В американската външна политика най-сетне се стигна до исторически повратен момент, но тук има изненада: той съвсем няма отношение към ефектното и скандално президентство на Доналд Тръмп.

В продължение на примерно 25 г. след края на студената война една от определящите теми на американската политика беше опитът за глобализация на либералния международен ред, който първоначално надделя на Запад след втората световна война. Вашингтон се надяваше да осъществи тази задача по пътя на дълбока интеграция в дадена система на нейните потенциални противници, а именно Русия и Китай, така че у тях повече да не се появи желанието да й поставят препятствия. Целта беше с помощта на икономически и дипломатически стимул всички основни световни държави да бъдат привлечени в една система, която ще ги удовлетворява – и в която не по-малко от преди ще господстват съединените щати и американските ценности.

Това беше опияняващо със своята дързост идея, основаваща се на представата за това, че русия и Китай необратимо вървят по пътя на политическата и икономическа либерализация, и че в крайна сметка те може да бъдат склонени към такъв вид определяне на собствените си интереси, който е съпоставим с американския.

Само че този проект днес очевидно е в задънена улица. Като нова цел американската стратегия сега се подразбира не интеграцията на съперничещи си помежду си големи държави в истински глобален световен ред, а защитата на съществуващата международна система – успешна, макар фактически непълна – от техните опустошителни действия.

Да сбъде приет такъв изход може и да не е лесно, тъй като той напълно противоречи на необикновения оптимизъм, който характеризираше епохата след студената война. Когато противопоставянето на свръхдържавите приключи, демокрацията и свободните пазари започнаха да се разпространяват със скоростта на горски пожар, стените падаха, изчезваха геополитическите бариери.

Даже Русия и Китай (едната – отдавнашен геополитически съпреник на Америка, другата – бъдеща велика сила) проявяваха интерес към интеграция и по-тясно сътрудничество със световната общност под ръководството на САЩ. Изглеждаше възможно движението на света към единен модел на политическа и икономическа организация и единна глобална система, начело със Съединените щати.

Насърчаването на този сценарий стана главна грижа на американската политика.САЩ стремително задълбочаваха дипломатическите си отношения с Русия на Борис Елцин и поощряваха провежданите там демократични и пазарни реформи, макар едновременно с това да се застраховаха за в случай на възможен руски реваншизъм и европейска нестабилност, предоставяйки членство в НАТО на страните от бившия Варшавски договор.

По аналогичен начин Вашингтон провеждаше „всеобхватно ангажиране“ на Китай, съсредоточавайки се върху интегрирането на Пекин в световната икономика и подтиквайки го да поеме по-активна роля в регионалната и международна дипломация. Идеята се състоеше в това, че един по-богат Китай в крайна сметка ще стане по-демократичен Китай, доколкото увеличаващата се числено средна класа ще започне да оказва влияние на правителството, изисквайки политически реформи.

Интеграционната политика на Америка едновременно се готвеше да предостави на Пекин негов собствен дял в съществуващия либерален ред начело със САЩ и по този начин би отстранила поводи за неговото оспорване.

Според администрацията на президента Бил Клинтън този подход се е основавал на „стремежа на двете страни към участие в световната икономика и глобалните институции и подразбираше, че всяка от страните ще се ползва от преимуществата на интеграцията, при това поемайки съответните задължения“.
Тази стратегия, която заместник-държавният секретар на САЩ Робърт Зелик през 2005 г. охарактеризира като модел на „отговорните заинтересовани страни“, отразяваше отдавнашната мечта завинаги да бъде оставено назад геополитическото и идеологическото противоборство на ХХ век. Само че, както показва последното десетилетие - отначало Русия, а сега и Китай – този подход се е основавал на две предположения, които не издържаха проверката на реалността.

Първото от тях е, че Китай и русия действително неотклонно вървяха към икономически и политически либерализъм от западен тих. В края на 90-те години на миналия век на фона на икономическата криза и политическия хаос, руските реформи спряха. В продължение на следващите 15 г. Владимир Путин постепенно възстанови ръководния модел на все по-откровен политически авторитаризъм и таен съюз между държавата и основните делови кръгове.

В Китай ръстът на икономиката и интеграцията в световната икономика не доведоха до „неизбежна“ политическа либерализация. Вместо това Комунистическата партия използва главозамайващите темпове на икономически ръст като способ да придобие легитимност и да се откупи от несъгласието. През последните години политическата система в Китай фактически стана по-авторитарна: правителството усърдно потиска правозащитната дейност и независимата гражданска активност, а централизацията на властта достигна до невиждани в продължение на десетилетия мащаби.

Второто допуснато предположение се заключаваше в това, че тези държави могат да бъдат склонени към определяне на своите собствени интереси по такъв начин, който би бил удобен за САЩ. Но бедата е в това, че Русия и Китай никога не са искали напълно да приемат американския либерален ред и идеи, които би трябвало да са заплаха за диктаторските режими – да не говорим за разширяването на НАТО в бившата сфера на влияние на Москва и запазването на съюзите и военните формирования на САЩ покрай китайските граници в Източна Азия. Затова в момента, когато Пекин и Москва получиха, или си върнаха, правото да оспорват този ред, те не успяха да го направят.

През последното десетилетие Русия със сила и заплахи се стреми да превъзмогне следвоенното европейско устройство, като най-ярки примери за това са нахлуването в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г. Правителството на Путин също така активно се опитва да подкопае ключови институции на либералния ред, такива като НАТО и Европейския съюз, освен това агресивно се намесва в избори и вътрешни политически работи на западните държави.

От своя страна Китай с радост се ползва от преимуществата на включване в световната икономика, при това той все по-често се стреми да доминира в морската си периферия, потиска и заплашва съседите си, започвайки с Виетнам и завършвайки с Япония, и отслабва съюзите на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион.

Американските официални лица се надяваха, че с времето предложената от тях система ще удовлетвори Москва и Пекин и те ще се стремят към съхраняване на статуквото. Вместо това, както писа Томас Райт от Института Брукингс, тези държави се държат в духа на класическия ревизионизъм.

По такъв начин епохата на интеграция се приближи към своя край в смисъл, че днес няма реалистична краткосрочна перспектива за привличането на Русия и Китай към оглавяваната от Америка система. Само че това не означава, че сега Америка е обречена на война с тези страни или че тя е длъжна да се стреми към пълна изолация на двете държави.

Дали за добро или за лошо, но търговията между САЩ и Китай продължава да има жизнено важно значение за американското процъфтяване и за здравето на световната икономика; сътрудничеството между Вашингтон и Пекин – и дори между Вашингтон и Москва – е необходимо за разрешаването на международни дипломатически задачи, такива като разпространяването на ядрено оръжие и климатичните промени.
Всъщност това не означава, че САЩ трябва да възприемат по-твърд и по-малко честолюбив подход по отношение на големите държави и към международната система. По-малко честолюбив в смисъла, че те тби трябвало да се откажат от идеите за това либералният ред действително да придобие глобален характер или че в близко време в него ще се включат всички основни държави. Докато твърдостта на този подход ще се основава на разбирането, че ще са необходими по-енергични усилия за защита на съществуващия ред в отговор на призивите на ревизионистките правомощия.

Ще се наложи да бъдат предприети трудни, но необходими стъпки: например да се осъществят военни инвестиции, необходими за укрепване на властта на САЩ и сдържането на Източна Европа и западната част на Тихия океан, а също така усъвършенстване на възможностите, необходими за противопоставяне на принуждаването от страна на Китай и на политическите диверсии, които Русия провежда по отношение на своите съседи. Това ще изисква сплотяване на старите и нови партньори пред лицето на заплахата, която представлява руският и китайският експанзионизъм. Преди всичко това ще означава признаване на това, че отношенията между големите държави влизат в период на по-голяма опасност и напрежение и че готовността за високи разходи и рискове ще стане цена на борбата с ревизионистичните прояви и запазване на американските интереси.

Казано накратко един напълно интегриран свят днес е невъзможна цел. Успешна защита на съществуващия международен ред, който беше успешно построен от САЩ и беше оглавяван от тях в продължение на много години, ще бъде достатъчно предизвикателство и задача./БГНЕС
...............
Хел Брандс, агенция Блумбърг