Преди 10 г. със съпругата ми бяхме в Мадрид, в хотела тя се спъна на стълбите и за секунди глезенът й се поду застрашително. Взехме такси, което ни закара до най-близката болница. Оказа се, че в испанския град, който е с над 3 млн. жители и с около 7 млн. туристи има 2 дежурни болници.

Колко мислите ни отне като време обслужването в това здравно заведение - снимка на глезена, слагане на шина и плюс епикриза, написана на ръка? Няма да повярвате - 15 мин. След една седмица трябваше да се направи контролна снимка в България. Тук ще повярвате, обаче - само снимката в "Пирогов", със съдействието на ръководителя на здравното заведение, ни отне 1 час. Питам как се управлява системата - в 3 милионния град, който има 2 дежурни болници, с осигуряване на качествена услуга и в София с десетките болници?

Като че ли в здравеопазването и образованието се въртим в затворен кръг. Късите съединения в тези две области само заради пари ли са или поради грешни управленски решения? Има и още два съществени въпроса - дали искаме достъпност или качество? И как обществото решава да ги постигне?

Ще напомня, че здравеопазването и образованието са обществени услуги за всички хора, които плащат данъци и осигуровки. Тяхното желание е да получат съответното обслужване. Но откакто е започнала реформата в тези два сектора състоянието им по-скоро се влошава, отколкото се подобрява.

Навремето имахме много спорове. Помня първите консултанти - англичани, които дойдоха в Министерството на финансите през 1996-1997 г. Те бяха категорични: не пипайте двете системи / здравеопазване и образование-бел.а/! Само че оттогава изтече много вода, тези две системи тръгнаха по различни пътища, но днес и двете са колабирали финансово.

Моделът, при който се плаща за ученик или пациент, води до изкривявания и те са очевидни. Ако приемем тезата, че здравеопазването и образованието са обществени услуги и подлежат на обществен контрол, за да могат гражданите да получават задоволително качество, държавата трябва активно да се намеси в тях.

Ще дам пример: вместо да имаме 500 болници, което за мен е абсурдно за мащаба на страната ни, ние трябва да разполагаме с 28 свръхоборудвани болници, със съответната логистика към тях.

Говорихме си навремето с мои колеги, че ако към 1990 г. в България е имало около 200 болници с един бюджет, след време те нарастват като брой, но средствата остават почти същите. Ще го сравня с едно семейство, в което влиза постоянен доход, но децата се увеличават, което води до тенденцията всеки член на семейството да обеднява все повече и повече. При роенето на болниците е логично парите да не стигат, персонала да се мести от едно на друго място, пациентите да са недоволни от качеството на лечение и от държавната политика по отношение на лекарствата и апаратурата, които "гълтат" над 70% от бюджета на НЗОК. Огорчението и недоволството са факт и при лекарите, и при пациентите.

Моето лично мнение за използването на обществен ресурс за частни дружества, пък били те болници или училища, е, че е грешно, защото тяхната цел е печалбата. Ако такива пари са мои лични и аз решавам да ги ползвам по този начин - добре, но ако в Конституцията пише, че тези сектори са важни за държавата редно е тя да насочва ресурс към тях.

Ако приемем, че имаме достъпност на дадено образование, а в същото време частните училища вземат такса за един ученик от 3000 лв. на година, как обикновен човек със средна работна заплата би си го позволил? В същото време, обаче, държавата ще досубсидира същото това частно училище. Къде е тук равнопоставеността между единия и друг гражданин? Същото е и в здравеопазването. Реалните управленски модели в тях имат една и съща основа. Влизате по необходимост в болница и се започват едни плащания "под масата", за да получите услугата здраве. Защо? Защото заплатите на персонала са ниски, а голямата част от бюджета отива за медицинска апаратура, консумативи и лекарства. Така почти нищо не остава за възнаграждения на медицинските кадри.

Ще дам пример с Великобритания. Там заплатите на учителите са поне 1.5 пъти по-високи от средните за страната. Властите там са преценили, че тяхната работа е важна за нацията. Същото отношение е и към лекарите. На най-високо ниво на държавата има консенсус за незаменимата роля на лекарите и учителите, за да има жизнена нация и тя да развива пълноценна култура.

В България е очевиден дисбалансът. Признаваме, че здравеопазването и образованието са ни приоритети и в същото време финансово те отиват на заден план. А хората в тези сфери са поставени в ненормални условия на труд и се чудят как да оцелеят. Всичко опира до базисните цели и ценности - сигурност, здраве и знание. При сегашните модели на здравеопазването и образованието българските граждани изглеждат безсилни.

Намираме се в глобална система, в която властват корпоративни интереси. Въпросът е в баланса отново - между потребността от печалби и необходимостта на гражданите да получават качествени и достъпни услуги. Как държавата ще гарантира здравето и грамотността на собственото си население?

Вземете данните за бюджета на Здравната каса - от 600-700 млн. лв., когато бе създадена, днес отива към 3 млрд. лв. Увеличението е в пъти. Кой друг сектор има такъв растеж? Трудно ще намерите отговор. От известно време се предлага като панацея да се създадат повече здравни каси - повече от една и да са частни. В момента 2% от бюджета на НЗОК отива за административни нужди. Ако направим още една Здравна каса, но частна, нейната цел ще бъде печалбата, т.е. бордът й няма да получава тези възнаграждения, които прибират в държавната. Те със сигурност ще бъдат по-високи, т.е. процентът за управление ще скочи. В крайна сметка заради по-високите административни разходи ще бъдат намалени парите за здраве. За мен повече здравни каси е недалновидно решение.

Още един пример - преди 20 и повече години, когато човек попаднеше в болница му правеха пълни изследвания, за да са сигурни, че той ще бъде лекуван правилно. Днес клиничната пътека не позволява това. Но ако човек има друго заболяване и му предпишат неправилно лечение, то той рискува живота си, буквално. Искам да кажа, че намаляването на броя на услугите на входа на болницата, поради липса на пари, може да рефлектира в драматични последици. Същото важи и за малките населени места относно образованието. Трябва ли да има там училища? Как така по време на робството сме имали училища, а сега в 21 век да ги затваряме?

Държавата, в лицето на управляващите трябва да си зададат изконния въпрос - искат ли да предоставят обществени услуги? Точно този отговор ще предопредели и решенията. До момента нямаме такъв…

Безусловно има заболявания, които трябва да бъдат изключени от осигурителната система. Например ,хронично болните, с тежките заболявания. Абсурдно е с месечна вноска от 16 лв. да се плаща лечение за няколко хиляди лева на месец. Това трябва да е ангажимент на държавата, с парите от данъците. Все пак, болшинството от хората са относително здрави и тези 16 лв. са достатъчни за нормална профилактика и посещение в болница 1-2 пъти в годината.

Ако държавата ни е социална, тя действително трябва да поеме на гърба си грижата за здравето и образованието на хората или да признае ясно, че не е такава и тези приказки са демагогия.

Не е късно да се обърне тенденцията.

Виждам млади хора, на възраст между 20 г. и 30 г. с ново мислене. Те със сигурност ще започнат да сменят системата - въпрос на време е. Имам резултати от проучване във връзка с фондове, подпомагащи нови работни места. Младият човек отива със самочувствие след успешно завършено образование и заявява, че очаква 1500 лв. заплата. Работодателят казва: не, предлагам ви 700 лв. Младият човек му отговаря, че няма да работи за по-малко , т.е. оценява труда си. Какво се случва с другите хора? Те нямат избор. Трябва да оцеляват и се съгласяват с тези 700 лв. Но младите хора вече осъзнават какво се случва.

Като се стигне до дъното започва и оттласкването. Но опасността е в невежеството, припомнете си Оруел. Невежите наистина са най-лесно манипулируемите. И затова хората намират начин да се самообразоват. Както е казал Марк Твен: Няма да позволя на училището да попречи на образованието ми. /БГНЕС

----------------

Атанас Кацарчев, бивш зам.-министър на финансите.