Изглежда много вероятно, че на предстоящите германски парламентарни избори на 24 септември Ангела Меркел ще си осигури четвърти и последен мандат като канцлер. Но с победата идва и последната възможност тя да изтъкне своето наследство.

След 12 години на поста тя ще остане в учебниците по история като един от най-големите германски лидери. Днес страната притежава повече достойнства – икономически и политически, отколкото когато и да е било в своята следвоенна история и също така е уважаван състезател в средна тежка категория на световната политическа сцена.

Берлин доминира Европейския съюз, чиито инициативи на Меркел за „Германия на първо място“ донесоха на страната преди всичко ползи.

Но въпреки целия германски успех, Европа е затънала в кризи, а ЕС е по-неустойчив от когато и да е било от основаването си преди 60 години насам.

Наследството на Меркел, като голям европейски държавник отвъд пределите на Германия, ще зависи от нейната способност, заедно с френския президент Еманюел Макрон, да реформират разтревожения ЕС, което е ключът към толкова много от злините на континента, включително миграцията, възхода на крайнодесния популизъм и икономическата стабилност.
Въпросът, който стои пред канцлера, е дали ще остави след себе си Германска Европа – един ЕС, който е проектиран според германските принципи и който обслужва германските интереси, или Европейска Германия – страна, която разбира своето добруване като неразривно свързано с това на своите европейски партньори.

Второто би трябвало да е амбиция на Меркел. Наистина, канцлерът потвърди, че е готова да работи в тясно сътрудничество с Макрон, за да вдигне ЕС отново на крака. Но Меркел, която не е политик, известен със своите благородни виждания, все още не е разкрила намеренията си относно европейските реформи по време на предизборната си кампания, която до голяма степен е лишена от подобно съществено съдържание.

Тя със сигурност осъзнава, че Германия ще трябва да се откаже от някои свои привилегии, за да може ЕС да обслужва интересите на цяла Европа – това определено не е позиция, която ще й спечели гласовете на консервативните избиратели у дома.

Германия ще трябва да направи компромис и това трябва да започне с най-важното, което е подсилването на валутния съюз – еврозоната. Повечето икономисти в Европа са на мнение, че въвеждането на обща валута изисква един напълно развит монетарен съюз, в който парите и фискалните политики на неговите членове са свързани тясно помежду си.

Съюз на еврото от типа „един за всички и всички за един“ означава създаването на механизъм, който прави най-силните в обединението – като Германия, които печелят най-много от неговите преимущества, отговорни за по-слабите членове, които се възползват в по-малка степен от лихвените проценти и цената на еврото.

Някои германци ще сметнат, че тяхната държава вече е направила компромиси със затъването на някои южноевропейски държави и Ирландия след финансовата криза от 2008-2009 г. И въпреки това Берлин винаги се е възпирал от това да окаже подкрепа за дълговете на по-слабите икономики, както би трябвало да стане в един функциониращ паричен съюз.
Консерваторите на Меркел също така ясно казаха „не“ на оттеглянето от строгите икономии и твърдата финансова политика – запазени марки на Берлин, които според Германия са най-доброто за цяла Европа, независимо от доказателствата за противното.

Страната също така неотклонимо се съпротивляваше на отслабването на лихвените проценти и други експанзионистични мерки за стимулиране на инвестициите, които могат да позволят на останалата част от Европа да излезе от рецесията по начина, по който го направи Германия.

Изключително позитивен признак е това, че Макрон изглежда схваща същината и отчасти разбира това, което трябва да бъде свършено. Френският президент набляга на необходимостта от повече социално и фискално „сближаване“ в паричния съюз, което е движение в правилната посока.

Той поде идеята за европейски финансов министър и общ бюджет, като второто би могло да финансира инвестиции за стимулиране на растежа на изпитващи затруднения страни от еврозоната. Това също така би могло да означава, намекна Макрон, взимане на заем за тази цел (досега новите заеми бяха тема табу за Германия).

В допълнение френският президент иска отделен парламент за еврозоната в рамките на ЕС, който да се занимава със свързаните със съюза въпроси. Макрон заяви, че ще направи „десетки“ предложения, свързани с валутния съюз, след германските избори.

За наследството на Меркел не е от съществено значение това, че тези реформи извират от нейното въображение. По-скоро тя трябва да се възползва от момента и да убеди в тях и своята партия, което ще е доста трудно, имайки предвид консерватизма й. Но тя се е противопоставяла на праволинейността на християн-демократите и преди – по въпросите с ядреното гориво, минималната заплата, имиграцията, и успя да наложи своята посока. Тя отново може да направи това, но с правилния коалиционен партньор.

„Няма да се колебаем“, каза Меркел по повод на реформите в еврозоната през юли в съвместно изказване с Макрон от Париж. „Ще има по-нататъшни стъпки по-късно през годината“, допълни тя.

Но еврото не е единственото проблемно дете на ЕС. Целият съюз страда от криза на легитимността, която е причина за спадащата му популярност и разцвета на популистките партии в крайното дясно и крайното ляво. Брекзит беше само едно от проявленията на негодуванието срещу стандартния ход на нещата. Острият дефицит на демокрация и предаването на все повече национална власт в ръцете на Брюксел накараха и други държави, като тези в Централна Европа, да проплачат „Достатъчно!“. И въпреки това други, най-вече такива в Западна Европа, искат да ускорят интеграцията.

Структурните проблеми на ЕС са толкова големи, че това, което е необходимо, за да се поправят, е широкообхватно преструктуриране на неговите основни закони и институции. Това обаче ще изисква промяна в основополагащите документи на ЕС, което пък иска законовото одобрение на всички 28 държави-членки. Меркел знае, че има твърде много коренно различни гледни точки сред държавите-членки, за да се постигне промяна с такъв размер.

По тази причина Меркел и Макрон по всяка вероятност ще продължат с „Европа на две скорости“, при която някои държави ще вървят напред в сфери като отбрана или обезщетения за безработица, докато други държави ще изчакват и ще трябва да настигат страните в авангарда в някой по-късен етап.
Еврозоната със своите 19 членки е пример за подобен подход на няколко скорости. Но и спрямо него има съпротива. По-малки държави като Полша, Унгария и Словакия се страхуват, че политиката на две скорости ще ги принуди да изостанат по всички важни въпроси.

Ангела Меркел ще трябва да убеди германците, че те печелят, когато целият ЕС печели, дори когато това води до други видими и непосредствени загуби за Германия. Това е и тайната на следвоенния успех на (Западна) Германия и именно това положи основата за обединението на страната от 1990 г.
ЕС се намира на ключов кръстопът и Европейска Германия може да направи много, за да го изведе на правия път. И всичко зависи от убеждението на Ангела Меркел, че това трябва да стане на всяка цена. /БГНЕС
-----------------
Пол Хокенос, Си Ен Ен