Най-важният политик в Европа отнесе тази седмица малко плесници от лагера за „Брекзит“, тъй като постави тежестта си на страната на кампанията на Дейвид Камерън. Тя имаше тежки няколко месеца, откакто сирийската бежанска криза удари Германия и внезапно започна да изглежда като политически мъртва. Но дали заслужава това Ангела Меркел? Да и повече не.
Най-важният политик в Европа отнесе тази седмица малко плесници от лагера за „Брекзит“, тъй като постави тежестта си на страната на кампанията на Дейвид Камерън. Тя имаше тежки няколко месеца, откакто сирийската бежанска криза удари Германия и внезапно започна да изглежда като политически мъртва. Но дали заслужава това Ангела Меркел? Да и повече не, пише в подробен анализ "Гардиън", цитиран от БГНЕС.

В тези бурни времена на нас може да ни липсва нейната спокойно твърда ръка, когато повече няма да е там. Меркел лично е почувствала хватката на историята. Тя е родена в Хамбург през 1954 г., като дете на германци, които са били бежанци - ключова дума - от изток в следвоенното масово разместване на народите. Сменил вярата си от католицизъм, за да стане лютерански пастор, баща й връща семейството обратно.

Младата Ангела Меркел израства в направената на решето от Щази ГДР, която рухва заедно с Берлинската стена през 1989 г. Това я направи подходящ канцлер след обединението от 2005 г. до днес. Но за колко още време? Според нейните планове, както ми казаха близки до нея, тя е искала да се оттегли след 10 г., знаейки, че Хелмут Кол и Маргарет Тачър са стояли твърде дълго. Нейните партньори в коалицията на ХДС и ГСДП са все по-неспокойни, а враждебните партии от ляво и от дясно – немската Юкип „Алтернатива за Германия“ - набират сила.

Тя скоро ще навърши 62 г. А наследник? Никой не се набива в очи. „Шпигел“ съобщи, че тя, въпреки всичко, щяла да се кандидатира през 2017 г. за четвърти мандат. Пфу! Дали ще спечели или загуби на 23 юни, на Камерън или неговия приемник ще им бъде необходим зрял съюзник в Берлин за преговори какво следва. Европейските Найджъл Фарадж-овци ще бъдат неспокойни. Една вечер чух Нийл Макгрегър, прочутият бивш директор на Британския музей, който изнесе пламенна лекция за следвоенните постижения на Германия, включително за нейното желание да се изправи пред грозната страна на своята история, докато други, включително съседна Австрия, военновременна Япония и имперска Британия не го направиха.

Тя се насочи към Берлин, за да превърне новоизградения Берлински дворец – разрушен през войната – в световен център на германските съкровища на „острова музей“ в града. Щастливец. Но Макгрегър използва лекцията си, за да отбележи, че очевидната щедрост на Меркел към вълната от сирийски и други бежанци (и икономически мигранти), които наводниха Германия миналата година, не е била просто сантименталност. Повечето от германските семейства, включително нейното, включват редица бивши бежанци сред тях заради поражението през 1945 г. и преначертаването на източните граници. Беше все едно цялото население на Канада да бъде изгонено във Великобритания, каза той.

Макгрегър отиде по-нататък в обясненията на предпазливия и приобщаващ към консенсус инстинкт на Меркел, който по-рано видя във физичката, която преди защитаваше ядрената енергетика, докато враждебният консенсус не предизвика обратен завой. Това нанесе щети и на Германия.

Инстинктът лежи дълбоко във фрагментираните столетия на германската история – Германия няма национална история като Франция или Британия, каза той – след като около 360 предимно дребни държави и принцове са се ползвали от правата и (добавям със смях) и „суверенитета“ под номиналното управление на свещения римски император. Но императорът е бил избиран от по-низши принцове, подчерта той. И като едно много средновековно нещо за правене, системата оцелява по начина, по който папата е избиран, за да бъде абсолютен монарх на кардиналите си. В Германия това създава нужда от компромис.

Погледнато по друг начин, както го направи Макгрегър: „Ако Мартин Лутер беше се родил в Англия или във Франция, той щеше да бъде изгорен на клада“. Това е сериозна мисъл. Много бяха изгорени от техните принцове, но в разделена Германия, протестантски мислещите принцове защитаваха пионерите на европейската Реформация от църковно наказание. Можете да видите как това ме отвежда до дебата за Брекзит.

Тези от нас, които искат да живеят на остров, особено такъв с носталгична имперска култура и централизирана държава, имат много по-малко изтънчено чувство за „суверенитет“ от тези, които са се боксирали и гребали отборно в течение на векове без стени в моретата. В интерес на истината към лагера за „Брекзит“, Макгрегър е безнадеждно щедър към германците, добра слабост в тези националистически времена. След 1945 г. западногерманците не прочистиха толкова много компрометирани нацистки служители, колкото обичат да претендират. Те бяха твърде полезни, както откриха също британците и американците.

След лекцията на Макгрегър го изчаках, за да разбера етатистките и централизиращи сили, които израстват като брутална реакция на фрагментирания хаос в средновековна Германия. Най-видна е Прусия, милитаризирана автокрация, чрез която верния на „желязо и кръв“ Бисмарк най-сетне обедини повечето германци във Втората империя през 1871 г.

Първата беше на Карл Велики и, естествено, трета беше Райхът на хитлеровата фантазия. Бисмарк се превърна твърде късно от войнолюбец в пацифист и цялата система се разби след смъртта му през 1918 г. Меркел е съвсем различен тип германец. Но погрешната преценка на настроенията на широката общественост за приемането на бежанците – повечето германци още я подкрепят – й коства много популярност.

Нейната сделка с Турция за спиране на притока предизвика допълнително безпокойство, макар искът на президента Ердоган за съдебно дело срещу непослушен германски сатирик да беше отхвърлен тази седмица, както стана преди десетилетия при подобно домогване на персийския шах.

Ще успее ли тя да докрета до 2020? Може и да го стори, ако ръководството на Европа не рискува да попадне в ръцете на подбрани приличащи на Тръмп. Но дори и това е нездравословна мисъл. Всички политически кариери свършват с провал, както отбелязва Енох Пауъл. А той трябва да знае. Но търсенето на консенсус също крие опасности и предизвиква реакции. Всички можем да видим това сега.