„Свободата си е свобода. Най-трудно беше излизането ми от затвора. Нямам къде да рисувам!..”, това бяха първите и единствените до момента думи, които Йордан Опиц сподели публично след излизането си от затвора. От тогава досега са минали точно 9 месеца – време, през което фактите натежават повече от привкуса на свободата. Дори вън от решетките, свободата за Опиц продължава да изглежда твърде илюзорна – най-малкото заради невъзможността да прави единственото, което умее почти съвършено – да рисува! Йордан Опиц избра единствено „ШОУ”, за да направи своите болезнени равносметки в изповед, която просълзява.
- Данчо, от девет месеца вече си на свобода, след като излежа малко повече от половината присъда от 5 години, която получи от Висшия касационен съд! Сега обаче те виждам отново гневен и възмутен. Какво се случва?
- Какво може да се случва в бившата Народна република България?! Нищо хубаво. Ама нищо хубаво! Да, имаше и хубави моменти, които траеха не повече от 2-3 месеца – докато правех един параклис в една болница. Един мой приятел, който е лекар и управител на болницата, ме помоли за разговор, попита дали може да стане, показа ми помещението – и то взе, че стана. На 11 май – на неговия имен ден, осветихме параклиса. Направих макета за 5 дни, явихме се на един художествен съвет, хората го харесаха и веднага започнахме работа. За около два месеца всичко беше готово. Дори чух от свещениците, че съм надхвърлил очакванията им в пъти... Знаеш ли, всичко е много хубаво, но...

хубавото е много малко!

Като погледнеш какво става в държавата, просто нямам думи, беден ми е речникът. А най-лошото е, че преди да вляза в затвора – през август 2012-а, съседи и приятели от квартала ме помолиха да направя една икона в мраморна плоча за кооперацията, в която живеех.

Защото станаха наистина много бели – над 40 обира имаме, за два месеца починаха и четирима души, струпа се много. Нарисувах една Богородица – трудно се работи върху мраморна плоча, но стана много хубава. Отдолу сложих метална табелка, направена на пантограф – осветихме всичко, монтирахме го на 3 метра височина на сградата, за да пази хората. И факт – спряха грабежите, лошите неща. Помниш и моят случай какъв беше – лепнаха ми това убийство – аз не отричам, че съм произвел изстрел, но говорих след това и с юристи, прокурори, адвокати, съдии – и всички те казват: „По-нагласено дело не сме виждали!” Да не говорим пък, че специалистите от служба КОС, от МВР, от Министерството на отбраната се смеят със сълзи. Но това е вече минало, остава там. Изкарах 3 години в затвора... Още една морска служба, да си припомня поне младите години... И това е! Вече 9 месеца съм навън, а тази мраморна икона, която стоеше на кооперацията, за която дори идваха студенти от Художествената академия, за да гледат как е направена – на 2 август беше брутално счупена!

- Кой може да счупи икона???
- Преди 6 години в квартала дойде една Боряна Стоянова от „Люлин” и купи на братовчед ми магазина. Щяла да отваря офис, сложи алуминиеви дограми, само че нищо не се получи. Просто така не се прави бизнес, но това си е тяхна работа, защото тя живее там с някакво момче. Въпросната жена е бивша кандидат-кметица на „Люлин” от партия „Атака”. Мога да кажа само с две думи, без дори да я обиждам –

нискоинтелигентен човек с едно изпърдяно самочувствие!

Не й вървял бизнесът... Ами не може на един човек да му върви бизнесът, като не работи! Цял ден на компютъра, цигари, кафета, игри на карти, не знам си какво... Момчето, което е с нея пък, стана таксиметров шофьор, но и на него не му върви. На същия този 2 август, на Цариградско шосе някакво момиче го удря странично и му чупи колата. Същата вечер двамата идват в кафето, в което сме и сега с теб, напиват се и в 12 часа вечерта тя го кара да се качи на два стола – да свалят иконата, защото им пречела. Той се качва и чупи иконата – има и свидетели на тази грозна сцена. Иконата им пречи на бизнеса! Боже Господи, чудя се с коя ръка да се прекръстя, какво да направя...

- Казваш, че е имало свидетели на това безумие! А защо не са викнали веднага полиция?
- Да, съседи са видели какво става... Обадиха ми се на другия ден хората, за да ми кажат какво е ставало през нощта. Защо не са викнали полиция не знам, не са се сетили, станало е много бързо. И на мен затова ми е мъчно – правиш нещо, а това е реакцията... Мои икони има къде ли не – в Генералния щаб на армията, Иван Гарелов пък подари моя икона на президента Петър Стоянов, Бойко Борисов има моя икона – също подарена, в онкологията също, Вежди Рашидов и т.н. И се явява в един момент някаква от „Атака”, която атакува... И какво атакува??! Иконата! Но аз пак ще я направя, пак ще я сложа...

- Трудно е да се проумее как човек атакува, както казваш, не някой друг, а една икона, поставена, за да закриля хората?!
- Е, на нея й вреди... Виж, на прост човек всичко му пречи! Член 216, точка 1-ва гласи: „За умишлено унищожаване на държавно и лично движимо, или недвижимо имущество – до 5 години лишаване от свобода! И повярвай ми, че ако продължава по този начин, ще я дам под съд! Защото пък приятелят й ми се обажда преди два дни, за да ме заплашва... Честно да ти кажа, вече започвам да се смея, толкова е безумно!

- Имаш всички основания да дадеш тази жена под съд и тя да понесе всички последици от злодеянията си, но предвид цялата съдебна епопея, през която премина – вярваш ли още в правосъдието?
- Чакай... Ами затворът е пълен, значи има правосъдие...

- Затворът може и да е пълен, но това не означава, че престъпниците не се разхождат на свобода, нали?! Да не говорим, че годините ги лежат обикновено тези, които са откраднали кокошката, а не милионите...
- Да, права си... Наистина има хора, които изобщо не трябва да са там. За съжаление е така. В моя квартал например има едни двама стари наркомани, които си ходят съвсем спокойно по улицата. Преди години единия от тях три патрулки – общо 9 човека, не можеха да го усмирят. За какво говорим?! Да не споменавам и други неща, защото започва да ми е неудобно... Започнах да съжалявам, че останах в България! Когато през 1991 г. бях в Швейцария, направих там един параклис за седем дни. Тамошен мой приятел мултимилиардер ми каза: „Данчо, остани тук със семейството, ще имаш къща, автомобил, работа” – в неговата фирма, всичко. Щях да работя в неговата рекламна фирма и щях да бъда единственият художник, който работи с четка...

- Защо не остана, кажи?
- Защо ли? Защото баща ми ме научи да обичам България! Защото аз не можах да изневеря на тази държава и не съм изневерил. Аз съм се клел! На мен държавата ми изневери! Ей такива простаци като тая Боряна Стоянова – те командват за съжаление! Нискоинтелигентни тъпанари с някакво самочувствие! С нея нормален разговор не можеш да проведеш – абсурдно е, а не дай Боже, като пийне малко. А я бяхме приели, като дойде, цялата кооперация.

- Успя ли да говориш лично с тази жена след случая със счупената икона? Да й потърсиш сметка!
- Да, питах я. Отговорът беше: „Пречи ми! Пречи ми на бизнеса тази икона!” Това е безмозъчен човек, разбираш ли! На първосигнална система са и двамата, имат една гънка в главата – като аспирин, да пазят равновесие. Това е!

- Каква е твоята равносметка днес, след всичко преживяно – ситуацията с убийството, делото, затвора, свободата сега, палитрата е с много нюанси на трудни моменти?
- Много е шарена палитрата... Живях с престъпници – но като кажеш „престъпници”, трябва да знаеш, че и те са хора... Ти не можеш да си представиш, когато започнах да работя отвън – в църквата в затвора в Казичене, затворниците идваха и гледаха. „Бате Данчо, кафе искаш ли? Кола?” Идваха после и вътре. А когато отворихме църквата и дойде свещеник, за да я освети, беше пълно с хора.

- Искаш да ми кажеш, че престъпникът – човекът с натрупаните грехове, за които плаща зад решетките, се е държал по-човешки с теб от човеците навън, които движат на свобода?
- Разбира се! Точно така е... Тия хора, на които викат Чуковете, не знам какви побойници, например, не са лоши хора.

Те са напердашили някого, защото е трябвало да яде бой...

И ти казвам това с ръка на сърцето. Аз по-свестни хора от тези не съм виждал! Всеки ден идваха да ме молят да отворя църквата, влизат вътре, палят си свещички, после си говорим нормално – за семействата, за децата, за всичко. И аз съм изключително благодарен на цялата дирекция за изпълнение на наказанията, не мога да се оплача и от държанието на надзирателите, от отношението на ръководството към мен. Вярно, те са там, за да си изпълняват служебните задължения, ние не можем да им се сърдим – аз щом съм прескочил тоя праг, ще търпя. Е, търпях! Но им благодаря за това, че ми имаха доверие, дадоха ми тази църква, която беше изоставена – тя стана страхотна!

- Ти, човекът, който е докоснат с дарбата си отгоре, как си обясняваш цялата тази поредица от трудности, през която продължаваш да преминаваш? Та ти рисуваш икони, а животът ти е низ от сложни моменти...
- Не знам... Нямам обяснение. И това не е отсега, с това ми отключваш и много други спомени. Когато служех във флота – 3 години във Варна, бях новобранец, когато в един от свободните си дни реших да седна и да нарисувам една икона. Слиза в един момент командирът на кораба – капитан първи ранг Димитров, прякорът му беше Кучето, и ме пита: „Какво правиш, бе? Каква е тая икона?” И айде - три дена арест.

- Бил си арестуван, задето рисуваш икона??? И на какво основание?
- Да... три дена арест. Не знам на какво основание – вяра в партията! Не забравяй и старата конституция как беше – точка 1-ва: „Ръководната роля на партията.” Чел съм го това и съм се смял. Може би някога ще се оправят нещата... Може би, но много се съмнявам, защото са много меки ръцете на МВР. Ама много... Хванеш ли айдука, вкарай го зад решетките! Не може един, който е съден за убийство, да направи второ, трето убийство и чак тогава да го вкарат в затвора?!

А този, заради когото аз лежах в затвора, е бил задържан 94 пъти от органите на МВР!

На 26 години с 94 задържания, две условни присъди и три години е лежал в затвора във Варна... Е, кой е престъпникът?! Дори и той, Бог да го прости, не е престъпник – престъпници са майка му и баща му! Защото са позволили той да стигне до това положение. За съжаление съм чел и техните досиета... Не ми се говори. Минало е вече. И затова най ме боли, когато някой каже – е, тоя какъв иконописец е, убиец! Не бе, хора, аз не съм го убил! Не съм! Аз съм стрелял по него и съм 100% сигурен, че той не е починал от този изстрел.

- Доколкото стана ясно тогава, въпросният младеж е тичал цели четири часа, след като е бил прострелян... А нали казват, че изстрелът ти е бил фатален?!
- Да... Няма да споменавам светила на българската полиция, кардиохирурзи, коремни хирурзи, всички – които, като четат това, което са написали от Ссъдебна медицина, започват да се смеят. Казват: „Ами че той трябваше да падне на място, да не мръдне!” Как фатално прострелян тича 4 часа, е въпрос, на който не мога да отговоря... Съдебната медицина е на такова ниво!

- А на този човек тогава правена ли е експертиза за състоянието?
- Да, намериха 12% или морфин, или хероин в кръвта – и в двамата, защото той е бил с още един човек. А от това кон умира! И пак ме е яд, защото разни полицайчета млади, завършили току-що академията, които уж са се занимавали с този случай, реагираха, че – да, той бил задържан 94 пъти, но превантивно?! Няма такова нещо – щом е образувано дело, какво превантивно задържане може да има?!

- Покрай цялата тази ситуация обаче освен че загуби спокойствието си, загуби и жилището си – което на всичкото отгоре има и царска биография!
- Да... Мъчно ми е, но какво да направя... Съдът беше отсъдил да платя кръвнина в размер от над 500 000 лв. Как ще платя такива пари?! Ненормална работа. Наложи се имотът да бъде ипотекиран, за да може там синът ми да започне един бизнес, но не потръгна. Беше и в невъзможност да плаща... Но както и да е, аз нямаше да го нося в гробищата това. Съжалявам много, но нищо не мога да сторя...

- „Няма къде да рисувам!”, беше казал неотдавна и прозвуча наистина тъжно...
- Истина е. Сега живеем в един апартамент под наем тримата – с жена ми и сина ми, и аз рисувам на масата в хола. А това е и същата маса, на която се храним. И когато тя отиде на работа, аз сядам да поработя малко, но към 17 ч. започвам да прибирам всичко, защото няма как...

- В началото на нашия разговор ти ми изброи едни властимащи хора, които притежават твои икони – в кабинетите или в домовете си! Нито един от тях ли до момента не ти е подал приятелски ръката си за помощ?
- Е да, ама не! Например за Вежди Рашидов мога да ти кажа следното – той е министър за хората, за мен е един изключителен човек. Познавам го лично, но виждаш ли, не мога да отида и да му кажа: „Вежди, трябва ми ателие.” Ходих в общината и видях – наемите са страхотни, а аз не мога с моята пенсия да си позволя нещо подобно.

- Споменаваш само Вежди Рашидов... Ами другите имена, които ми изреди?
- Никой не го интересува! Виж, ако трябва да отвориш кръчма, ще ти помогнат. Ателие? Никой не го интересува! Ти знаеш ли, че едно 50% от хората ходят на църква ей така – само за да ги видят, че са влезли там. Те не могат даже да се кръстят, не знаят с коя ръка, не знаят дори и една молитва...

- И все пак – защо смяташ, че ти си човекът, който трябва да отиде да помоли някого за съдействие, толкова ли е къса паметта на тези хора, толкова ли е влошено зрението им?!
- Аз съм една песъчинка в морето... Аз съм никой! Никой съм! Кой съм аз? Кой? Аз съм никой! Дядо ми е бил някой! Главен ветеринарен лекар на Фердинанд – Целестин Франц Опиц! Баща ми е бил някой – един от първите радиоинженери в България. А аз кой съм? Един простак с мустак – Йордан Опиц, това е! Убиецът... престъпникът... не знам още какво.

- Ти си Йордан Опиц – иконописецът!
- Е да, де, но това го казват хората, които ме уважават. А като влезеш във Фейсбук, виж какво става –

престъпник, убиец, дъртак, не знам си какво...

Чакайте бе, мили хора – това, което го пишете, говори за това, че сте като този, който вече го няма, Бог да го прости! Болно ми е... Ето, и параклисът, който запалиха над Сопот – на другия ден, щом разбрах, отидох в районния клуб на ГЕРБ – тук, на „Дондуков”, подадох на жената една голяма Богородица, която да изпратят в параклиса. Не може да палиш ти църква! Ама шизофреник ли си бил, турчин ли си бил, какъв... Не, никой не ти е казал да влезеш и да палиш. Нямаш това право! Не можеш да рушиш и паметници на хиляди години. Това е културно наследство!

- Теб вярата очевидно не те е напуснала въпреки всичко преживяно?! А как се справяш със спомените, с мислите си, особено вечер, когато си лягаш?
- Всеки изповядва своята собствена религия. А дори не знам как се справям с всичките тези мисли... Знам ли... Характер! Баща ми, Бог да го прости, едно време казваше – „всичко трябва да постигнеш сам, без помощ”. И на мен никой не ми е помогнал, никой. Доста съм се мъчил в тоя живот. Но не се оплаквам. Затова пък станах мъж! Ето, приятелите от махалата ги пратиха да служат две години – мен три. Пишехме си – „писна ми, ще избягам”. Е, къде да бягаш, бе?! Къде ще отида, като избягам?!.. Нали ще ме хванат и ще ми турят веднага една присъда военните – а те даваха тогава яки присъди.

- Престоят в затвора помогна ли ти да направиш генерална чистка на приятелите си? Когато излезе, какво завари?
- Знаеш ли колко малко останаха... приятели. Това са Людмила и Кольо Ненкови, Милчо и Светла Бояджиеви, Илия Цоцин и Краси Райдовски, още двама-трима, братовчед ми Здравко – бивш полковник от Държавна сигурност... Никой друг. Излизам отпуска, пускаха ме по няколко дни, обаждам се на този, на онзи – „да бе, да, ще дойдем, ще се видим”, никой. Думите са само за приказка. А съм помагал. Знаеш ли на колко хора съм помогнал...

- Имаш ли още вяра в хората?
- Да бе, това е най-интересното – че вярвам. Вярвам, че има нещо добро, вярвам, че трудно, но ще стане. Е, мен може да ме няма вече, де... Мъчно ми е. Докато бях в затвора, Найден Андреев почина, режисьорът Косьо Христов също, Рангел Вълчанов, Анна-Мария Тонкова... Та това ми бяха приятели. И то истински приятели. Ами аз не можах да изпратя нито един. Успях да изпратя Иван Славков, Хари Хайверов – а той е човек, който хранеше стотици души, а после само шест човека от телевизията бяха на гробищата. Така че затова ми е мъчно – че не можах да си изпратя приятелите – но те пък ще ме посрещнат!

- Не бързай... Обикновено хората, които оцеляват въпреки всичко, ги наричат избраници!
- То не се знае, на когото колкото му е писано. Три пъти се давих – оживях!..

- Още ли пушиш толкова много като преди – по три кутии цигари на ден?
- Цигари и кафе – постоянно. А – и много работа! Както има една дума – работа на коляно, както ти казах – на масата.

- Дръж се за работата, тя ти е спасението! И най-добрият приятел...
- Мен наистина това ме спаси в затвора... Работата!



Анелия ПОПОВА