Стоянка Мутафова: Стигала съм до самоубийство, но ме е страх от мрака отвъд!

Избрано 16.08.2015 21:08

Великата ни актриса Стоянка Мутафова разказва ексклузивно пред “ШОУ” за големия Васил Попов, който ни напусна миналата седмица. Спомня си с мъка и за другите си мъртви приятели, които много й липсват! Казва с вълнение за тях: “Благодаря ви! Обичам ви!”…

- Госпожо Мутафова, отиде си големият актьор Васил Попов, с когото бяхте много близки...
- Дъщеря ми кри от мен няколко дни, че Попето си е отишъл. Аз й се разсърдих даже. Преди дни му звънях по телефона у тях. Никой не се обаждаше...

Васил беше най-най-добрият ми приятел в театъра. Двамата се смеехме като луди, когато пътувахме заедно по турнета. Истински приятели бяхме! Истинско приятелство между мъж и жена, без нищо друго. Такова приятелство е много ценно!

Васо беше най-честният човек в театъра, най-почтеният, най-етичният. И в това нещо нямаше нито преструвка, нито поза. Това беше истинската му същност. Има хора, които се преструват, фалшиви са - това са лицемерите. Правят се на добрички, на милички. При него такова нещо нямаше.

Деликатен, а в същото време с чувство за хумор, не беше стерилен, беше много колоритен. Но винаги плащаше данък на тази своя деликатност. Все за някоя роля ще го прецакат, при нас е така... И въпреки че беше много надарен, много талантлив, нямаше възможност напълно да изяви това, което носеше. Имаше там един, който много му пречеше, и той не е между живите, така че не бива да ровим гробовете... Но

много му пречеше този човек, мразеше го, ненавиждаше го

И понеже беше доста властен, никой не смееше много-много да му скърши хатъра. От тази работа пешкира опираше винаги Васо, защото ставаше въпрос за конкуренция за мъжки роли, нали разбирате. Завистта е нещо страшно! Този човек беше много надарен, но не знам защо не искаше никой друг да се изявява, пречеше и на Васо...

- Вие снимахте последно заедно в “Столичани в повече”. Той много се радваше на тази роля...
- Много беше щастлив, че снима в “Столичани в повече”! Като имаше снимки, той живваше. Като свършиха снимките с него, пак малко угасна.

Това респираторно дишане, което имаше, е много тежко. И Жана Стоянович страдаше от същото. Тя от това си отиде. Започна само да лежи, почти не се виждахме през последните й дни. Жана също ми беше много добра приятелка, никога не ме е предала. Говорехме по телефона - говорим, говорим, и тя казваше: “Стояно, уморих се!...”. Нямаше сили. Същото се случи и с Васо.

Горкичкият, мисля, че смъртта на Беба, жена му, го съсипа, отиде си при нея! Играехме по това време двамата в пиесата “Молба до Господ”. Васо играеше великолепно. И пееше, и танцуваше. След като Беба умря, ми каза:

“Стояно, не мога повече! Дотук съм!”

А и лекарите му забраниха. Много обичаше жена си, те двамата имаха хубав брак, макар че нямаха деца. Много е рядко така мъж и жена до края да се обичат, връзката да им е запълнена истински. Той дори направи опит за самоубийство. Но след това живна и все казваше: “Голям глупак съм! Животът трябва да се изживее, на всеки, когато му дойде редът. Това, което виждам сега, после няма да го има”. Отговарях му: “Много си прав, Васо!”.

Аз също съм много краен човек и много пъти ми е идвало до самоубийство. Но като си помисля за тъмнината, която ме очаква, за мрака, съм се отказвала...

Невена Коканова, горкичката, навремето все казваше, много скоро след това се разболя: “Абе, запалете, лампите, стига сте гасили тези лампи! После ни чака само тъмнина. Дайте светлина!”. Като че ли усещаше нещо... Много я обичах. Това е една от приятелките ми, която никога не ми е изневерила. Нито аз на нея. Разбирахме се страшно, много я обичах!

В пиесата “Преди последния спектакъл” играехме трите, с нея и Мара Статулова. Невена много си обичаше ролята. Усещаше, че ще й е последната... Беше се вкопчила в нея като луда. Лекарите й казаха да почива, Рут Спасова трябваше да я замести. Рут й казваше: “Щом се оправиш, Невено, аз ще се отдръпна”. Но Невена беше неспокойна, до последния момент й се играеше...

- Какво ви се иска да им кажете в този момент – на Невена Коканова, на Жана Стоянович, на Васил Попов?
- На Невена, на Жана, и на Васо Попа ми се иска да им кажа: “Едно голямо, безмерно благодаря! Обичам ви!”. Приятелство трудно се намира. И последният ми приятел си отиде /дълго мълчание – б.а./...

Гледам в театъра артистки, всички са им много милички, много сладички, все целуват всички. Пълно лицемерие! Казвам на една такава: “Който има много приятели, няма ни един, ма! Не така, избери си един-двама!” /смях/.

- Вие още сте с гипс на ръката?
- Нали имам една малка къщичка, виличка в Драгалевци, тя Татяна Лолова ми викаше: “Стояно, ма ти си мислиш, че имаш вила ли, ма?” /смях/. Казвам й: “А не, Татяно, нищо не си мисля, аз съм скътанка между дворци”.

Та заръси някакъв лекичък дъжд. Пък аз нощно време трудно заспивам. Излязох и се подхлъзнах на тревата, на ливадата, на съвсем равничко. Паднах си на ръката и я счупих.

- Болеше ли ви?
- Не, не мога да кажа, че ме боли. Малко като я поразмърдам. Чувствам едно гъделичкане.

На 15 август ще видим какво е положението. Тогава трябва да ми свалят уж гипса, ако всичко е наред. Но аз съм на години и може би трябва да го нося по-дълго този гипс.

Много странно, че ръката ми счупена, пък… не мога да ходя

Тежко ходя. Дори само ръката ти да не е добре, се нарушава равновесието. Дъщеря ми вика: “Ти трябва да спреш да работиш, защото не можеш да пазиш равновесие”.

Играех и със счупена ръка, но когато бях по-млада. И сега малко играх и пак имам да играя, но се чудя...

3 пъти съм си чупила ръце, но крака, да чукна на дърво, слава Богу – не. Пази Боже! Помня един път, пак счупила едната си ръка, но ми писна от гипса. Те слагаха тогава много тежък гипс, беше ми разрязал ръката. Отидох в “Пирогов” и викам: “Вижте какво, дайте тука да оправим тази работа, докога ще ми разранява този ваш гипс ръката?!”. Те го свалиха. Беше един месец преди да е дошло времето. Като търтих да бягам, те ме гонят: “Дайте, ще сложим нещо много леко!”. “Не, не, нищо ми няма!”. “Ама, подпишете се, тогава!”. А аз: “А-а-а, как така ще се подпиша, не виждате ли, че ръката ми е болна!”. И - дим да ме няма! И нищо ми нема. Но бях млада...

- Какво ще правите до края на лятото, какви са плановете ви, ако всичко е наред?
- Имам пътувания доста по турнета из страната. Америка я отказах вече. 5 пъти съм била, сега да ходя пак, да си оставя костите в Америка – не /смях/!

Като баща ми, горкичкия, имаше тумор в мозъка и вече му беше писнало от всичко, аз го придружавах навсякъде. Имаше един много голям професор във Виена, който обещаваше да го върне здрав, ако отиде при него на лечение. Но баща ми, и той така казваше: “Не искам да си оставям костите по чужбина!”. А аз му казах: “Бе, татко, ние няма да ти ги оставим там, ще ти ги приберем!” /смях/. Та и аз така сега...

- Вие сте казвали, че много обичате морето. Ще отидете ли тази година?
- Обожавам морето! Като млада много хубаво плувах, плувах като луда, даже два пъти съм губила бряг! Първият път като се случи, се уплаших много. Не знаех коя посока да хвана. Викам си: “Боже, сега насам ли, натам ли?...”. Ако тръгна натам, да не взема да стигна Цариград. Я да се науча да хвърлям гьобеци и кючеци още във водата, че да съм готова за Турция /смях/. Но съм улучила правилната посока и съм се върнала на брега. А там се събрал, народ, народ, народ! Мъжът ми щеше да ме бие: “Може ли да ме поставиш в такова положение, да изчезнеш във водата и да те няма!?...”.

Сега не смея да отида на морето, защото се увличам в плуване, а ми е забранено. Малко

не ми е добре сърцето

Десният ми крак се подува, левият – не. Това е, защото моята дясна половина на сърцето е повредена. Сега ми дадоха лекарства, уж ще спадне.

Но аз обичам и планината. На морето се радвам по един начин, на планината – по друг начин. В морето всеки един сантиметър е различен. На едно място лъщи слънце, на друго – друго виждам. Човек с въображението си гледа. И много обичах да говоря с чайките. Нямах страх от медузи. Пробия си ги най-спокойно и влизам навътре. Нищо от това, което ражда морето, не ме плаши.

На сушата обаче изпитвам ужас от жаба. Не мога да я погледна! Моето е болест. Веднъж Кольо Анастасов се помъчи да си направи шега с мен с една изкуствена жаба, едва ме спасиха. Моето е страшна фобия! А мога да говоря за жаби, мога да им слушам крякането, даже ми е приятно. Но да не я видя!

Един път влизаме в нашата кооперация с Нейчо /Попов – б. а./. Той бръкна в пощенската кутия и каза: “Тръгвай бързо нагоре!”. Веднага разбрах!

Някой беше пуснал жаба в пощенската ни кутия - да бръкна и да падна да си разбия главата на цимента!

- Разбрахте ли кой е?!
- Женичка /смях/... Естествено...

- А сега няма ли да се качите поне на вилата в Драгалевци?
- Ще съм щастлива, ако се кача на Драгалевци. Сега не мога, защото дъщеря ми не ме пуска горе самичка, пък тя е заета тук с домашните животни. Имаме една персийска котка и Муки се страхува да я качи в Драгалевци. Пък аз не искам да се лишава от любимото си животно. Всички казват, че когато качиш персийка някъде, където има много дървета, хващат гората и вече не се връщат.

И без това нали през април загубихме Джеки, любимото ни куче. На 15 години, красавец! Той беше много болен от сърце, но Муки го поддържаше с лекарства. Кучето накрая не живееше, а страдаше. Дъщеря ми като го изкарваше навън, си беше избрало вратата на едни хора, които Муки хич не ги обича, и там ходеше да пикае. Докторът дойде вкъщи и каза: “Ако не искате да си пишете грях на душата, трябва да го спасим това животно, да не се мъчи повече!”… Но Муки викаше: “Нали нямам дете, то ми е като дете,

все едно да убия детето си!

Не мога да го направя! Не мога!”.

В крайна сметка докторът го приспа тук, у нас. Много отзивчив беше този човек. Поиска по-голяма лопата. Викам: “Ние лопати нямаме вкъщи!”. Качи се на колата си, отиде си и донесе лопата да изкопае гроб на нашия Джеки. Каза: “Искам да го погреба както следва, не да го ровят котките”.

После аз му посадих цветенца отгоре на гроба - ето тука е, под прозорците ни!


Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
CHF CHF 1 1.99351
GBP GBP 1 2.28037
RON RON 10 3.93361
TRY TRY 100 5.60402
USD USD 1 1.80827