държави - Иран. Иран, един от големите исторически противници на Турция, излезе от сирийския конфликт с относително укрепнали позиции. Един от аспектите на неговия успех е способността на Башар Асад с подкрепата на Иран да утвърди властта си и да отвоюва голяма част от териториите, които загуби в хода на гражданската война. Турция разглежда проиранска Сирия, начело с Асад, като директна заплаха на границите си, затова и в началото на войната се държеше по друг начин – допускаше отряди с привърженици на Ислямска държава да пресичат границата ? и да се бият срещу Асад.

В отговор на активното присъствие на Иран в Сирия, Турция иска да оказва натиск върху Иран възможно по-близо до границите му – в Ирак. Въпреки че там се намират кюрдски опълченци, Турция използва присъствието на кюрдската партия РПК като оправдание за интервенция в Ирак. Иран, в крайна сметка, успя значително да усили влиянието си в Ирак през последните четири години, което е тревожна тенденция за Турция. Президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган заплашва да започне неочаквано нахлуване в провинция Синджар, при това Турция вече започна да събира голяма военна сила в Ирак – съобщава се за турски военни, спуснати с десант край село Соран и засилване на присъствието на турски сили в Сидакан.

Турското присъствие в Ирак води до следното. Първо, заплашва Иран отблизо, точно както проиранска Сирия заплашва Турция, без да рискува въвличане в пряка конфронтация. Второ, то цели добавяне на огнева мощ, като противодействие на заплахата от проирански бойци в Ирак. И накрая, разполага турски войски от двете страни на контролираната от кюрди Сирия, което може да подтикне Турция да започне настъпление от две страни към останалата част от териториите под контрола на сирийското кюрдско опълчение YPG по протежение на южните граници на Турция.

Намаляване на възможностите
В Сирия с финансовата и военна помощ от Иран и подкрепата на Русия от въздух, Асад успя да обърне ситуацията и към момента, по всичко личи, че е на страната на победителите във войната. Ако Турция иска да предотврати развитието на силна, проиранска Сирия, тя трябва да действа. Но с продължаващото вземане под контрол на територии от страна на Асад, възможностите на Турция намаляват.

Това намаляване на възможностите е и причината, поради която Ердоган, въпреки постоянните му, но основно празнословни публични изявления за предстоящи военни действия, трябва сериозно да бъде приеман, когато заплашва да атакува Манбидж, разположен източно от контролираната от Турция територия Сирия, и Синджар в Ирак. Въпреки донякъде символичната съпротива от страна на спасилите се с бягство сили на YPG, Африн падна и се намира под контрола на турците. (Турция използва както собствената си армия, така и турски проксита при нахлуването в Африн). По-голяма част от населението избяга, като с това се отвори възможността да се осъществи турската стратегия по заселването в крайграничните райони на Сирия на приятелски настроени спрямо Турция сунитски съседи.

Завоюваният от Турция Африн, заедно с териториите, получени при нахлуването през 2016 година в северна Сирия, и териториите под контрола на турски проксита в Идлиб, предоставя на Турция почти непрекъснат контрол над северозападна Сирия, без каквито и да е врагове в тила. Асад може да разгърне сили на север, за да блокира придвижването на Турция, но за такава маневра ще трябва да раздели силите си, тъй като все още продължава борбата му с въстаниците в ключови градове в Централна и Южна Сирия, като Дамаск и Хомс.

След превземането на Африн, за Турция става практически достъпен пътят към Манбидж и още по-големия контрол над границата си със Сирия. С изключение, разбира се, на едно голямо усложнение: присъствието на САЩ в северна Сирия и съюза им с кюрдските опълчения.

Задънена улица в отношенията Вашингтон – Анкара
Макар САЩ фактически да даде зелена светлина за нахлуването на Турция в Африн, те ясно дадоха да се разбере, че няма да спрат да подкрепят кюрдите, базирани в Манбидж. А това е нещото, което Турция иска от САЩ; Турция не вижда разлика между кюрдските сили в Африн и в Манбидж. От своя страна САЩ все така остават притеснени от възраждането на Ислямска държава, което частично успяха да спрат, благодарение на военното сътрудничество с YPG. Това е реална заплаха – когато кюрдските сили бяха пренасочени от местата, където се провеждат операции срещу Ислямска държава в Африн, за борба срещу Турция, Ислямска държа отново се възражда и получава контрол над територии.

Това е основното противоречие в отношенията между американци и турци. САЩ имат нужда от наземни сили за борба срещу Ислямска държава и досега групите, съставени основно от сирийски кюрдски опълченци са единствените, които бяха готови да се подчиняват на заповедите на САЩ. И въпреки това, тези са същите сирийски кюрдски опълчения, които Турция иска да премахне, за да ликвидира заплахите по протежение на южната си граница.

Ще се случи едно от двете: или Турция и САЩ ще постигнат споразумение относно Манбидж и кюрдите, или не. Ако го постигнат, САЩ по някакъв начин ще изведат войските от териториите на сирийските кюрди. Турция с позволението на САЩ ще влезе в провинциите, окупирани преди това от САЩ и съюзниците им, в замяна на съгласието да сътрудничи на САЩ във войната срещу Ислямска държава. С други думи, следващата група кюрди ще бъде продадена от бившия съюзник.

Такъв механизъм би създал собствени проблеми в САЩ. За разлика от кюрдите, Турция ще бъде готова да сътрудничи със САЩ само тогава, когато САЩ няма да изискват подчинение на собствените им интереси. И както показва сложната ситуация в северна Сирия, САЩ и Турция вече не винаги ще се оказват от една и съща страна на масата за преговори. Турция също неведнъж е проявявала готовност да работи с джихадисти, които явно биха били неприятен за САЩ съюзник. Освен това, съществува риск, че Турция ще използва наследството от османското си минало, с цел да се идентифицира като законен наследник на халифата и може да намери начини за сътрудничество с Ислямска държава или други групировки, в опит да обедини обезправеното сунитското мнозинство в Сирия, за да оспори още веднъж позициите на Иран и Сирия в Ирак.

Другият потенциален изход се състои в това, че Турция и САЩ няма да достигнат до споразумение, което да доведе до извеждане на американските войски от северна Сирия, което значително ще ограничи Турция във военните действия там. Макар турските военни да са достатъчно силни, за да победят кюрдските опълченци в Африн, те нямат намерение да рискуват война със Съединените щати. В този случай Турция ще е принудена да приеме краткосрочно споразумение с Русия и Иран, което да ? позволи да отцепи кюрдския коридор, обхващащ северна Сирия и Ирак, даже това да бъде направено чрез сила. Тогава войната чрез проксита ще продължи, но целта на Турция ще остане същата: да отдели САЩ от сирийските кюрди и да установи турски или поне протурски контрол над областта.

Турция би била крайно обидена от това обстоятелство, особено ако Иран продължи да подобрява позициите си в Сирия, но вероятно, не би скъсала веднага отношенията си със САЩ. В крайна сметка, въпреки способността си да постигне прагматични решения с Русия, турската власт исторически е заплашвала Русия и ще продължи да го прави съотносно това, че когато Турция става по-силна, Русия се превръща в неин дългосрочен противник. Това е стратегическата причина, която стимулира американо-турското сътрудничество по време на студената война, и засега не изглежда Турция да е достатъчно силна, за да се противопостави сама на руската военна мощ. С други думи, ако Турция не може да зависи от САЩ, то тя също така не може да зависи от Русия, което ще я принуди да балансира между САЩ и Русия, а не да къса отношенията си със САЩ. Дори и при тези условия, Турция не би забравила унижението. Тя ще продължи да ускорява развитието на своята оръжейна промишленост, за да не е повече зависима от Запада, който обезпечава защитата ? срещу Русия.

Нахлуването на Турция в Африн е повратен момент в сирийската война и промени значимостта на конфликта за Близкия Изток. Сега, когато Турция завоюва Африн, американо-турските отношения са достигнали критичен момент. Фактът, дали САЩ и Турция ще намерят начин да си сътрудничат в северна Сирия или не, съществено ще промени регионалния баланс на силите, което от своя страна ще определя как основните държави, въвлечени в конфликта – Русия, Иран, Турция и САЩ – ще развиват близкоизточните си стратегии, както и стратегиите си една спрямо друга. По този начин, отношенията САЩ – Турция и ролята, която играе в тях северна Сирия, имат глобални последици, надхвърлящи границите на региона.

Ксандер Снайдер, Geopolitical Futures