Един ден излязохме двамата на пазара и той ми вика: “Марийке, яде ли ти се нещо, кажи и ще ти купя.” И аз поисках грозде, на сергиите имаше памид. И той ми купи, не помня колко - килограм ли, повече ли. Но

генералът често

идваше с мен

на пазара
- той пазаруваше, аз вървях след него и носех чантите. Стъпваше бавно, тежко, вече беше болен. Понякога готвехме двамата в кухнята. Винаги беше добър с мен.”
Това е един от най-ярките спомени на Мария Мирчева от севлиевското с. Сенник за героя от Балканската война ген. Стилиян Ковачев. През декември т.г. жената ще навърши 96 г. Когато била на 17 ненавършени, през 1936-а, работила 6 месеца като слугиня в дома на генерала в София. Тогава той бил на 76 г.

В онзи момент Мария била младо момиче и дори не била чувала, че нейният господар е бащата, който през 1914 г. не дал дъщеря си Димитрина за жена на военния аташе на Турция у нас майор Мустафа Кемал, известен по-късно като Ататюрк.

Изпепеляваща била любовта между двамата, навремето за нея говорела светска София. От 1914-а обаче била изтекла много вода и в семейството вече никой не споменавал за това. Димитрина живеела отделно със съпруга си - адвокат Деян Деянов, и трите им деца.

Днес, 79 г. по-късно, баба Мария не помни много неща от дните си при ген. Ковачев. Но за това, което се е запечатало в съзнанието , разказва и сега. Навремето традицията в Сенник била такава - момчетата да ходят на гурбет като градинари в

Унгария или Чехия, а

момичетата се

хващали слугини

на богаташи

в София,
за да се подготвят добре за бъдещия си семеен живот. Тогава съществувала професията драгоманин - човекът, който срещу заплащане набирал желаещите, организирал им транспорт до София и ги водел на мястото, където през пролетта и есента имало нещо като борса за слугини. Всеки, който си търсел момиче за работа, можел да отиде, да огледа кандидатките, да направи пазарлъка и да си избере домашна прислужница.

И Мария попаднала в София първия път по този начин. Тъкмо била завършила трети прогимназиален клас - 7-и според днешните представи. Там я изпратила майка Гена. Властна жена била, изстрадала много в живота. В Балканската и следващите войни изгубила съпруг и 2 деца. Омъжила се повторно и през декември 1919 г. се родила Мария. Тъкмо момичето било изкласило, и Гена накарала Мария да свърши някаква домашна работа, дъщерята нещо се сопнала и майката отсякла: “Заминаваш слугиня в София, че да се научиш!”

Мария първо работила при други, после попада в дома на ген. Ковачев.
“Пред него ме препоръча друго момиче от нашето село - Неда Колева. Тя изкарала година при генерала, но семейството му искало за слугиня по-малко момиче. И аз отидох, още помня, че къщата беше на ул. “Раковски” №156.”

През 1936 г. ген. Ковачев вече е вдовец. Той имал 3 дъщери и син - Теофана, Димитрина, Олга и Тодор, когото баба Мария нарича Тотьо.

“В къщата живееха Олга, която никога не се омъжи, и Тотьо. Не помня другите му дъщери, може и да са идвали на гости, не зная. Помня, че често идваха внуците му 8-10-годишни, сигурно са били децата на Димитрина, и той много им се радваше.
А с Олга бяхме като приятелки, макар да е била към 40-годишна. Когато се върнах на село и се омъжих, пак поддържахме връзка - пишехме си писма, пращала ми е малки колети. Веднъж баща ми се разболя и Олга ни прати от София една билка, за да го лекуваме - болеше го корем”, казва Мария Мирчева.

Олга тогава работела в банката, а Тотьо бил архитект. Приемали гостите си в голяма стая - къщата била едноетажна, с големи стаи, на двора имали беседка. Кухнята също била просторна, с много рафтове и посуда. Тя била царството на младата слугиня - нейните задължения били да пазарува, да готви и да чисти дома. Метяла и тротоара пред къщата.

“Не помня кой переше и гладеше. Аз бях настанена в отделна стая на тавана, в нея се влизаше по стълба направо от кухнята. Ковачеви

не ме деляха,

често ме канеха

да обядвам или

вечерям с тях
на масата”, казва някогашната слугиня. По време на храненето генералът не говорел за войните, в които е участвал - бил е по фронтовете и на Сръбско-българската, и на Балканската война, нито за Ататюрк, с когото имал приятелски връзки. Вкъщи стоял с халат, когато бил в добро настроение, Мария го е чувала да си тананика песента “Волга, Волга”.

На един Гергьовден имало военен парад, ген. Ковачев облякъл военната си униформа и дошла кола, за да го вземе. После го върнала. Мария не разбрала какво става, но малко по-късно в дома дошла жена, която преди време била тук слугиня.
“Дойдох за честито”, казала. “Поговориха техни си работи, на изпроводяк генералът даде 500 лв.”, помни Мария.

Според биографията на ген. Ковачев тъкмо за Гергьовден през 1936 г. той е произведен в чин генерал от пехотата - най-високото звание в царската армия на България. Момичето станало неволен свидетел на това радостно събитие в живота на стария воин.

500 лв. за онова време били много пари. “Моята заплата беше 300 лв. на месец. Но ми даваха само джобни, цялата заработена сума получих накуп накрая, когато си тръгвах за село”, спомня си Мария.

Джобните харчела

в неделя, когато

бил почивният

ден на слугините
в София. Тогава момичетата се събирали в Борисовата градина, разхождали се. В една от тези си свободни недели Мария гледала на живо и схватка на своя именит съселянин Дон Колов, но не помни нито къде, нито срещу кого, нито как е завършил двубоят.

“Ген. Ковачев не ми се скара нито веднъж, държеше се мило с мен. Докато един друг чорбаджия ми удържа от заплатата стойността на скъпа японска чаша за кафе, която счупих, без да искам, докато я миех.

Имаше ми доверие. Веднъж, помня, че вече навън беше тъмно и лампите светеха, ми даде 5000 лв. и ме прати да купя кафе. Тогава продаваха кафето в стъклени буркани. Но 5000 лв. бяха страшно много пари за килограм кафе. Още се чудя как се е доверил да ми даде такава сума - момиче, което трябваше да иде в тъмното до магазина”, недоумява Мария.

Пари давал, но никога не позволил да му измие краката. “Той имаше навика, като влезе вкъщи, първо да си измива краката. Слагаше леген на малко столче и потапяше в него краката си. Виждах, че е стар и му е трудно да се навежда, затова предложих да му помогна. Той ме погледна:

Как си представяш,

че ще миеш краката

на един генерал
Такъв е останал в спомените на 96-годишната Мария Мирчева от Сенник ген. Стилиян Ковачев - участник в Априлското въстание и в 4 войни след това, военен министър в кабинета на Стоян Данев, макар и за кратко. След като изкарва близо 6 месеца като слугиня в дома му, тя се прибира на село и на 18 г. се омъжила. “Бързах, за да не остарея”, казва с усмивка. Повече никога не вижда генерала, който умира през юли 1939 г. в същата къща, където тя му прислужвала.

Много по-късно тя узнала за любовта между дъщеря му Димитрина и младия Мустафа Кемал, за твърдото бащино “не”, когато турчинът поискал ръката на Мити, за това, как Ататюрк до края на живота си страдал и не забравил никога българската си изгора./24chasa.bg