Не смея да отправям някакво послание към младите поколения – днес те живеят при съвсем различни условия. Но много се надявам, че книгата би могла да бъде някакво предупреждение за това колко лесно се отнема свободата, колко лесно човек може да попадне в свят на несвобода.

Това каза за БГНЕС авторът на книгата „Концлагерът „Белене” 1949-1987” Борислав Скочев, който 10 години събира документи и се среща с лагеристи, за да очертае пълния портрет на това трагично за нашата история явление. Книга за опитите да бъде потъпкано човешкото достойнство и за хората, които са бранели свободата и достойнството си

Опитал съм се да покажа как постепенно се репресира една или друга категория, докато дойде и твоят ред. Как постепенно ти отнемат най-съкровеното – личните свободи – живота.

Много от тези хора след като преживяват демокрацията не успяват да се впишат в историческите събития, не влизат в политиката. Скорчев не е учуден: „Винаги е така. Винаги хората, които са пострадали – е така. Поборниците след Освобождението – много малко от тях влизат в политиката и са добре осигурени. Същото е и след 1989 г. Някак си човекът, който е бил способен на една съпротива срещу невероятния гнет на една тоталитарна власт , сякаш се оказва неспособен да се бори за място в една по-свободна среда”, обяснява Скочев.

Той признава, че това е творба и за отнетата свобода, и за отнетото достойнство. В лагера е имало хора, които много активно са се борили за свободата си, а и хора, които случайно са попаднали там, без да бъдат политически активни. Имало е хора, които примерно са се усмихвали в деня на смъртта на Георги Димитров, или майки и бащи на мъже, които са избягали зад граница. Те са въдворени без да са знаели за това бягство.

Но тя е и книга как са потъпква достойнство на човека, но същевременно има една специална глава – за това как се отстоява достойнството, за това как хората са бранели човешкия си облик. В българските концлагери има много хора, които запазват личността си, достойнството си, човещината, разказа Скочев.

„10 години пиша тази книга. Трудно ми е да кажа колко е обемът от документи, но това са десетки хиляди страници. Работил съм с различни архиви – на Държавна сигурност, Държавния архив, на отдел „Затвори” към МВР, архива на Министерски съвет, а също и чуждестранни архиви, на Свободна Европа, на дипломатически служби. В книгата съм описал много срещи – аз имам срещи с хора от различни периоди на концлагера. Но главно съм разчитал на писаните спомени – защото когато човек се връща към писаните спомени в различни етапи на изследването си, той може да прочете нови и нови неща, които не е можел да види на по-ранен етап, когато не е знаел“, заяви историкът.

Той споделя, че се е виждал с лагериста Трифон Терзийски, който е въдворен 1949 г. – анархист, със Сабри Искендер, който е въдворен 1985 г., с хора въдворени между 1956 и 1959 година. „Виждал съм се с човек, който е въдворен през 1968 г. От всички периоди на лагера аз имам разговори с хора, които са били там“, каза Скочев.

Със своите 924 страници и близо 1800 бележки изданието „Концлагерът „Белене” 1949-1987” от Борислав Скочев е едно от най-мащабните изследвания, правени до момента в България, посветено на петно върху най-скорошната ни история, за което сякаш споменът потъва малко по малко.

На представянето на книгата присъстваха Христо Христов и представителят на културен център „Евгени Босилков” в град Белене отец Паоло Кортези. Исторически преглед на периода направи проф. Евелина Келбечева. Сред гостите бяха и разказаха своите истории бивши лагерници - Цветана Джерманова, Петко Огойски, Дянко Марков, Сабри Искендер.

96-годишният Дянко Марков, който е преживял адът Белене, пламенно заяви пред БГНЕС, че е тук, защото е спътник на автора на книгата от 10 години, защото авторът засвидетелства на истината за една от трагедиите на нашия народ. „Това е най-големият остров на Дунав – Белене и е чисто българска трагедия. Ние трябва да сме достатъчни внимателни да не се изопачи историята. Това е чисто българска трагедия, която Борко Скочев, който е от семейство на български офицер, и завеща своя труд на бъдещето на младежта на България“, каза той. Дянко Марков е убеден, че младите трябва да знаят какво е преживял нашия народ в една жестока епоха, в която възтържествува комунизмът като идеология на омразата.

Христо Христов представи книгата като Българската голгота и на социалистическия фашизъм. Малко са документите, които могат да претендират за изчерпателност, но тази книга за концлагера „Белене” прави това, каза Христов. Дянко Марков заяви пред множеството, изпълнило голямата зала в столичен хотел, че е щастлив, че е доживял деня, в който се представя толкова обхватен материал за Белене. Той подчерта, че утрешният свят трябва да бъде по-добър и по-щастлив.

Петко Огойски разказа как физически е преживял ужаса от престоя на понтон върху ледените води на Дунав заедно с 35 души – случай, който описва и в своята книга „Записки на българските страдания”. Цветана Джерманова се върна към спомените от женския лагер край Тутракан и ужасите, на които е била свидетел. „Много бяхме политическите, но имаше и такива, които са се срещнали случайно в кафене, но в деня на смъртта на Георги Димитров. Защото били весели са въдворени”, спомни си тя.

През дългото си съществуване концлагерът „Белене“ обслужва всички репресивни кампании, включително извършените преди неговото създаване. Организиран през юни 1949 г., той приема от останалите концлагери най-авторитетните, непоправимите представители на категориите, репресирани в тези от етапите на съветизацията, които са вече завършени: разграждането на държавните структури на Царство България, смазването на българския национализъм и на антисталинския ляв радикализъм, ликвидирането на партийната политическа система, национализацията, идеологизирането на образованието. Превърнатият в концлагер остров бързо се заселва от бивши полицаи и офицери, предвоенни държавници и политически дейци, членове на младежките националистически организации и на ВМРО, анархисти и троцкисти, уволнени съдии, прокурори, чиновници, университетски преподаватели, изключени студенти, лишени от правото да практикуват адвокати, национализирани индустриалци и едри търговци, водачите и най-активните дейци на Земеделския съюз, Демократическата, Радикалдемократическата, Социалдемократическата партия… Вече след създаването на лагера е форсирана насилствената колективизация, извършена е вътрешнопартийната чистка, превзета е православната църква и са организирани показните процеси срещу католическата и протестантските църкви и в лагера селските стопани стават близо половината от лагерния състав, формирани са цели бригади от духовници, появяват се въдворени комунисти, които бързо заемат ръководните места в лагерния актив.

Закрит през есента на 1953 г. при постсталинисткото размразяване, концлагерът отново е открит през ноември 1956 г. в дните на Унгарската революция. На острова са изпратени около 300 контрареволюционери – опозиционни авторитети, които властта намира за способни да подбудят и оглавят „унгарски събития“. В началото на 1958 г. в голяма акция, която трябва да респектира младото следвоенно поколение, още ненаучено да потиска порива си към свобода и харесващо западната музика, облекло и начин на живот, в лагера са изпратени 1700 хулигани. През лятото на същата година в още една репресивна кампания, обслужваща втория етап на насилствената колективизация, са въдворени около 100 турци и българи мюсюлмани. Лагерът е формално закрит през септември 1959 г., а на практика е преместен край Ловеч.

Но тъй като Ловешкият лагер представлява качествено различно явление, въпреки че през първата си година е административно идентичен с ТВО „Белене“ и продължава много практики, родени на острова, той не е обект на това изследване.

Концлагерът отново е открит в началото на 1964 г., вече като общежитие за изселени на територията на действащия затвор. Намерението на МВР е той да се разрасне с въдворяването на 600 от най-непоправимите криминални рецидивисти и хулигани. Поради липсата на законово основание това не се случва, но общежитието функционира и обслужва такива кампании като първия опит за смяната на имената на българите мюсюлмани през 1964 г., превантивното изселване от София и големите градове на политически враждебни и криминално проявени лица по време на Световния младежки фестивал през 1968 г. и смяната на имената на българите мюсюлмани през 1970–1973 г. Концлагерът би трябвало да е закрит през 1977 г. с влизането в сила на новия Закон за народната милиция, който отменя мярката „принудително установяване на ново местожителство“, но хора без присъда на острова има и през 1978 г., и през 1981 г.

Последното откриване на концлагера е в самия край на 1984 г., в първите дни на насилствената смяна на имената на етническите турци. Сега Белене трябва да осигури превантивната изолация на авторитетните личности сред тях. Турците са главният обект на въдворяването, но по своята вътрешна логика то се разгръща и са въдворени българи мюсюлмани, чиито имена са сменени през 70-те, но които спазват религиозните си традиции, както и 14 българи без пряка връзка с „възродителния процес“. Концлагерът е закрит през есента на 1986 г., но отделни лагеристи остават до началото на 1987 г. Концлагерът продължава да съществува в кризисните планове на режима до самия му край. На 3 май 1989 г. на съвещание на ръководството на МВР зам.-министър Григор Шопов казва: „Вече е ясно, че ние ще изселваме голямата част от това население [турското] не в Белене, а в Турция и може би това мероприятие ще се окаже по-полезно, отколкото Белене. Но Белене трябва да се пази, мерките да се вземат, процесите да се ръководят и законите да се прилагат“. /БГНЕС