Става дума за правешкия диктатор, скътан, ако не в дебрите на гена, то поне в подмолите на подсъзнанието на всеки от нас
„Никой народ не може да бъде покорен, докато той

самият не поиска да бъде покорен – и следователно

е достоен за робство.”

И. Г. Хердер, „Идеи за философия на историята”



Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Тези дни едно умно есе на „Площад „Славейков” нарече нас, българите, народ от тодорживковци. Вярно е, така си е – и даже е по-така, отколкото авторката констатира. Ето защо, подкрепяйки я напълно в констатацията, дръзвам да я допълня, да разширя нововъведеното понятиесоциалнопсихологически.

И така, че Тодор Живков е, както неведнъж съм писал и на страниците на настоящото издание, най-деспотичният, най-дълголетният и най-малограмотният тиранин в цялата ни национална история, не ще и дума. Колкото и да е вярно казаното обаче, то не изчерпва цялата картина – то е само фрагмент от нея. Обстоятелството, че Тодор Живков си отиде физически, а тородживковизмът го надживя метафизически, е показателно. Това обстоятелство трябва да бъде обяснено – неговото нелеко разгадаване е и моя настояща задача. Тази тема, както пише по друг и по същия повод моят даровит приятел Марко Ганчев, си е есеистка и тя си иска своето есе. Като есеист аз пък й го давам – както и доколкото мога.

Колкото и безпощадно, колкото и обидно за нацията ни да звучи, налага се да го призная: За да триумфират видимо вред около нас, значи Тодор Живков и тодорживковизмът триумфират невидимо и в нас самите. Този им прерастващ в обективен субективен триумф не само поставя под съмнение демократичността на демокрацията ни – той говори и за сериозни дефицити в националната ни психика, за една шизоидна раздвоеност на социалното ни съзнание говори. По силата на тази патологична раздвоеност в края на миналия век в многохилядни, за да не кажа многомилионни, демонстрации ние искрено клеймяхме и заклеймявахме Тодор Живков и живковизма, само броени години след което не по-малко масово и общонародно затъгувахме с искрена тъга за тяхното отсъствие. Като връх на аномалията ще добавя, че и когато воювахме преди четвърт век срещу бесовете и демоните на реалния социализъм, и днес, когато се къпем от главата до петите в носталгия по добрите стари времена, ние сме едни и същи хора, себесъщи сме си и в гражданския си протест, и в гражданските си сантименти. Как се съчетават двата несъвместими според формалната логика феномена, ще опитам да разгадая.

Онова, което статичността на формалната логика не е в състояние да съчетае и обедини, съчетава и обединява гъвкавостта на диалектическата логика. Тя подсказва, че, протестиращи и демонстриращи срещу деспотизма, ние действително желаехме свободата. Желаехме я честно и страстно, без обаче да съзнаваме нейната органика, нейната невидима от пръв поглед природа. Живели поколения наред в робство, ние

опознахме само същността на робството – не и на свободата

Със свободата ние нямахме граждански опит, поради грижите на Народната власт не я знаехме, не я познавахме практически, а, доколкото еднопартийната цензура над всички медии и еднопартийният монопол над информацията ни блокираха сетивата за външния свят, нямаше как да я знаем и познаваме и теоретически. Десетилетия наред цялото българско народонаселение преливаше ден след ден от пустото в празното, а единствената достоверна информация за съотношението между робство и свобода редовият български гражданин получаваше не от забранените творби на автори като Бердяев и Ортега-и-Гасет и от още по-забранените вестници и списания на Свободния свят, а от немощните гласове на излъчващите на български език задгранични радиостанции – и най-вече Радио „Свободна Европа”(РСЕ). Ако окачествявам тези гласове като немощни, казаното не бива да се интерпретира като морална характеристика или като критерий за достоверност. РСЕ, Би-Би-Си, Гласът на Америка и Радио „Германия” излъчваха истинни предавания, за разлика от морала на Радио Москва и Радио София, техният политически и журналистически морал бе вън от съмнение, тъкмо затова обаче емисиите им бяха методично заглушавани и труднодостъпни за слушателя. Практиката на тоталитаризма – червен или кафяв – свидетелства, че, за да възтържествува обществената лъжа, гласът на обществената истина трябва да бъде цензуриран и дискриминират. Което и се правеше със средствата на насилието: заглушителните централи на родна земя са несъмнено форма на насилие – за разлика от лъжата, истината няма нужда, не изпитва потребност да заглушава нечий глас.

Така в изродените родни условия поколение след поколение растяха и израстваха (често само физически) граждани, които владееха робството, но, доколкото и робството ги владееше, не владееха свободата. Дългогодишната робска дисциплина, учи в „Мисли за възпитанието” Джон Лок, създава робски характери. А с робски характери свободно гражданство не се изгражда – изгражда се робия. Която пък се самовъзпроизвежда като амеба, създавайки от своя страна систематично нови и нови робски души. Така порочният кръг се затваря неумолимо и манифактурата на робството препуска главоломно

в орбита от генерация на генерация

Освободени изневиделица не чрез собствени усилия, а по силата на обективни и независещи от тях външни обстоятелства, източноевропейските народи изведнъж се видяха изправени пред една колкото очароваща, толкова и непозната, непонятна материя: свободата.

Сънародниците ни нямаха опит с нея – подобна неизстрадана свобода е неубедителна: убедително е не освобождението, а себеосвобождението, до което ние, българите, така и не стигнахме – световните събития ни изпревариха, сринаха комунизма, преди ние дори само да го поразклатим, лишавайки ни по този начин от собствено участие в собствената ни гражданска съдба. Ние бяхме, както казах, некомпетентни, а некомпетентността в обществено-политическата сфера си отмъщава жестоко: който не знае, не може. В хода на споменатите парадокси се оказа, че, понеже знаехме и можехме да живеем в дебрите на робството като в утроба, под животворното слънце на демокрацията нито знаехме, нито можехме. Цената на това ни неможене се оказа непоносимо висока: нежизнеспособността ни в демократични условия закономерно доведе до открита и скрита носталгия по робството – още от Дарвин знаем, че всяко същество интуитивно си търси подходяща жизнена среда, а човекът не прави изключение от това фундаментално правило.

Така носталгията по комунизма се оказа не собствено предпочитание и съзнателен избор, а императив, единствен изход, единствена опция за социално оцеляване. Днес тази общонародна носталгия полага с подобаваща тържественост венци пред монумента на Тодор Живков, поддържа надлъж и нашир по градове и паланки в бойна готовност паметниците на безсмъртното комунистическо наследство, а в родния ми град тази неутешима носталгия е изправила на дунавския бряг един истински боен танк Т-34. В подножието му е гравиран надпис, който тържествено уведомява, че това е първият танк, пресякъл в началото на септември 1944 г. реката, за да донесе под родните простори свободата.

Паметната плоча е подписана: „От признателните силистренци”. Бързам да заявя, че аз не съм между тях. След като преди седемдесетина години съотечествениците ни сбъркаха и объркаха, припознаха по такъв съдбовен, по такъв пагубен начин свобода и робство, не е учудващо, че направиха същото с обратен знак преди около четвърт век.

Много патологичност се насъбра, много лудост се изсипа

и натрупа десетилетие след десетилетие в националната ни съдба – продължава да се сипе и трупа и сега пред очите ни. Поради което, както писах преди някоя-друга седмица в настоящата рубрика, аз си пазя под ръка германския паспорт – за всеки случай.

Случай, който, като гледам как цели тълпи по улични сборища веят руското и потъпкват европейското знаме, като гледам с какво церемониално умиление честват деня на робството 9 септември като ден на свободата, като слушам как цели кандидат-президенти с напълно реални шансове да оглавят утре държавата ни препоръчват на страната ни излизане от Европейския съюз и НАТО, става все по-вероятен. На всички тези непоклатими монументи, пищни хералдики и настойчиви тенденции аз мога да противопоставя само едно: германското си гражданство – стар съм вече за горянските землянки, а на емиграция съм свикнал още от първа младост.

Пък и, за разлика от партизанското, и горянското движение е вече старо за България – руско-съветският танк начаса ще го смаже под веригите си, както направи това преди половин век с братска съветска помощ в родния Балкан. И както правеше това многократно: в Източен Берлин, в Будапеща, в Прага – социалистическият патриотизъм и комунистическият интернационализъм са от едно котило.

А тъй като социалистическият патриотизъм се себесъхрани непокътнат, докато комунистическият интернационализъм отмря, неговото историческо място закономерно зае великоруският шовинизъм. Който е една взривоопасна смесица от кагебисткото наследство на кагебиста Путин, обогатено с нови, свежи фашизоидни елементи на олигархичното му обкръжение. Тази симбиоза, съчетала двете най-кошмарни злини на миналия век, пък и на цялата човешка история, ведно, ме тревожи и плаши – затова и германският паспорт.

Тези ми тревоги и страхове са изцяло продукт на тодорживковщината, с която започнах разказа си.

И която има още съществени социалнопсихологически аспекти, които в този текст не успях и да докосна. Става дума преди всичко за органичната, за онтологичната несъстоятелност на оформилия се в ярема на робството човек да понесе отговорността да е свободен – отговорност, която е фундаментална и без която всяка свобода по необходимост се превръща в мистификация. Става дума също за Тодор Живков, скътан, ако не в дебрите на гена, то поне в подмолите на подсъзнанието на всеки от нас. С тези проклети въпроси ще се занимая обаче по-подобаващо в следващото есе. Честна комсомолска!/faktor.bg