Един от най-популярните продукти на социалните мрежи, когато Никола Саркози обяви новото си домогване до президентството миналия месец, беше видео на интервю, което той даде за френския новинарски канал BFM-TV на 8 март 2012 г.
Тогава още като президент Саркози се стремеше към втори петгодишен мандат, а Франсоа Оланд се надпреварваше с него. Запитан дали ще напусне политиката, ако загуби, той категорично отговори: "Да." Журналистът беше изненадан. "Ще се откажете ли от политиката?", попита недоверчиво отново той. "Можете да ме питате за трети път," изстреля президентът в отговор. "Казвам ви: Да."
Четири години по-късно „Сарко“ се завърна. Точно както и интервюиращият го в онези дни, никой във Франция не вярваше, че този човек, който призна още през 2003 г., че мисли през цялото време за надпреварата за президентския пост, може да живее без адреналина от живота в политиката. През 2012 г. му отне няколко месеца, за да се възстанови от поражението, но съвсем скоро той предприе маневри, за да превземе обратно своята дясна партия, преименувайки я в „Републиканците“. В книга, публикувана през януари миналата година, “La France pour la vie” ("Франция завинаги"), на пръв поглед смиреният Саркози призна няколко грешки и се опита да се представи като нов човек. Това беше първият етап на кампанията му.
Втора книга, издадена миналата седмица,“Tout pour la France” (“Всичко за Франция”), изигра ролята на трамплин за официално започване на предизборната му борба за президентските избори през април следващата година. Написана през юли в личното му имение на Ривиерата, собственост на съпругата му, Карла Бруни, толкова бързо, че правописните грешки са били пренебрегвани, книгата твърди, че Никола Саркози трябва да се върне поради една проста причина: Франция се нуждае от него, точно както Франция се е нуждаела от Шарл де Гол през 1958 г.
В известен смисъл, това вдъхва увереност, че той не се е променил. Образът на един смирен, оправдаващ се политик беше краткотрайна - още повече, тъй като той не предизвика ласки за него в проучванията на общественото мнение. По-добре е да се върне към оригинала. Познатият ни Сарко се завърна за отмъщение.
Не е толкова лесно да се кандидатираш отново, след като си бил изхвърлен от длъжност с ясно мнозинство от избирателите (той загуби от Оланд с повече от три процента). Нито е лесно да се кандидатираш отново, когато всяка анкета след завръщането ти на политическата сцена показва дълбока неприязън сред голяма група от избирателите и висок процент на отрицателни становища. Но едно нещо, което не липсва на 61-годишния Никола Саркози е политическата амбиция. Макар и непопулярен, той ще направи каквото е необходимо, за да се върне.
Този път борбата ще бъде по-трудна, въпреки слабите позиции на президента Оланд в проучванията на общественото мнение. Проблемът на Саркози е, че той първо трябва да спечели първичните избори през ноември. Той вече не е шампион на десницата, а по-скоро претендент: неговият бивш външен министър, Ален Жюпе на 71 г., води в първоначалната надпревара. И бившият премиер Франсоа Фийон, който също е в състезанието, разпъва бившия си шеф за това, че се сравнява с Де Гол ("Можете ли да си представите Де Гол да бъде в процес на разследване?", нападна той наскоро във връзка с продължаващите отдавна обвинения срещу Саркози за незаконно финансиране на кампанията му).
Така че защо Франция би трябвало да се нуждае от Саркози през 2017 г., след като не го искаше през 2012? Защото, както той обяснява в новата си книга, това не е същата страна. Ситуацията, създадена от скорошната вълна от терористични нападение, изисква силен, опитен човек на кормилото, сочат аргументите. „Почувствах, че имам силата да оглавя тази битка в такъв мъчителен момент от историята ни“, написа той. Някои правят връзка между заглавието „Всички за Франция“ с книга, написана от Жак Ширак за неговата кампания през 1995 г. “La France pour tous”(“Франция за всички”). Чрез обръщането на тезата Саркози се надява, че неговият нов патриотичен дух ще заличи лошите спомени, които е оставил – за своя егоцентризъм, арогантност, самохвалство и заядливост.
Дали ще успее? Убеден, че битката на изборите догодина ще се води по-скоро вдясно, отколкото вляво или в центъра, бившият президент прави огромен залог. Въпрос №1 в неговата кампания, си мисли той, няма да бъде икономиката, за реформиране на която той нямаше смелост, когато заемаше поста, а Франция, войната и ислямът: Това е идентичността, глупако.

Това е рискован залог. Където Жупе има за цел да обедини и помири, Саркози безсрамно налага разкол. Имиграцията, казва той, пое в грешна посока през 1976 г., когато президентът Валери Жискар Д'Естен позволи на семействата да се присъединяват към икономическите имигранти във Франция. От тогава, твърди той, нещата са извън контрол. Той се застъпва за спиране на икономическата имиграция в продължение на пет години, обосновавайки се, че интеграцията на имигрантите е старомодна идея, която се провали. Той обрисува Франция като страна, "принудена" от "идеолозите на мултикултурализма и социолозите на неравенство" да се откаже от мисията на асимилиране на новодошлите. "Асимилиране означава не само придобиване на френско гражданство, но и на френските ценности, култура и начин на живот," написа той. "Ние не сме англосаксонците, които позволяват общности да живеят рамо до рамо, без да обръщат внимание една на друга."
Точно както Доналд Тръмп иска да „направи Америка отново велика“, Никола Саркози иска да „направи Франция отново горда“. Учебниците, казва той, трябва „да направят страната ни обичана, а не да се чувства виновна“. Той се застъпва за „френски ислям, а не за ислям във Франция“. И, о, да, разбира се, той иска забрана за буркините.
Големият въпрос е дали, дори и в такива напрегнати времена, французите са готови за още една доза Сарко. Междувременно патриотизмът е във възход, но не водещ до несъгласия. Имиграцията и ислямът със сигурност заслужават дебат и най-вероятно ще доминират кампанията през следващите месеци, но страната се нуждае от пожарникари, а не от подпалвачи. Запалителната политика е територия на Марин льо Пен; Планът на Саркози, очевидно, е да се източат толкова гласове от Националния фронт, колкото успее. Но той е бил по този път и преди, и той не го доведе до добро. Наистина, настроението е променило Франция, тъй като сегашната вълна от терористични атаки започна през януари 2015 г. Но повратът не е бил към конфронтация, и Никола Саркози може да не го е дооценил. /БГНЕС
--------------
Публикуваният във в. „Ню Йорк таймс“ коментар е на Силви Кауфман, бивш главен редактор на в. „Монд“.