Причините за недоволство от режима на Владимир Путин му дават изчерпателна характеристика. Руският президент има дълъг списък от обиди и фиктивни случаи на неуважение към неговата страна.
Той е обиден от разпадането на Съветския съюз, разширяването на НАТО, а също така и от американските военни намеси в Близкия изток и какво ли още не. Само че това, което наранява Путин най-много беше характеризирано преди няколко години с няколко думи от американския президент Барак Обама.
Путин жадува за уважение. Русия, каза Обама – вече не е нещо повече от „регионална държава“, чиято реваншистка военна интервенция в Украйна по-скоро стана свидетелство за нейната слабост, отколкото демонстрация на сила и храброст. Руските действия са „проблем“, но не са най-голямата заплаха за националната сигурност на Америка. В Кремъл това навярно е предизвикало пристъп на мъчителна болка.
Такава оценка е едновременно и правилна, и погрешна. Почти по всички показатели – икономически, демографски, социални и технически – Русия е застрашена от неизбежен упадък. Но американският президент недооцени готовността на Москва да използва своите все още мощни въоръжени сили. Путин е лидер, готов да рискува, докато в същото време Западът прекалено залага на повишеното внимание. Обама също така не хвана връзката между авантюризма и наранена национална гордост. Путин преди всичко иска на световната сцена той да бъде възприеман като лидер на държава, която може като равна да води преговори със САЩ и с Китай.
Ако не се случи политическо земетресение и победата не бъде получена от кандидата на републиканците Доналд Тръмп, ноемврийските избори в САЩ няма да променят основните и най-важни параметри на отношенията между Русия и Запада. Презареждането, предложено от Обама в началото на неговия президентски мандат, беше разрушено от анексирането на Крим, окупацията на Източна Украйна и руските бомбардировки на сирийския град Алепо.
Естествено, руският президент и сега има привърженици на Запад. И не само Тръмп. Лидерът на Лейбъристката партия на Великобритания Джеръми Корбин през целия си живот е бил против войните, които води Западът. Той не може да се застави да осъди тази жестока касапница, която руснаците устроиха срещу цивилното население на Алепо. Правят му компания лидерът на френския Национален фронт Марин льо Пен, а също и проруските фашистки партии в Унгария и Гърция. По такъв начин крайната левица се свързва с крайната десница.

Само че на практика за всички е разбираемо, че намесата в Украйна и Сирия са израз на по-мащабна стратегия на Кремъл. Оцеляването на режима и враждебността към Запада са двете страни на един медал. Поддръжката на популистките партии от десния и левия сектор в Европа, подкопаването на демокрацията в бившите комунистически държави и кибератаките срещу предизборния щаб на Хилари Клинтън – всичко това е от една и съща опера. Мишена за Путин представлява либералният международен ред. Той иска поделяне на териториите между великите държави, което ще възстанови властта на Русия в нейната „близка чужбина“, а също ще увеличи ролята й в световните дела.
На Запад сега няма готов отговор на неговите действия. Полезни уроци могат да бъдат извлечени от студената война, особено за важността на такива неща като предсказуема и точна реакция. А дипломатите и стратезите трябва да освежат в паметта си някои стари правила за изграждане на отношенията между великите държави. Само че Русия не е Съветският съюз. Съединените щати със своите съюзници могат да установят принципи за изработването на основаващо се на реализма презареждане. Те трябва да започнат с неща като решителност, последователност, взаимодействие и уважение.
Най-важна е решителността. Путин е по-скоро опортюнист, отколкото велик стратег, лидер, чийто метод на проба и грешка търси слабостите на противника. Грешката на Запада е в опасението, че сдържането и сплашването могат да бъдат оценени от Кремъл като провокация. Но като не проявява решителност, Западът засилва, а не отслабва напрежението. Разположените най-отпред сили на НАТО в Източна Европа до известна степен успокоиха обществеността. Но Вашингтон е длъжен да подава недвусмислени сигнали за границите на допустимото в Сирия и Европа, чието нарушаване няма да остане без последствия.
Вторият компонент е последователността. Путин умело използва разногласията и колебанията. Европейските правителства по-специално трябва да показват, че в отношенията с Москва те могат да оставят настрана различията си. Вместо на всеки няколко месеца, за да се подновят икономическите санкции, всеки път да дават на Русия възможността да сее раздори и съмнения, ЕС следва да промени динамиката, обявявайки тези мерки за безсрочни и да каже: санкциите ще бъде отменени само когато Кремъл коригира поведението си. Последователността също така изисква балансиран отговор на враждебни действия. Москва трябва да знае, че кибератаките и подривната дейност водят до отговор, например, визови забрани за тези, които са тясно свързани с режима, или усилването на икономически санкции.
Думата „взаимодействие“ често е използвана от тези, чиято истинска цел е покорството. Тук човек се сеща за Корбин. Въпреки това твърдостта в отношенията не трябва да изключва признаването на взаимни интереси. Там, където страните могат да осъществяват полезно сътрудничество, да речем в борбата против тероризма или по въпросите за неразпространението на ядрени оръжия, Западът трябва да поеме инициативата за провеждане на съвместни действия.
И, накрая, има такава дума като уважение. Да се каже, че Русия е слаба по почти всички параметри, означава да се изрече очевидното. Но това не означава, че американският президент трябва публично да се противопоставя на обидчивия руски лидер, разказвайки му неприятни истини. На дипломацията е присъща сдържаността. За съжаление, ако Путин и по-нататък продължи да се преструва, че Русия е велика държава, тя с течение на времето ще престане да бъде велика страна. /БГНЕС
---------
Филип Стивънс, „Файненшъл таймс“.