Както отлично предсказа в прощалната си реч през януари 1961 г. президентът Дуайт Айзенхауер, военно-промиишленият комплекс (ВПК) ще превъзхожда политическите партии и администрации и ще въвлича държавите в непрекъснати войни.
Тези военни авантюри, особено тайните операции на ЦРУ, подкопават политическата стабилност в Америките, Африка, Близкия изток и Централна Азия. Те предизвикват това, срещу което Вашингтон твърди, че се бори и стреми да предотврати: тероризма. В резултат американските граждани са оставени по-бедни и по-малко сигурни, да не говорим за ефекта върху гражданите на други страни като Афганистан, Ирак, Йемен и други. И все пак това не е единственият начин за справяне със сегашните предизвикателства – за разлика от мнението на управляващите.
Всеки президент след Айзенхауер се е борил срещу ВПК и ролята на военните във външната политика. Президентът Барак Обама показа необичайно противоречиво отношение към силата на ВПК. За отбелязване е, че той драматично увеличи секретните операции като цяло и по-специално воденето на бойни действия с безпилотни самолети. За разлика от него Хилари Клинтън винаги е била защитник на ВПК. Като сенатор и държавен секретар тя ентусиазирано подкрепи дори злополучните случаи на ЦРУ - от Афганистан и Ирак в началото на новото хилядолетие до последните провали в Либия и Сирия. Като сенатор тя ентусиазирано и провокативно работеше за разширяването на НАТО към границите на Русия в Украйна и Грузия. Трудно е да си припомним военна акция, на която Клинтън да се е противопоставила.

Безопасността, сигурността и демокрацията в Съединените щати изискват прекратяване на тайните войни на ЦРУ. В модерната история на САЩ няма институция, която да има по-дълбок и по-хроничен архив от провали. Историята на ЦРУ от негативни безредици и последвали „ответни удари“ на тероризъм и престъпност трябва да доведат американските граждани до преразглеждане на съдбовното решение на Закона за националната сигурност от 1947 г., което предвиждаше създаването не само на разузнавателна агенция (която е необходима), но и на тайна армия, което обаче е рецепта за продължаване на провалите. ЦРУ комбинира по опасен начин сериозната огнева мощ на САЩ със свръхестественото самодоволство, което датира от създаването на първите английски селища в Америка. В резултат на САЩ се гледа не просто като на национална държава, но и като на свещена кауза. Това обяснява самозаблудата на американските лидери за американските войни, при които те отъждествяват националните каузи като световни каузи, а САЩ като спасител на свобода и независимостта по света. Някой дори може да каже, че войните на ЦРУ са своего рода „американски джихад“, където фундаментализмът е вярата в американската изключителност.
Ранните английски протестантски заселници са гледали на своите селища като на „нов Израел“, който ще завладее Северна Америка благодарение на Божието благоволение. Това е бил същият ревностен дух, по същество гражданска религия, която караше английските армии навсякъде да завладяват големи части от света в името на Британската империя. Както английските бойци завладяваха Индия, Африка и голяма част от Близкия изток, така техните английски братовчеди в Северна Америка си пробиваха с бой пътя през континента, за да създадат една империя, изградена върху подчиняването на местното население и поробването на африканците. По своя път към завоюване на континента английските американци, естествено, претендираха за правото на своя собствена империя, различна от родината.
Дори когато САЩ бяха все още новородена държава по източното крайбрежие на Северна Америка, експанзионистичният им апетит е бил голям. Американците през 20-те години на XIX век обявяват Северна и Южна Америка като вид протекторат според Доктрината Монро. Войните с местното население, възходът на робското общество на Крал памук, Гражданската война и създаването на инфраструктура в континентален мащаб поглъщат феноменалната енергия на англо-американците през XIX век. И когато завоюването на континента вече окончателно е завършено, САЩ бързо обръщат вниманието си към чужбина, започвайки с Испано-американската война през 1898 г., отварянето на азиатските пазари под дулата на американските канонерки и началото на империя, разпростиращата се в Северна и Южна Америка и в Азия. Теодор Рузвелт продължава Доктрината Монро, обявявайки правото на САЩ да се намесват „като международна полицейска сила“ на територията на Северна и Южна Америка.
Както в началото на ХХ век се надигаше американската икономическа и военна мощ, така се разширяваше и имперското влияние на Великобритания. Първата световна война /1914 - 1918 г./ води до срива на четири империи – Германската, Руската, Османската и Хабсбургската. Великобритания и, в по-малка степен, Франция, претендират за плячката, което е особено забележимо в Близкия изток. Днешните конфликти в региона, включващи Бахрейн, Иран, Ирак, Израел, Ливан, Палестина, Саудитска Арабия, Сирия и Йемен са се зародили от циничните силови игри на Великобритания и Франция преди столетие. Както правилно е отбелязано, Версайският мирен договор, сложил край на Първата световна война, е бил „мир за прекратяване на мира“.
След Втората световна война /1939-1945 г./ САЩ изместват Великобритания като доминираща имперска сила в света. Следвоенният възход на Америка към глобално превъзходство напълно подхожда на продължилия два века самостоятелно изграждан имидж на изключителна държава, чийто успех отразява специалната Божия благодат. Американската изключителност допълнително е подчертавана от самостоятелно определената роля на страната като световен спасител на свободата, водач на т. нар. свободен свят и единствена надежда срещу съветския експанзионизъм. Както подчертава през 1953 г. в своето встъпително слово Айзенхауер „съдбата е поставила отговорността за лидерство на свободния свят върху нашата страна“.

В съответствие с поставеното през 1904 г. от Рузвелт искане за Западното полукълбо и последвалите американски военни интервенции в Централна и Южна Америка американските лидери след Втората световна война действат все едно имат привилегията, дори отговорността, да се намесват навсякъде по света и да свалят правителства, които смятат за враждебни на американските интереси. За да извършват това, те често се обръщат към ЦРУ, което е създадено със Закона за национална сигурност през 1947 г. Самото име на агенцията е много погрешно. Макар че агенцията наистина събира разузнавателна информация, тя на практика има много по-голяма роля - да налага американската надмощие чрез тайни операции, използвайки убийства, преврати, нападения под чужд флаг, социална дестабилизация, подправени избори, отвличания, наркотрафик, мъчения и други извънредни средства, нагло погазвайки американските и международните закони. Има много истории за ЦРУ, които документират този начин на работа включително написани от Стефан Кинзер („Повалянето“ и „Братята“), Дейвид Талбът, Уилям Блум и Тим Вайнер.
Държава, която си е въобразила, че има специална глобална мисия, има и специален проблем: всяко място на планетата се превръща в тест за глобалната мисия, измервателен уред за Божията благодат и огледало за преценяване дали страната се справя с отредената й от историята роля. От края на 40-те години на миналия век досега няма място на планетата, от което Америка да не се интересува. Всяко място може да се превърне в плацдарм за подривна дейност и съветска експанзия, съответно в заплаха за американските намерения. Американските стратези са най-привличани от места със специално стратегическо или търговско значение (като богатите на петрол държави). Но дори и съвсем незначителни от икономическа или военна гледна точка места (като Гранада или Гвиана) също привличат вниманието на САЩ и стават причина за интервенции на ЦРУ.
Щом всяко място е заплаха, САЩ би трябвало да водят безкрайни войни, предимно тайно, за да изпълнят мисията си в историята с вярата, че само едно паднало блокче от домино, само една победа на американски противник може да доведе до негативно обръщане на посоката срещу американската мощ. Затова тайните усилия на ЦРУ никога не са преставали. Водени от ЦРУ преврати, убийства и дестабилизация са извършвани вече цели 70 години: Сирия (1949 г.), Иран (1953 г.), Гватемала (1954 г.), Конго (1960 г.), Куба (1961 г.), Виетнам (1963 г.), Бразилия (1964 г.), Саудитска Арабия (1964 г.), Гана (1966 г.), Боливия (1968 г.) , Чили (1971 г.), Афганистан (1979 г.), Иран (1980-87 г.), Никарагуа (1985 г.), Босна (1995 г.), Афганистан (2001 г.), Ирак (2003 г.), Хаити (2004 г.), Либия (2011 - до момента) и Сирия (2011 - до момента). А това са само няколко десетки или стотици тайни (и вече документирани) войни. Един внимателен поглед разкрива всеобщата истина за тези операции на ЦРУ: те обикновено са предизвиквали хаос, а не услужлив режим. Дори когато ЦРУ постигна успех при "инсталиране" на режим като шах Реза Пахлави в Иран през 1953 г., ответният удар десетилетия по-късно (при иранската революция от 1979 г.) се оказа огромен.
Едно често твърдение за самооправдание е, че САЩ приемат с неохота глобалната си мисия, която е в противоречие с предпочитания в миналото изолационизъм. И я приемат, само когато е необходимо да защити свободата - както по време на Студената война. Този възглед е далече от истината, както пределно ясно показаха събитията след 1991 година. Американският стремеж към глобално превъзходство не започна с края на Студената война, нито пък свършва дотам. В действителност, разпадането на Съветския съюз през 1991 г. беше повод за безпрецедентна експанзия на американската мощ в предполагаемия "вакуум", оставен след края на СССР. И все пак правителството на САЩ направи лоша преценка, както направи Великобритания век по-рано. Разпадането на една империя, дали Османската империя при Първата световна война или на Съветската империя през 1991 г. (независимо от различията), не създава вакуум, който трябва да бъде запълнен от друг извън империята. Той създава търсене за легитимно управление. Точно както Великобритания отрече на Близкия изток правото на самоуправление след Първата световна война, точно така САЩ продължават да отричат на Близкия изток правото на самоуправление след 1945 г. , отричат това право и след разпада на Съветския съюз през 1991 година.
Разширяването на властта на САЩ след разпадането на Съветския съюз е проявено по два основни начина. На първо място, вместо демонтиране на НАТО, след като съветската заплаха свърши, правителството на САЩ разшири дейността й в бившите съветски сателитни страни, като по този начин приближи НАТО все по-близо до руската граница. Разширяването на НАТО включи Чехия, Унгария и Полша през 1999 година; България, Румъния, Словакия, Словения, Естония, Латвия и Литва през 2004 г.; и Албания през 2009 година. През 2008 г. САЩ поканиха Украйна и Грузия за членство в НАТО, защото бяха нетърпеливи алиансът да стигне чак до западните и южните граници на Русия и да превърне в натовско съоръжение руската военноморска база в кримския град Севастопол.

Второ, американското правителство се задейства да свали свързаните със Съветите правителства в Близкия изток и да ги замени с приятелски на САЩ режими. Този план беше приет непосредствено след първата война в Залива (1991 г.). Ген. Уесли Кларк разказа за разговора, който той е имал през 1991 г. с Пол Улфовиц, по онова време заместник-министър на отбраната при министър Ричард Чейни. Улфовиц обяснил на Кларк: „Но едно нещо, което научихме (от първата война в Залива) е, че ние можем да използваме военната си сила в региона – в Близкия изток – и Съветите няма да ни спрат. И ние имаме между 5 и 10 г. да изчистим тези стари съветски режими в Сирия, Иран, Ирак, преди следващата велика сила (има предвид Китай) да ни предизвика.“
Противно обаче на наивното твърдение на Улфовиц Русия не просто се преобърна и се престори на мъртва. През 2008 г. Русия нахлу в Грузия и прекъсна движението на страната към присъединяване към НАТО. През 2014 г. Русия анексира Крим и дестабилизира Източна Украйна, за да предотврати падането на Украйна в ръцете на НАТО. В Близкия изток Русия подкрепи и въоръжи Иран срещу американските опити за дестабилизиране на иранския режим и сериозно защити своя съюзник Башар Асад срещу усилията на ЦРУ, Саудитска Арабия, Катар и Турция да го свалят.
И британците, и американците не са показвали задръжки да подкрепят деспоти и терористи в преследване на своите усилия. Една част от тези усилия, както от страна на британците, така и на американците, е била склонността да подкрепят сунитските фундаменталисти (известни още като джихадисти) като наемни сили. По време на Първата световна война Британската империя подкрепи местния владетел Ибн Сауд във войните за завладяване на Арабския полуостров, вярвайки, че Ибн Сауд ще бъде лоялен към британската върховна власт. И все пак той, и новата държава Саудитска Арабия, застанаха начело на фундаменталисткото ислямско течение уахабизма, който подхранва сунитските джихадистите от последните десетилетия, включително „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“. Трябва да се подчертае, че британците подкрепиха Ибн Сауд, за да победят много по-умерените хашемитски владетели на западната Арабия (Хеджаз), защото хашемитският владетел Шариф Хюсеин възрази срещу нарастващото проникване на Великобритания в арабския регион, и по-специално срещу създаването на еврейска родина в Палестина. А тя бе проектирана от Великобритания, за да бъде надежден неин съюзник откъм източната част на Суецкия канал.
След Втората световна война американското правителство започна оттам, където Великобритания беше спряла. То прегърна Саудитска Арабия, уахабизма и всичко останало. То многократно партнира със саудитските управници за разполагане на джихадистки сили в борбата с враговете на САЩ. Най-известният случай е, когато ЦРУ и Саудитска Арабия обединиха сили в Афганистан през 1979 г. след съветската инвазия там за създаване на армия от сунитски джихадисти, известни като муджахидини. Водещ партньор на ЦРУ на терена беше Осама бин Ладен, който впоследствие се обърна срещу САЩ. Не за първи път подкрепяна от ЦРУ организация се превръща в жесток враг на Америка, което е класически ответен удар, до който се стига след партниране със свръхекстремистки групировки, които си имаха собствени интереси.
Самите намерения на САЩ естествено не са били нито неопетнени, нито почтени. Първото и най-директно е демонстрирането на американската сила. В момента има около 800 американски военни бази в 80 държави, което е най-голямото военно присъствие в чужбина. Второто намерение е икономическо: осигуряване на търговски маршрути, трасета на тръбопроводи, петролни полета и други ресурси, а също избягване на данъчно облагане и отчуждаване - съгласно американските търговски интереси. Третото намерение е създаване на пазар за американските оръжейни продажби: всеки клиент на руски оръжия е загубен за САЩ клиент.
Американското правителство също така продължава полусекретния съюз между Саудитска Арабия и ЦРУ поради всички изброени току-що причини, а също за противопоставяне на Русия. Съюзът оцеля след атаките от 11 септември 2001 г., при които терористите бяха саудитци, широко подкрепяни със саудитски средства. Американците буквално не знаеха какво ги удря. Джихадистките групировки по общо мнение са най-големите врагове на Америка, но те в един или друг момент са били подкрепяни от Вашингтон и претендиращата да е негов съюзник Саудитска Арабия, и са били използвани като част от операциите на ЦРУ и Саудитска Арабия – поне в началото.
Разходите за глобалната американска стратегия продължават да растат. САЩ са заети с постоянна война във все по-голям брой страни. Сунитският терористичен ответен удар е укрепнал, сега почти ежедневно го виждаме в някои места по света. Бюджетите на американското правителство за неговите военни са цяло състояние - около 759 млрд. долара годишно за финансовата 2017 година или по около 2 млрд. долара на ден, от които в Пентагона (590 млрд. долара), разузнавателните агенции (54 млрд.), вътрешната сигурност (47 млрд. ) и други програми ( 60 млрд.). Между другото напрежението с Русия се покачва, Русия и натовската Турция стигнаха на опасна близост от открит конфликт в Сирия.
Обама заслужава похвала за признаването на суровите истини за провалената външна политика на Америка. Наскоро в интервю за „Atlantic Monthly“ той описа как Вашингтон лекомислено се плъзга към война; как Пентагонът нееднократно го "задръства" с искания за увеличаване на военната сила; как в „наръчника от сценарии" за външна политика преобладават военните отговори; как съюзници на САЩ в Близкия изток, по-специално Саудитска Арабия и Турция, са склонни да "използват американските "мускули " за собствените си егоистични цели"; как някои военни лидери „са убедени, че могат да решат всеки проблем, ако главнокомандващият просто им предостави каквото те поискат; как външнополитически мозъчни тръстове във Вашингтон „изпълняват исканията на финансиращите ги араби или произраелски среди“; как сунитските араби, които са американски съюзници, подклаждат антиамерикански тероризъм; как „стана очевидно за Обама, че победата (срещу „Ислямска държава“) е по-неотложна задача от свалянето на Башар Асад; как „Путин действа в Украйна, която се опитва да се изплъзне от хватката му, и направи абсолютно същото в Сирия; и как “надпреварата между саудитци и иранци... помогна за подхранването на локални войни и хаос в Сирия, Ирак и Йемен.“
И все пак има много от какво да се оплакваме както от разсъжденията, така и от действията на Обама. Най-вече, защото - въпреки опасенията му - той тръгна заедно с ЦРУ, Саудитска Арабия и Турция към сирийския конфликт. Той превиши мандата на Съвета за сигурност на ООН в Либия като използва силите на НАТО за свалянето на Муамар Кадафи. Той разшири тайните операции, по-специално бойните действия с безпилотни самолети. И показва обичайната американска арогантност, че САЩ трябва да предвождат, защото без тях нищо добро не се случва на света. Ето какво каза Обама: "Факт е, че няма среща на върха, на която да съм присъствал, откакто съм президент, на която ние (САЩ) да не сме определяли дневния ред, където да не сме били отговорни за основните резултати. Това е истина, независимо дали става дума за ядрена сигурност, или за спасяване на световната финансова система или на климата“. Причината, която прави това изявление напълно подвеждащо, е, че САЩ бяха основната причина за финансовата криза, а през последните 20 години бяха най-мудните, а не лидер по отношение на климатичните промени.

Не е толкова трудно да си представим обратния път на САЩ за гарантиране на безопасността. Американското правителство трябва да престане да играе на риск с военна база във всяка страна, а да заложи на дипломацията и да изпреварва войните чрез намиране на стратегии за взаимно приспособяване с другите сили. Интересите на САЩ и Русия в областта на сигурността и икономиката в действителност съвпадат и в Европа, и в Близкия изток. И двете страни се възползват от мира и отворени пазари. И двете са силно уязвими от джихадисткия тероризъм. Провокираното от САЩ разширяване на НАТО и водените от САЩ войни в Близкия изток доведоха до завръщането на Студената война с Русия. По-общо казано, правителството на САЩ трябва да започне да играе по международните правила, за установяването на които е направило толкова много преди 70 години със създаването на ООН. Няколко пъти в последните 15 години САЩ предприемат едностранни военни действия без подкрепата на Съвета за сигурност на ООН. Когато правителството предложи за гласуване в Съвета за сигурност през 2003 г. войната в Ирак, тя беше логично отхвърлена от другите държави, но САЩ не се вслушаха и се стигна до ужасяващи резултати. Същото се случи със Сирия и с Либия, когато Русия и други страни членки на Съвета за сигурност предупредиха американското правителство за опасностите от неговите едностранни действия. Колко по-добре щеше да бъде, ако страната беше слушала съветите и възраженията на другите велики сили.
Разбира се, важно е не само избягването на войни. Целият свят се е подписал под спешен дневен ред за устойчиво развитие - насърчаване на икономическия напредък, социалното включване, както и стабилност на околната среда. Една успешна и смела външна политика би се съсредоточила върху положителното решаване на проблемите на климата, бедността, създаването на работни места и други въпроси, интересуващи останалата част на света.
Световната хуманитарна среща на върха на ООН ще се събере в Истанбул на 23-24 май 2016 година, за да обсъди разрешаването на световните хуманитарни кризи. Конференцията ще се състои почти в деня на 100-годишнината от подписването на небезизвестния Договор Сайкс-Пико - отвратителното тайно споразумение между британската и френската империи за разкъсване на Османската империя след Първата световна война. Цяло столетие на двуличие на великите сили, на тайна дипломация и войни е достатъчно дълъг период от време. Нека да започнем столетие, основаващо се на дипломацията на ООН и устойчивото развитие, а не на войната. /БГНЕС
-----------------
Автори на публикувания в е-списанието „Джадалия“ коментар са Джефри Сакс (професор в Колумбийския университет, специалист в областта на устойчивото развитие, управление и политика в сферата на здравеопазването) и Хана Сакс, студентка по история в Йейлския университет.