Истинският християнин е най-доброто доказателство за истинността на християнството, гласи стара сентенция. Отец Павел Милушев, който служи в църквите “Св. Петка” в гр. Петрич и “Св. Димитър” - с. Коларово в Неврокопска света митрополия, обаче казва, че за да си вярващ, се изисква повече от това да си кръстен и да ходиш на църква по празници. Но пък все повече млади хора посещават храмовете и без повод. Свещеникът се надява голямата посещаемост в църквата да е по вяра, а не по традиция. “Не вярвам някой да не иска да бъде венчан или да кръсти детето си. Смятам, че около 95% от християните минават през тези тайнства”, казва отец Павел.

Съдбата му на

свещеник е

предначертана още

преди да се роди

Той е обещан на Бог година преди да се появи на този свят. Баща му иска да стане свещеник и дори кандидатства и учи в семинарията през 1975 г. “Но дали заради финансови причини, или членството си в БКП, не може да завърши”, разказва отец Павел. Вече баща на 3 момичета и 2 починали деца (момиче и момче), той дава обет пред Бог, че ако му се роди живо и здраво момче, ще го даде на църквата. Така на следващата година се появява Павел. “Аз благодаря на моя баща, че никога настойчиво не ми е говорил за неговия обет”, казва попът. Бащата на свещеника се занимава с търговия, за да изхранва децата си, а когато Павел става IV клас и пита баща си за каква професия е мечтал, баща му признава, че е искал да стане свещеник. “Тогава сякаш нещо се възпламени в мен и реших, че ще стана свещеник. Опитвах да се разсея и се питах дали това е за мен, но в VII клас тръпката се усили и реших да отида в семинарията, която тогава беше в Черепиш”, казва попът.

Съдбата на баща му обаче сякаш се повтаря и при сина, който също не успява да завърши обучението си. Завършва средното си образование в друго училище, отслужва военната си служба и след това се връща в семинарията (вече в демократично време), за да сбъдне своята и бащината си мечта. През 1998 г. се жени, а в началото на 1999 г. е ръкоположен за свещеник. Сега синът му смело върви по пътя на вярата. Тази година завършва средното си образование в семинарията. Още 8-9-годишен казвал, че иска да стане свещеник. А след VII клас се явява на изпити. Участва и като клисар в църквата при баща си.

“Аз като баща не мога да кажа, че не съм дал наставления. Човек като родител си казва тежката дума. Но той изпитваше силна вяра и години преди да тръгне да учи, участваше като клисар в църквата”. Когато синът му тръгва да учи в семинарията, отец Павел дава бащин съвет: “Казах му, че това е много тежък кръст. Той самият го вижда, защото му е пред очите. Да избира, или да е истински духовник или изобщо да не е”.

“От наблюденията, които имам и посещаемостта в църквата

младите

са вярващи

Христос е във всеки един от нас. В зависимост от това кой колко дава той да се развива и да се проявява в делата му”, казва свещеникът. Но за вярата се изисква повече.

За да си вярващ човек, не е достатъчно само да си кръстен. Но не може да си вярващ и да не си кръстен. Знаем, че вратата на вярата е светото кръщение. Чрез кръщението се привързва ангел хранител на всеки човек, но трябва ние да го усъвършенстваме вътре в себе си и именно делата ни правят християни. “Църквата го е казала: “По делата ще ги познаете”. Без кръщение с трикратно потапяне във вода и миропомазване обаче човек не е вярващ, дори и да ходи на църква. И само да постиш 40 дни не е достатъчно, а причастието след дългия пост е под въпрос. Има особеност и в това.

“Винаги съм говорил в своите църковни служби и проповеди, че не е задължително да се причестиш, когато постиш. Всъщност,

задължително е

да се изповядаш,

когато постиш

Причастието е огън, който изгаря греховете на хората, но само изповяданите. Ако някой грях не е изповядан, той не се изгаря”, обяснява свещеникът. И призовава вярващите християни, ако не са се изповядали, да не се причестяват. А за тези, които са решили да изповядат греховете си и да поискат опрощение за тях, могат да го направят по време на постите - когато се чувстват готови да се изповядат, а на първата служба след това се прави и причастието, за да се изгорят греховете. На практика пост без изповядване и причастие е обикновена диета.

По време на постите и в някои дни от църковния календар църквата забранява венчания и кръщенета.

Забранени са

и църковните

бракове

извън храма

Едно време са се венчавали вкъщи, на полето или в гората, сега са модерни т.нар. изнесени церемонии. Това обаче в никакъв случай не е по християнските правила. За ритуалите по време на пости има решение - само в изключителни случаи и само епархийският архиерей може да разреши венчание по негово усмотрение. У много родители, чиито деца се раждат на голям християнски празник, се поражда въпросът дали да кръстят детето си на светеца, чийто ден се отбелязва, или да сложат име, което са избирали преди това. Отец Павел не смята, че това е задължително, но казва:

“Желателно е,

когато детето

се роди на голям

празник, да носи

името на светеца,

за да се избегнат съмнения и угризения в бъдеще. Бог създава децата, той ги обгрижва и знаем, че те принадлежат на Бога. На нас се дават, за да се възпитават”. А по повод смяната на религията и все по-честите бракове между хора от различни религии, което налага единият да премине във вярата на другия, свещеникът призовава:

“Да молим Господ да не се случва човек да се отказва от християнството, защото горко на този, който бяга от Христос. Не бива никога да бягаме от него. Господ е един. Ние, човеците, го делим. А това не бива. Ако човек от друга вяра реши да се венчае за християнин, трябва да приеме християнството. Вярата не трябва да те задължава нищо, ти трябва да я почувстваш”.

В разговорната реч често използваме думата анатемосване, но не влагаме верски и религиозен смисъл в това. Всъщност анатемосване означава отлъчване от църквата поради тежки провинения. “Ние не анатемосваме, това е на по-висша инстанция, аз само благославям”, казва с усмивка свещеникът. Строги догми в християнството обаче няма. В навечерието на Великденските празници свещеникът призовава християните да се обичат и да вярват, че Господ не е далече от нас. “Той винаги протяга Неговата милваща ръка. Когато Господ праща изпитания, той пак е до нас и ни следва по нашите пътеки. И се сещам за една песен, в която се говори, че Христос казал на една жена, че е с нея, а тя отвърнала: Но по пътеките видях само едни стъпки. А Господ отговаря: Да, защото аз те носех на ръце!”. /24chasa.bg