Най-доброто ни класиране е в Москва заради бойкота, върхът по златни медали е в Сеул през 1988 г.

Олимпиадата в ПьонгЧанг стартира. Надеждите ни са малки, но съвпаденията са прекалено много.

Минаха точно 20 години от титлата на Екатерина Дафовска. Тогава тя бе със стартов номер 18, който съвпада с годината, през която е сегашната зимна олимпиада.

А най-сериозното съвпадение е, че големите български успехи във всички спортове са постигнати извън Европа. С малки изключения - първият в историята ни медал от олимпиада на Борис Георгиев-Моката, който идва в Хелзинки, и най-успешните ни игри като класиране по медали в историята - в Москва. Всички обаче знаят защо в столицата на СССР имаме толкова много отличия.

Основен фактор бе бойкотът

на западните страни,

който след това бе върнат от социалистическите за игрите в Лос Анджелис четири години по-късно.

Но дори успехът в Москва (8 златни медала) бледнее пред 10-те титли в Сеул преди 30 години. Тогава България e на седмо място в класирането по медали, и то с две отнети титли заради допинга в щангите. И още поне четири отнети медала от спрените от участие състезатели. С отличията на Митко Гръблев и Ангел Генчев излизахме на четвърто място в класацията по медали! След СССР, ГДР и САЩ. И трябваше да изпреварим и домакините на олимпиадата, защото щяхме да сме с повече сребърни медали от корейците.

Първата ни титла на бореца Никола Станчев е

в далечна Австралия

на игрите в Мелбърн

през 1956 г. Първата ни титла на зимни игри е от Нагано преди 20 години на Екатерина Дафовска. Дори първото ни отличие на такъв форум - бронзът на Иван Лебанов, бе спечелено в Лейк Плесид, доста далеч от Европа.

Всъщност точно за зимните игри най-сериозно важи максимата, че извън Европа сме много по-добри. Само едно от отличията ни е спечелено на Стария континент - в Торино през 2008 г. Всичко останало е далеч от родината и дори от континента.

Футболните успехи на националния ни отбор също са подчинени на този принцип. Четвъртото място на световното в САЩ ще остане завинаги като нещо непостижимо. И двете ни други отличия - от олимпийски игри, са в Мелбърн (бронз) и Мексико (сребро). Като в родината на ацтеките едва не ставаме шампиони, но съдията ни прави на кайма срещу Унгария - още през първото полувреме оставя нашите с 8 човека на терена.

На летни игри имаме 117 медала извън Европа срещу 101 на Стария континент. Това изчисление е малко подвеждащо, защото трябва да се отчете, че в останалата част на света е имало доста повече олимпиади. А тенденцията е все повече домакини да са от Азия. Олимпиада в Европа не е имало от Лондон през 2012 година, защото Сочи все пак е на азиатска територия.

Дори най-популярният днес отборен спорт - волейболът, има невероятни и сериозни успехи извън Европа. В Кайро младежите ни печелят единствената титла в отборен спорт в цялата история на България. В Япония пък са последните ни отличия от световно и световната лига. Преди 12 години.

Сега за втори път олимпиадата е в Република Корея. Спечелихме 21 квоти, което е

най-доброто постижение

през XXI век

В състава ни има биатлонистка, която е била на 21 дни, когато нейната шефка Екатерина Дафовска е станала олимпийска шампионка. А алпийците Алберт Попов и Камен Златков са били на 6 месеца. Те са родени на 8 и 9 август 1999 година.

От другата страна е Мария Киркова, като за алпийката пристигна на 4-ата си олимпиада. Имаме и дебютант на 35 години. Това е сноубордистката Теодора Пенчева, която се бе отказала, но реши да атакува квотата за Корея и успя, и то с доста.

Абсолютно е ясно, че най-големите ни шансове са в сноуборда с Радослав Янков и Александра Жекова.

Но сноубордът винаги е бил рискова дисциплина - като шорттрека. При добро стечение на обстоятелствата всичко може да се случи. Като при Дафовска преди 20 години.

И все пак не трябва да се забравя най-важното. Имаме 21 спортисти в Корея, без да разполагаме с нормална тренировъчна база в България. Бащата на Сани - Виктор Жеков, отдавна е готов с полигон за бордъркрос, но за да се извърши направата му в някой курорт, сигурно ще бъде поискано да бъде променена Конституцията на България. Няма да мине само с устройствен план.

Всичките ни успехи в зимните спортове са въпреки. Цялата система. Федерациите, вместо да дават пари за развитие на таланти, пращат състезателите си в чужбина. За тренировки,

все едно в България

няма зима

Но в Австрия дори да затворят едно трасе за занимания на състезатели, никой няма да забележи. А у нас, дори и половин писта да бъде неизползвана, ще стане грандиозен скандал.

Биатлонът има олимпийска шампионка, а няма един тренировъчен комплекс. Ските имат медалист от световно за младежи при младежите, носител на световната купа в сноуборда и една от световния елит в бордъркроса, бивш световен шампион за младежи в скока и нямат... нищо. Едно трасе, една шанца. Няма.

Някой спомня ли си колко пързалки бяха обещани, когато Албена Денкова и Максим Стависки станаха два пъти световни шампиони с тренировки в Москва? Сигурно бяха 10. И 10 години по-късно няма нито една. А условията на останалите две могат да стресират едно дете за дълго време напред. А може би някое дете е искало да стане като Албена. Но вече е безвъзвратно загубено за живота и спорта.

Ако Радо и Сани не успеят в ПьонгЧанг, един от първите постове във фейсбук ще бъде за туристите, които сме пратили на олимпиада. И стотици ще се юрнат да плюят. Без да си дават сметка точно за какво става въпрос. /24chasa.bg