Името Мустафа Барзани е известно и далеч извън границите на Кюрдистан. Без да разполага с танкови армии и въздушни сили, той успява да прояви военния си талант само в тесния театър на водене на партизанска война; като лидер на национално-освободителното движение не успява да осъществи революция, след която да оглави държавата и да се прослави пред цял свят. И въпреки ограничеността на средствата и обективните възможности, той успява да създаде в северната част на Ирак независима кюрдска държава, просъществувала 15-тина години.

Постижението му без преувеличение, го поставя в редовете на най-влиятелните личности на ХХ век. За една от най-привлекателните черти на Баразани се сочи това, че е абсолютно лишен от свойствената на политиците морална двуличност. Стремежът да постигне целите си изключително с благородни средства, рядко се наблюдава у големи политици, но въпреки предразсъдъците, не е противопоказано: в полската история такъв пример е Костюшко, в руската – Владимир Мономах. Барзани се нарежда до тези имена: личното му благородство е признавано и от приятели, и от враговете му, което не му пречи да се прояви и като успешен политик.

Мустафа Барзани се ражда през 1903 година в село Барзани, недалеч от днешната иракско-турска граница. Ражда се в семейството на местния шейх Мохамед. Баща му почива скоро (според едни източници – след раждането му, според други – още преди Мустафа да се появи на бял свят) и племето на барзаните преминава под опеката на най-големия брат на Мустафа – шейх Абдул-Салам. Свободолюбивият шейх се ползва с непоколебим авторитет сред своя род и застава начело на няколко въстания на барзаните срещу турците; в последното от тях през 1914 година търпи поражение и бяга в Русия. Известно време живее в Нахичеван под защита на руските власти, но в началото на Първата световна война се връща в Кюрдистан, надявайки се, че ще успее да организира голямо антитурско въстание. Плановете му се провалят: заловен е от турски агенти и е обесен в Мосул. Властта над племето поема 18-годишният му брат, шейх Ахмед.

В такава атмосфера расте малкият Мустафа – свободолюбие, патриотизъм и религиозност, която обаче се възприема по много различен начин от съвременните понятия – лишена от всякакъв фундаментализъм и нетърпимост (шейх Абдул-Салам, например, е в чудесни отношения с християните-асирийци и дори известно време се укрива при тях в асирийски манастир). Младият Барзани се учи добре в медресето и за познанията си съплеменниците му започват да го наричат “Молла Мустафа”. По спомените на познавали го лично хора, той знае наизуст и обича арабската и персийската лирика. Това, всъщност, ограничава и образованието му, което носи типичния средновековен характер и по никакъв начин не може да се каже, че това го е подготвило за ролята, която му е отредена да изиграе в политическия живот на ХХ век.

След английската окупация на Месопотамия през 1918 година, младият Мустафа взема участие във въстанията срещу англичаните. Друго събитие от младежките му години, с което той много се гордее, е участието в походът за спасяване от кланетата на роднините на известния арменски герой Андраник (Андраник се запознава с шейх Абдул-Салам в Русия и вспоследствие се обръща към брат му – щейхът на барзаните - за помощ).

През 1932 година барзаните, водени от шейх Ахмед, вдигат ново въстание, този път срещу новопоявилата се Иракска държава. В това въстание Мустафа първо заема командна длъжност и печели първата си победа: отрядът му успява да унищожи иракска военна колона. Въстанието обаче е потушено с помощта на английската авиация, а барзаните бягат в Турция. Връщат се чак когато е обявена всеобща амнистия, но както често се случва, Багдад нарушава обещанията си: племенните водачи са арестувани и отправени на заточение.

Докато се намира в Сюлеймания през 1943 година Мустафа Барзани бяга от плен, като му помагат патриоти от нелегалната организация "Хива" ("Надежда"). В Иран събира малък отряд и нахлува в Барзан, където веднага избухва нов бунт. Всички полицейски постове, създадени в района, са завладени и разоръжени от въстаниците. Барзани иска автономия за кюрдите. Багдад както винаги се надява на помощ от англичаните, но те отказват да се намесят, тъй като са изцяло заети с проблемите си в хода на Втората световна война. Вместо това, иракчаните са посъветвани да направят временен компромис. В резултат на това, в продължение на две години Барзани не се налага да воюва с Ирак, а Барзан получава фактическа полунезависимост. Но преговорите за автономния статут се бавят. Още повече, че световната война приключва и англичаните могат да прехвърлят в Ирак авиация и бронирана техника. През август 1945 година иракчаните, с поддръжката на англичани, започват масирано настъпление и става ясно, че барзаните не могат да устоят на атаката. Цялото племе напуска района и се премества в Иран.

В Иран по това време съветски войски са окупирали Азербайджан, а на юг от съветската окупационна зона, на територията на провинция Кюрдистан, възниква “ничия зона” със столица в Мехабад. Там се разпорежда местния съдия и кюрдски патриот Кази Мохамед. Барзани по-рано, още през пролетта на 1945 година, влиза във връзка с представители на съветските окупационни власти, които му обещават своята подкрепа. От друга страна, Кази Мохамед много печели от появата в подвластните му територии на такива прочути воини, като барзаните. Затова, през януари 1946 година той обявява в Мехабад Кюрдска република и над сградата на местната администрация е издигнат флага на Кююрдистан, а Барзани е назначен за главнокомандващ на армията на новата република.


Мехабадската република просъществува по-малко от година. Извеждането на съветските войски от Азербайджан е равносилно на смъртна присъда за нея. През декември 1946 година в Мехабад влизат иранците. Кази Мохамед предава на Барзани флага на Кюрдистан, но отказва да напусне заедно с него и остава в града, за да предотврати масовите репресии (по-късно е предаден на съд и обесен). Барзаните се оказват в критична ситуация. Това налага Барзани да вземе решение – цялото племе се връща в Ирак, а той, заедно с мъже-доброволци, да направи опит да пробие път към Съветския съюз, който по това време е страната мечта за целия “угнетен Изток”.

Походът на Барзани и 500 доброволци към Аракс се превръща в легенда за кюрдите. Барзани и 500-те му бойци се изправят срещу армиите на три държави: Иран, Ирак и Турция. След тежки преходи по безплодните планински хребети по ирано-турско-иракската граница, по време на които им се налага да се хранят само с трева, малкият отряд на Барзани се спуска в долините, където ги очаква съсредоточената армия на “победителите на Азербайджан". Барзани на два пъти избягва от сблъсъка с вражески части, а третият път е принуден да приеме битката; край Мака неговите сили разгромяват войските на шаховете. След това кюрдите, вече без сериозни проблеми, достигат до граничния Аракс и на 17-18 юни 1947 година се прехвърлят на територията на Нахичеванската ССР. Барзани преминава през граничната река последен.

Но в “родината на всички трудещи се” Барзани и хората му ги очакват нови изпитания. Съдейки по всичко, баразаните стават жертва на гъвкавата сталинистка външна политика, допълнително усложнена от междуведомствената борба на Министерството на вътрешните работи и Министерството по държавната безопасност; не на последно място се добавят и редица субективни фактори. Самите барзани са убедени, че всичките им проблеми са свързани с влиянието на “владетеля” на Съветски Азербайджан Мир Джафар Багиров, който веднага намразва Барзани, заради гордият му и своенравен характер.

В общи линии, съдбата на Барзани и барзаните докато е жив Сталин изглежда така: първо усилено ги обучават във военен лагер, недалеч от Баку; след това неочаквано ги преместват в Узбекистан, където на първо време продължават да ги обучават, след което обаче разформироват общността им и разхвърлят членовете ? по различи специални селища и совхози. Самият Барзани е заточен в затънтеното и забравено от бога рибарско селце Муйнак на Аралско море. Той пише едно след друго писма до Сталин, но това не дава никакъв резултат, докато не успява да изпрати писмо по човек, който лети директно до Москва. И едва тогава, когато писмото е пуснато в пощенска кутия на Спаската кула, следва някаква реакция: Кюрдите са заселени заедно на едно място, край Ташкент, където е изпратен и Барзани. Вероятно писмото е попаднало във вниманието на ръководството на Министерството на държавната безопасност, което има свои планове за барзаните: според генерал Судоплатов, предвиждало се е да ги използват в случай на война за диверсионни мисии срещу нефтодобивните съоръжения в Северен Ирак. Това обаче не устройва Барзани. От момента на своето появяване на съветска земя той настойчиво иска среща със Сталин, когото смята да помоли да разпореди барзаните да бъдат пратени на училище. Когато научава за смъртта на Сталин, Барзани решава, че е настъпило неговото време: тайно се качва на самолет в Ташкен и лети за Москва. Кюрдските разкази за последвалото са такива: когато пристига пред вратите на Спаската кула на Кремъл, започнал да удря с юмрук, а на притичалите постови войници обяснил, че “Това е хлопането на кюрдския народ!”. Резултатът е, че в хотел “Москва” му организират среща с високопоставени офицери на КГБ, а след това го представят на Хрушчов. Хрушчов, който се слави като романтик, взема Барзани под личното си покровителство, като му обяснява, че всичко, случващо се с барзаните, е плод на интригите на официалните “врагове на народа”: Багиров и "подлеца Берия". В резултат, онези от барзаните, които са по-млади, са изпратени да се учат в съветски ВУЗ-ове, а самият Барзани получава квартира в Москва и започва да учи във Военната Акдемия.

В Москва Барзани живее точно 5 години. Сутрринта на 14 юли 1958 година го събужда телефонно позвъняване от надзорника му от ЦК, Волошин, който му съобщава за падането на монархията в Ирак. В историята на Ирак и в биографията на Барзани започва нова глава.

Барзани спешно се връща в Ирак и е посрещнат тържествено, като герой на съпротивата срещу бившия режим. Останалите барзани, много от тях заедно с руските си съпруги и деца, се качват на кораба “Грузия” и отплават от Одеса. Завърналият се Барзани веднага поема ръководството на Демократичната партия на Кюрдистан (ДПК), чийто председател формално се води от момента на основаването ? през 1946 година. ДПК по онова време е една от най-масовите партии в Ирак, заедно с Комунистическата партия, с която си сътрудничат в Багдад, но води своя твърда борба за монополно влияние в Кюрдистан. Революционният режим, воден от генерал Абд Ал-Карим Касим, първоначално е щедър на отстъпки към всички, в това число и към кюрдите. Нещо повече – след опита за военен преврат на арабските националисти в Мосул и покушението срещу Касим, баасистите (сред които важна роля играе младият Саддам Хюсеин) започват да смятат, че кюрдите и комунистите са единствените, подкрепящи Касим. Но Касим не само не удовлетворява настояванията на кюрдите за предоставянето на автономия, но с течение на времето започва да провежда все по-шовинистична политика. Стига се до там, че е забранено официално да се употребява думата “Кюрдистан” (вместо него използват “Северен Ирак”), и дори сорта “Кюрдистанска” пшеница със заповед на земеделския министър е преименуван на “Сверена” пшеница. При тези условия Барзани заминава в Москва (официалният повод е празнуването през ноември 1960 г. на годишнината от Октомврийската революция), където провежда дълги и сложни преговори, за да бъдат доставени оръжия на кюрдите.

От пролетта на 1961 година Кюрдистан живее в условията на едва ли не открит бунт. Барзани се налага по-скоро да възпира, отколкото да разпалва въстаническия ентусиазъм на патриотично настроените. В същото време, Касим съсредоточва значителни военни сили на север. На 11 септември е проведена първата бомбардировка на Кюрдистан, а след това иракската армия нахлува в планинските райони. Съпротивата на кюрдите е хаотична и на пръв поглед е бързо ликвидирана. Последното гнездо на съпротива остава района на Барзан, който е подложен на масирани бомбардировки. Синът на Мустафа Барзани, Масуд, си спомня, как в едно от селата пред очите на Барзани бомба разкъсва три деца. Барзани е потресен. Тогава към него се приближава майката на убитите деца и му казва: “Знам, че си много разстроен, че видя как загиват децата. Но това е неизбежно. Това е цената на свободата. Това е наш дълг. Ние, жените, сме готови да жертваме плодовете на една година, за да върнем мира в Кюрдистан и да извоюваме свободата, за да няма между нас предатели. Върви напред, в името на бог и Кюрдистан, и не обръщай внимание на нас, мъчениците”.

На 20 октомври Барзани събира хората си и произнася пред тях реч: "Братя мои! Самият аз не знам какво ни е приготвило бъдещето. Но ще продължа борбата си с всички сили и няма да напусна Кюрдистан до последния възможен момент (...) Виждате, че избирам смъртта. Този, който също е готов да избере смъртта – нека остане с мен. Ще вървя по този път, като няма да имам нищо друго, освен оръжието, което нося и малкото пари, с които разполагам. Онези, които могат да се борят със страха си, глада и студа – нека останат с мен. Онези, които не очакват от мен нищо, защото аз съм точно като всички вас, и също нямам нито оръжие, нито пари – нека също останат. Но онези, които не могат да понесат всичко това, нека поемат по своя път и Аллах да ги пази. Още искам да добавя, че ние, кюрдската мюсюлманска нация, сме нация угнетявана и трябва да защитим своите права и чест; за нас ще бъде чест и гордост, ако отдадем душите си заради свободата на народа си”.

Барзани с малка група хора напуска Барзан и изчезва в неизвестно направление: говори се, че или е избягал в Сирия, или е убит. Почти всички приемат, че правителството е победило. Всъщност, от този момент започва същинската война. Барзани прави рейд по земите на околните племена и отрядът му бързо нараства. На 12 декември Барзани и хората му организират засада в ждрелото Гали-Завет и разгромяват три иракски батальона, като убиват 600 и пленяват над 500 войници. Победата го прави господстващ над доста обширна територия покрай турската граница. С настъпването на пролетта той предприема голям поход в планинските райони на Кюрдистан, като блокира при Равандус иракските сили и до края на лятото напълно овладява планинската част на Иракски Кюрдистан, създавайки на практика независима държава – Свободен Кюрдистан, който по територия е като Ливан и с население от около 1,2 милиона души. Постепенно държавата му се сдобива със свои органи на властта: законодателен (Съвет на Революционното Командване на Кюрдистан – нещо, подобно на парламент) и изпълнителен (Изпълнителен съвет на СРКК с 8 министерства), свои закони и постоянна армия, членовете на които носят названието “пешмерга” – “гледащи смъртта в лицето”.

Пешмарга, чиято численост достига до 20 000, от партизански отряди се превръщат постепенно в истинска армия, организирана по професионален начин и ръководена от професионални военни, присъединили се към Барзани, след като напускат иракската армия.

Трябва да се отбележи, че като трезвомислещ политик, Барзани никога не е прокламирал независим или още повече “Голям Кюрдистан” – той ясно разбира, че това не може да бъде осъществено. Официалният лозунг на въстаналите звучи по следния начин: “Демокрация за Ирак, автономия за Кюрдистан”. След почти 10-годишна борба настъпва момента, когато този лозунг изглежда почти близък до осъществяване. Партията Баас, дошла на власт през 1968 година, но все още твърде слаба, за да победи Барзани или дори да води успешна борба срещу него, започва мирни преговори, като се съгласява с искането за автономия. Това искане официално е записано в договор, подписан от Барзани и Саддам Хюсеин в село Навпардан на 11 март 1970 година.

Излишно е да се отбелязва, че двете страни, които на митинги и официални пресконференции дружески се прегръщат, на практика взаимно си нямат доверие. Барзани не допуска представители на властта, да не говорим за войници и полицаи в контролираните от него региони; баасистите пък започват кампания за депортиране на кюрдите от равнинните територии. Специалните служби на Саддам организират покушения срещу Барзани, които обаче нерядко се превръщат в конфузни ситуации. Например, през септември 1971 г. Барзани е посетен от делегация от духовни водачи; в Багдад моят шейховете да запишат разговорите и за целта им дават магнитофони. Когато един от шейховете включва магнитофона – избухва взрив. Охраната на Барзани на момента убива останалите шейхове и обезврежда автомобила им, който се оказва също натъпкан с взривни вещества. Барзани се отървава само с леки драскотини. Друг път пращат при Барзани “журналист" с бомба; за съжаление на Саддам, “журналистът” се оказва двоен агент и работи за разузнаването на Барзани. Веднъж специалните служби на Барзани, които се ръководят от сина му Масуд, решават да си го върнат: открива им се възможност да поставят бомба в дома на Хафралла Талфах, чичо на Саддам и един от най-ненавижданите в Ирак хора. Масуд Барзани е убеден в 100% успех на начинанието. Ето как Масуд Барзани разказва за последвалия разговор с баща му: “Когато му казах, той се начумери и каза: “А има ли гаранция, че няма да пострадат жени и деца?” Отговорих му: разбира се, че няма. Той каза: “тогава каква е разликата между вас и Казар (шефът на спецслужбите на БААС)?” После ме погледна и каза: “Слушай ме внимателно. Предупреждавам ви, да не убивате невинни хора, жени и деца. Това са дела, достойни за страхливци. Занапред, ако ме няма, за да забраня лично – категорично ти забранявам да постъпваш така, при каквито и да е условия”. И добавя: “Ако сте толкова смели, унищожавайте престъпниците, които организират тези заговори срещу нас, а не жени и деца”.

На 11 март 1964 година Багдад най-после издава закон за кюрдската автономия. Кюрдите го приемат като издевателство. Не стига, че автономията носи чисто бутафорен характер, но и изцяло е поставена под контрола на Багдад – територията ? е едва половината от етнографския регион Кюрдистан, от нея е изключен Киркук и други райони с находища на нефт. Възмущението е масово и веднага избухва ново, последно в живота на Барзани, въстание. Този път СССР застава на страната на иракското правителство. Но пък Барзани има подкрепата на иранския шах, САЩ и Израел. Бойните сили на Барзани (пешмерга и териториалните милиции) достигат до 100 000 души, но и числеността и въоръжението на иракската армия също е нараснала в пъти. В резултат, военните действия се водят в продължение на почти година и в невиждани до момента мащаби. Това вече не е партизанска, а същинска война. Ирак губи 60 000 убити и харчи 4 милиарда долара, но така или иначе, не успява да разгроми кюрдите; нещо повече – не успява дори да напредне кой знае колко навътре в територията на Свободен Кюрдистан. Впоследствие, Саддам признава, че към пролетта на 1975 година той е имал на разположение в цялата армия само три авиационни бомби. Властта на БААС е разклатена и Барзани е сигурен, че скоро ще бъде свалена. “Никога няма да водим преговори със сегашното правителство в Багдад. То трябва да падне, а сега това е вече въпрос на време”, казва той в интервю за вестник “Фигаро”.

Но за съжаление на Барзани, съюзниците му изобщо не са заинтересовани от победа на кюрдите. Иран има собствено кюрдско малцинство, а успехите на кюрдите могат освен това да дестабилизират и Турция – ключов съюзник на САЩ в региона. В резултат, когато Саддам обещава на шаха да разреши в полза на Иран всички гранични спорове, той бързо решава да “изпързаля” кюрдите. На 5 март 1975 година в Алжир е подписан договор, който прави иранския шах съюзник на Ирак. Това е смъртна присъда за кюрдското движение: при враждебността на Иран, кюрдите нямат никакви шансове да продължат борбата, а най-вече – да защитят мирното население от геноцид. Същевременно, шахът обещава на Барзани да приеме кюрдите като бежанци.

В резултат на всичко това, в самия разгар на успешна война, командирите на кюрдските части получават от щаба на Барзани неочаквана шифрограма – да унищожат тежкото си въоръжение и да се изтеглят в Иран. Това е буквално като гръм сред ясно небе. На 22 март Барзани преминава на иранска територия, завинаги напускайки родните си места. След него вървят десетки хиляди бежанци. И с това се слага край на всички усилия.

Крахът на делото на живота му се оказва пагубен и за здравето на Барзани. Още същата пролет той започва да се оплаква от болки в стомаха. Болките се усилват, и в крайна сметка е решено да бъде пратен в САЩ за изследвания. Диагнозата е съкрушителна – рак. Барзани я приема със свойствения за него фатализъм и дори се опитва да ободрява близките и синовете си.

Краят на 1978 година му носи нови надежди – в Иран избухва революция. Революцията руши статуквото, което е пагубно за кюрдите, и изглежда, че отваря пред тях нови перспективи. Барзани, вече много тежко болен, се приготвя за пътуване до Техеран. Но това не се случва и на 1 март 1979 година почива в Ню Йорк. Тялото му е транспортирано в Иран и хиляди кюрди от всички краища на Кюрдистан се събират в селцето Шино, където тленните му останки са предадени на земята за вечен покой.

В Шино обаче Барзани е оставен в покой само 14 години – най-мрачните в кюрдската история, когато режимът на Саддам Хюсеин унищожава стотици хиляди кюрди (общо, според правозащитните организации, Саддам убива най-малко 182 000 кюрди). Но през 1991 година, благодарение на подкрепата на страните от НАТО, иракските войски са прогонени от кюрдските провинции на Ирак и отново се възражда Свободен Кюрдистан. Ръководната роля се пада на сина на Барзани – Масуд, който след смъртта на баща си оглавява ДПК и силите пешмерга (днес Масуд Барзани е президент на Кюрдистанския автономен регион в Ирак). Семената, посети от Барзани, дават своите кълнове.
На 6 октомври 1993 година, останките на Молла Мустафа са препогребани и намират вечния си покой във вече свободния, роден Барзан. /kurdistan.ru