Не толкова отдавна беше прието да се смята, че намесата на НАТО в босненския конфликт, сложила край на войната в региона, е един от главните успехи на епохата, последвала края на студената война. Слободан Милошевич беше свален и понесе наказание за своите военни престъпления; косоварите придобиха независимост; и днес три държави от Западните Балкани са членки на НАТО. Само че почти две десетилетия, след като Охридското споразумение сложи точка на военните действия в бивша Югославия, положението в региона, раздиран от междуетнически дрязги и преживяващ отдръпване от демокрацията, както и преди все още има какво да желае.

За какво става дума?
През 90-те години на миналия век и в началото на сегашния намесата в политиката на Балканите и последвалата след това вълна от чуждестранна помощ отстъпи пред модела на благотворна ненамеса, която застъпиха както Съединените щати, така и Европейският съюз. Приемайки, че членството в ЕС ще оформи демократичното бъдеще на Западните Балкани, САЩ в голяма степен преотстъпиха на ЕС задачата за политическо, институционално и икономическо развитие на региона.

За съжаление Европа не успя напълно да оправдае свързаните с нея очаквания. След приемането в редиците си Хърватия и Словения Евросъюзът загуби предишния си интерес към разширяване на границите си и остави другите страни от региона /Босна, Сърбия, Черна гора, Косово, Албания и Македония/ да чакат пред вратата. Ставащото, което наблюдаваме през последните години: „Брекзит“, мигрантска криза и засилване на недоволството в Евросъюза – разтърсиха основите на самия ЕС и станаха поредното препятствие по пътя за присъединяване към съюза на нови страни-членки. В същото време ниската развитост на региона и вътрешните разногласия само се задълбочиха, оставяйки в европейската периферия пояс от бедни и нестабилни държави, поставени като във вакуум, който не пропуснаха да запълнят явно по-малко градивни политически сили.

Русия с нейния реваншизъм отново влезе в традиционната си роля на защитник на православните християнски народи, използвайки Балканите като буфер, за да предотврати по-нататъшната европейска експанзия и да възстанови собствената си сфера на влияние. В Сърбия, Черна гора и Македония Русия активно влияе върху общественото мнение с цел да бъде отслабен ентусиазмът по отношение на членствата в ЕС и НАТО, като успоредно с това тя укрепва своите позиции чрез военна помощ и дезинформация, която изостря междуетническото напрежение. Според скорошно допитване до общественото мнение на Международния републикански институт (IRI) членството в НАТО е подкрепяно от все по-малко македонци като днес този показател е най-ниския от 2008 г. досега. В Босна допитването на IRI показва, че за нейното присъединяване към ЕС са едва 18% от етническите сърби в страната.

Турция и страните от Персийския залив отговориха на това със засилване подкрепата за мюсюлманите на Балканите – но тяхната помощ не винаги може да бъде наречена благоприятна. Саудитска Арабия издига джамии и кани при себе си за обучение имами от Балканите. Някои от тях се завръщат в родината си като проповедници на строго консервативното уахабитско учение, което е в рязък контраст с умерения ислям, който се практикува на Балканите в продължение на векове. Това води до ръст на ислямисткия фундаментализъм сред местното мюсюлманско население.

Не е за чудене, че в сложната обстановка се възражда политиката на идентичност, съсредоточена върху етнорелигиозния национализъм. Лидерът на сръбската част от Босна Милорад Додик призовава към референдум за независимост, за да се отдели от многонационалната Федерация Босна и Херцеговина. Додик често пътува до Москва, за да засвидетелства почитта си към Путин. В Босна лидерът на основната мюсюлманска политическа партия Бакир Изетбегович редовно посещава Истанбул и често се появява на публични места с все по-авторитарния управник на Турция Ердоган.

Като още един признак за повишаване на напрежението може да бъде определен призивът на нечуждия на националистическите възгледи президент на Косово Хашим Тачи за създаване на национална армия, и то без да се обръща внимание на присъствието на контингент на НАТО с личен състав от 5000 души и решителното противопоставяне от страна на западния съюз, а също и на съседи като Сърбия и Македония. Освен това не много отдавна сръбски националисти се опитаха да прекарат през границата влак, украсен с лозунги като „Косово – това е Сърбия“, което имаше определено провокативен характер. Президентът на Албания Еди Рама често говори за необходимостта от разширяване на сътрудничеството между неговата страна и албанците в Косово и Македония, а на свой ред критиците го обвиняват в стремеж към създаването на „Велика Албания“.

Когато в Близкия изток възниква взривоопасна ситуация, а Северна Корея заплашва да започне ядрена война, за какви Западни Балкани говорим? Да започнем с това, че предвид близостта на региона към Европа дестабилизирането на Балканите може бързо да се превърне в общоевропейски проблем. През 2015 г. през този регион преминаваше основният маршрут на повече от един милион мигранти, бягащи към Германия и Швеция и кризата можеше да доведе до много по-сериозни последствия, ако на местното ръководство не се беше удало навреме да остави своите разногласия и да работи съвместно.

Ако напрежението в региона продължи да расте, при следваща криза подобно сътрудничество може и да няма. Защото екстремистите от „Ислямска държава“ (ИД) както и преди използват политическия хаос и слабостта на страните за проникване в Европа, под заплаха се оказват хуманитарната ситуация и сигурността.

Русия отдавна поддържа разцеплението в региона, за да укрепва своето стратегическо превъзходство над Европа, а засилващото се безразличие и дори антипатия към западните институции от страна действа в полза на Кремъл. Без помощта на западните институции нелибералните демокрации и растящият религиозен фундаментализъм могат да станат норма в региона.

Наблюдатели твърдят, че тези дългогодишни етнически разногласия могат да бъдат решени само чрез промяна на националните граници – очевидно забравяйки колко пагубен се оказа този подход през 90-те години на миналия век. Работата е в това, че преначертаването на границите, при това без да бъдат засягани интересите, на която и да е етническа група, не е възможно. Независимо от етническите чистки и презаселвания, които се случиха по време на войната в Босна, както и преди съществуват много области (особено показателен пример е Сараево), където сърби, хървати и мюсюлмани живеят рамо до рамо.
Още повече, че размяната на територии въз основа на етническото мнозинство в такъв нееднороден регион, какъвто са Балканите, е директен път към хаоса. В Косово сръбският анклав в Митровица се съпротивлява на управлението на албанското мнозинство и иска да се присъедини към Сърбия. Доколкото в Прешевската долина в Сърбия има албански общини, формално може да се предположи, че двете територии трябва просто да се разменят. В същото време размяната на Прешево с Митровица би провокирало опасна борба за територия, доколкото не всички анклави са географски разположени един до друг. По тази причина е малко вероятно Сърбия да се съгласи да предаде своя в мнозинството населен с мюсюлмани район Санджак на Босна.

По-ефективна стъпка би било създаването и укрепването на регионални институции за съдействие на икономическото и политическото сътрудничество и разрешаването на конфликтите. Митническият съюз на Западните Балкани – проект за единна икономическа зона, напоследък се обсъжда от лидерите на Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора, Македония, Косово и Албания – може да стане стъпка в правилна посока. Само че подобна инициатива не трябва да се разглежда като замяна на съществените гаранции, които предоставя далеч по-тясното сътрудничество с НАТО и ЕС.

За съжаление ЕС по същество се отказа от своята стратегия за разширяване в региона – на нея постоянно й се противопоставят правителствата на страни-членки, които се опасяват от наплива на евтина работна ръка и вълните на обществено недоволство от това. Само че подробно разработена пътна карта за влизане в ЕС би предоставила на страните от региона конкретни стимули за политически и икономически реформи. Това би могло да доведе до укрепването на регионалното сътрудничество, а, следователно, до спад на междуетническото напрежение и повече сигурност както в региона, така и на континента като цяло.

Интегрирането на Западните Балкани в НАТО е важна, и, вероятно, по-лесно изпълнима задача. Предстоящото (вече факт – бел.ред.) присъединяване на Черна гора отваря вратите за Сърбия, Македония, Босна и дори за Косово. Присъединяването към този съюз от жизненоважно значение ще послужи за важен сигнал, че Балканите смятат себе си за част от Запада и са готови да помагат на страните да се противопоставят на стремежите на Москва.

Гаранциите, които предоставя членството в НАТО, също така могат да бъдат полезни и в борбата срещу тероризма. Последното допитване до общественото мнение, проведено от IRI сред гражданите на Босна, показва, че макар бошняците да се различават в етническо отношение по редица въпроси, включително за членството в НАТО, те са единни в неприемането на ИД. Преодоляването на отвращението на етническите сърби – в голямата си част те симпатизират на Русия – към членство в НАТО би било по-лесно, ако това бъде представено като част от по-голям проект за борба с транснационалния тероризъм и укрепване на сигурността в региона.

Западът е изправен пред неизбежен избор: или да се отнася към Балканите като към ключов стратегически актив, или да рискува да загуби регион, който може да се окаже под влиянието на Русия и ислямския екстремизъм. През септември миналата година Босна подаде официално искане за влизането в ЕС. Брюксел трябва сериозно да разгледа тази молба, а НАТО следва да доведе до край процесът по присъединяването на Черна гора в съюза, отделяйки при това съответното внимание на Сърбия и Босна като бъдещи членове. В условията на кризата, която преживява ЕС, интеграцията със страни, стремящи се да застанат на европейския път на ръст и стабилност, днес, колкото и парадоксално да звучи, е по-важно, отколкото когато и да било преди. /БГНЕС
---------
Автор на коментара в The American interest е Пол Макарти, заместник-директор за Европа в Международния републикански институт.