„В събота, 28 февруари 1870 година, великият везир на Турската империя Али паша повика членовете на смесената българо-гръцка комисияа във Високата порта и най-после им връчва десетилетия очаквания султански ферман, с който се признава правото на българите да имат черква, независима от цариградската патриаршия...

На следващия ден, неделя, към българската черква на Фенер се стичат радостно възбудени цариградските българи...пред богомолците се изправя внушителният Иларион Макариополски...Като припомня великия ден 3 април 1860 година, когато от същия амвон беше изхвърлено от богослужението името на цариградския патриарх...Иларион гръмогласно възвестява: ”Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите...”(Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”,С., 1975г.)

Осъществяването на надеждите обаче все още предстои. Защото обявеният Ферман е подложен на всевъзможни изискания за корекции и прередактиране, непостижими дори за днешната пластична хирургия.

Очертават се и лагерите. От една страна са гръцките и сръбските претенции към възникващата „нова” църква на Балканите, а от друга –дипломатическите пируети между Портата, Русия и Австро-Унгария.

Датата 3 април 1860 г., спомената тържествено от Иларион Макариополски е възлова поради още една причина. След този ден гръцките амбиции за възстановяването на Византийската империя все повече избледняват, но те се претворяват в неистово желание за затвърдяване на гръцкото духовно и политическо присъствие в Македония. На сцената излизат и сръбските претенции за територии в Повардарието.

Ако разлистим документите, изследванията и спомените за тези години ще открием масово целенасочени действия на гърци и сърби за разделянето на Македония на сфери на влияние. Има нещо болезнено до истеричност в техните претенции за овладяване на територии, в които компактното население е българско.

През 1861 г. в Цариград е създаден Гръцки филологически силогос. По-късно в районите, населени с българи възникват клонове на Македонското образователно братство и на Тракийското ученолюбиво дружество. През 1863 г. министърът на просветата Николопулос разпраща циркуляр, чрез който се призовават гръцките учени и просветни дейци да утвърждават гръцкия език...срещу когото е повдигната „буря”. През 1869 г. в Атина е основано дружество за разпространение на гръцката просвета със задача да укрепва просветното дело и гръцкото съзнание предимно сред „българогласните гърци”в Македония и Тракия. ( Зина Маркова, „Българската Екзархия – 1870-1879”, С.,1989 г..)

Белград също не закъснява да предяви претенциите си. Според Коста Църнушанов още на 11 март 1869 г. сръбското правителство изпраща до своя дипломатически представител в Цариград указания как да се саботира издаването на Фермана за българската църковна независимост. Настоява се ”... отсега нататък Патриаршията да изпраща в Македония духовни пастири, които биха били по произход сърби, за да могат да действат в съгласие с духа и ползата на Сръбската народна църква...”

Сръбските духовници, начело с белградския митрополит Михайло, архимандрит Никифор Дучич и няколко светски лица създават Комитет за пропаганда в Македония и Стара Сърбия. Започват да откриват черкви и училища, сръбски общини в селища с чисто българско население, книжарници и агентура, която работи срещу Екзархията.

***

Днес, 148 г. от обявяването на Фермана за независимостта на Българската Екзархия, конфигурацията на интересите, скрити зад каноничността, е почти същата.

След писмото на архиереите на МПЦ-ОА от 9.11.2017 г. до Светия синод на БПЦ, с което те настояват Българската църква да влезе в законните си права на Църква-майка и след посещението на главата на МПЦ-ОА архиепископ Стефан на 21 декември 2017 г. в София, реакциите в Атина и Белград са същите както преди век и половина.

На гръцките и сръбските архиереи, които и сега надигат високо глас, че се нарушава канона, ще припомним, че и тогава те използваха същите аргументи. Особено ги плашеше чл.10 от Фермана, който предвиждаше в македонските епархии да се проведат истилями, т.е. допитване до населението. Две трети от населението ако предпочете една от двете църкви – Екзархията или Патриаршията – се удовлетворяват исканията им.

Какво показаха резултатите от допитването? В Охрид само 139 души, предимно власи, заявят, че остават към Патриаршията, а останалите 22 000 венчила се присъединяват към Екзархията. В Скопие от 8698 къщи 8131 се обявяват за Екзархията, а 567 гръковласи желаят върховенството на Патриаршията.(„Македония, Сборник от документи и материали”, С.,1978 г.)

Месеците от издаването на Фермана на 28 февруари 1870 г. до обявяването на схизмата на 16 септември 1872 г. са наситени с много интриги, с много национален подем, покруса, надежди и разочарования, особено за българите в Македония. За униние и примирение обаче и дума не може да става. Народното единство е онази тайнствена сила, която ги насърчава, окуражава и вдъхновява. Затова и Симеон Радев е категоричен:”Какво следва от всички тези събития? Това, че Македония след четири десетилетия копнежи за българска църква с непрекъснато нарастваща сила съдейства за постигането на тази велика цел... Следователно ония, които твърдят, че Екзархията била създала българи в Македония, са или абсолютно невежи по въпроса, или фалшификатори на историческите събития.

Македония участва наравно с другата част на българския народ в тържествения акт за обявяване на българската независима църква на 11 май 1872 г. от екзарх Антим I, заобиколен от шестима владици, трима от които македонски българи: Панарет Пловдивски – от с.Пътеле, Леринско.Избран за софийски митрополит. Панарет Зографски от Галичник и Генадий Велешки от Охрид. Следователно, извършен пред хилядното множество българи в Цариград, този акт е еднакво дело на българския север и на българския юг.” (Симеон Радев, „Македония и българското Възраждане през XIX век, Скопие, 1942 г.)

Моментът е не само вдъхновяващ, но е и силно драматичен, защото е неизбежно обявяването на схизмата. Това налага Екзархът да прояви твърдост и кураж и да продължи да изпълнява пастирските си обязаности. В този момент се извисява един глас, високо и отривисто. Това е Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият митрополит Методи Кусевич, който се обръща към Екзарха с думите: ”Очите на целия български народ са умолително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се чака да избришите горките народни сълзи. Вие сте, що ке утешите, смекчите и изведете на добро пасище отруднелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без народност и пастири стадо Христово – българският народ.”(в.”Право” 27 юни 1872 г.)

Думите на Тодор Кусев не са ли актуални и днес?

Не звучат ли като призив и към настоящия Българския патриарх Неофит, който почти в същите условия като екзарх Антим I трябва да прояви твърдост и самостоятелност и в днешния случай да поеме подадената от македонските архиереи ръка за съвместно съслужение и откриване на пътя за възкресение на потъпканото братолбюбие и Христова вяра?!...

Бог е справедлив, а Вярата – велика. И Бог, и Вярата ще ни помогнат да надмогнем колебанията и страховете и да изведем на светло завета на нашите предци. /БГНЕС

------------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Анализът е написан специално за БГНЕС.