Откровените мемоари на бившия министър на отбраната на Съединените щати Аштън Картър предоставят рядка възможност по-добре да бъде разбрана стратегията на президента Барак Обама още преди тя да е станала достояние на историята. Само че в резултат на многобройни задълбочени наблюдения на автора възниква въпросът: А защо въобще Съединените щати се обвързаха с тази работа?

Очевидната цел на публикуването на подробните спомени на Картър е определянето на неговата собствена роля за нанасяне на поражение на „Ислямска държава“ (ИД). Бившият министър на отбраната твърди, че активните операции срещу ИД и конкретният план за водене на бойни действия, който, според Картър, и досега се осъществява от Съединените щати и съюзните сили (две „червени стрелки“ сочат към Мосул и Рака), е приел определена форма едва след назначаването му на поста през февруари 2015 г.

Но ако бъде оставена настрана неговата загриженост за самия него, следва да се каже, че в публикувания текст от 45 страници Картър описва действия, които са имали малко привърженици в този регион.

Картър предполага, че изтеглянето на американските войски от Ирак е станало причина за възникването на ИД. Но дори и след като тази терористична групировка създаде своя „държава“, „хората в региона не бяха против връщането на въоръжени сили в количеството, необходимо за нахлуване“, подчертава бившият военен министър. В продължение на две години като министър на отбраната Картър бил принуден да „уговаря“ [иракския] премиер [Хайдер] ал-Абади да приеме голямо количество американски войници (това е бил спорен за вътрешната политика на Ирак въпрос). Иракските сили също първоначално не искали да воюват, което предизвика откровено възмущение у Картър и американските генерали, подтикващи иракчаните към активни действия.

Сирийското правителство на президента Башар Асад, естествено, още по-малко приветствало намесата на Съедините щати, даже когато идеята на вашингтонската администрация беше формиране от нулата на местни сили за борба с ИД „с помощта на наемането на отделни бойци, формирайки от тях нови подразделения и насочването им за водене на бойни действия в Сирия“. Макар, както подчертава Картър, идеята да се е състояла в това, тези бойци да не бъдат въвлечени в гражданската война в Сирия, Асад прекрасно разбирал, че американците са мислели за него. След това в играта влязъл Картър и променил плана. „Почти всички реални бойци вече бяха част от създадени с конкретна цел групировки и всички те искаха да воюват против Асад, а също така и против ИД“, отбелязва той.

След като Съединените щати се съгласяват с този вариант, Асад представил на руския президент Владимир Путин своя поглед за ставащото. Путин видял в това намеса на Съединените щати в гражданската война, опит да се направи смяна на режима – против това той рязко възрази в случая с Либия и дори влезе в спор с тогавашния президент Дмитрий Медведев, позволил на Запада безпрепятствено да се намеси в този конфликт. За сметка на въоръжаването и подготовка на настроените против Асад групировки администрацията на Обама – и лично Картър, ако е бил той, всъщност промениха стратегията – успяха да привлекат Русия в този конфликт.

През септември 2015 г. Путин започна руска военна операция и Картър си спомня за настойчивите опити на руската страна да установи в някаква степен модел на сътрудничество със Съединените щати. „От самото начало Русия се опитваше да свърже нас и провежданата кампания против ИД с това, което самата тя правеше в Сирия – Москва постоянно говореше на света за своето желание да координира с нас усилията си и да си сътрудничим, а също така искаше обмен на данни за цели и разузнавателна информация, отбелязва Картър. Той рязко се противопоставил на предложението поради три основни
причини.

Първо, координация с Русия, която е близък съюзник на Иран и Сирия, би могла да отслаби решителността на премиера на Ирак Абади да работи със Съединените щати. Второ, това би могло да обвърже Съединените щати с „нечовешката“ руска военна кампания (в най-добрия случай това е съмнителна причина, тъй като при въздушните удари на оглавяваната от САЩ коалиция има много цивилни жертви). И, трето - според мен това е било най-важното за администрацията на Обама - „подобно решение би било безразсъдна стъпка, в резултат на която Русия незаслужено би получила водеща роля в Близкия изток“.

Неудовлетворителното взаимодействие с Русия и борбата на Картър, насочена към това да бъде лишен Държавния департамент от възможността да сключи сделка с Путин – тя предвиждаше военна координация, а не само деескалация – е описано в глава с наименованието „Грабители и наблюдаващи отстрани“. Освен Русия и Иран в тази категория влиза Турция, която според бившия военен министър, „създаваше най-голямото количество усложнения при провеждането на тази кампания“. А също и съседни държави, страните от Персийския залив, които, както отбелязва Картър, „активно се занимаваха с лобиране и провеждане на пиар кампании, само че всичките тези действия по някаква причина никога не се превръщаха в операции на бойното поле“.

В резюме трябва да се каже, че общите интереси на Съединените щати не са били ясно определени в отношенията с Ирак, Иран, Русия, Турция, правителството на Асад в Сирия и държавите от Персийския залив. А имали ли са въобще Съединените щати съюзници, пълни с ентусиазъм?

Е, имаше някои среди настроените против Асад въстаници (с изключение на тези, които бяха предани на ислямистките цели) и, основно, кюрдите. Поддръжката за кюрдите от страна на Съединените щати беше главната причина Турция от съюзник да се превърне във „вредител“. Въпреки че, ако някой е искал Съединените щати да бъдат въвлечени, то причините за това бяха повече свързани не с ИД, а с мечтата на кюрдите за независима държава. Иракските кюрди наскоро гласуваха за своята независимост, потвърждавайки с това тези опасения, които имаше Абади по отношение на операциите на Съединените щати против ИД.

Водейки борба с ИД Съединените щати успяха да „настъпят по мазолите
всички участници в събитията в този силно пострадал и взривоопасен регион, който с подозрение се отнася към намесата на Съединените щати след авантюрите в Ирак и Либия. В своята публикация Картър хвърля светлина върху това как всичко това се е случило, а също и на механизмите за нанасяне на поражение на ИД. Той обяснява, защо мирът в този регион няма да бъде гарантиран дори и след победата над ИД – самият Картър е загрижен поради това, че „усилията на международната общност за стабилизиране и управление изостават от военната кампания“. В своите спомени Картър също така задава въпроса: А можеше ли да бъде постигнато по-устойчиво решение, ако Асад и неговите съюзници, от една страна, и Турция, от друга, сами бяха решавали проблемите с ИД без намесата на съединените щати?

Само че няма смисъл да се разсъждава върху това, което не е станало. Участието на Съединените щати само се засили след напускането на администрацията на Обама, а политическата стабилност в Сирия и в Ирак стана още по-трудно постижима на фона на опитите на страни от Близкия изток и въоръжени групировки да привикнат към триъгълника от влиятелни политически брокери, съставен от Съединените щати, Русия и Турция. Картър може с гордост да говори за това, че той е внесъл своята лепта в създаването на тази нова и неустойчива конфигурация. /БГНЕС
-----------
Леонид Бершидски, агенция „Блумбърг“.