Стойне Христов е бивш служител на МВР, работил е в някои задгранични мисии, бивш затворник и автор на 16 скандални романа, разобличаващи върхушката на Тодор Живков, както и на книгата “Билети за ада” за българските медици в Либия, в плана за спасение на които е взел дейно участие. В сайта си temidaidai.com публикува материали за сблъсъка си със съдебната система. Днес Стойне Христов разказва ексклузивно пред “ШОУ” прелюбопитни истории от своя живот!

- Каква сума ви дължат вeстник “Земя” и БСП, господин Христов?
- 300 тона хартия, които тогава струваха 300 000 щатски долара, плюс транспорт, застраховка и митнически такси и сборове в размер на 8.5 процента - сумата надхвърля 350 000 щатски долара. С тези пари по онова време можех да купя няколко жилищни блока в “Младост”, “Люлин” или другаде. Вероятно няма друга фирма или човек, дарил подобна сума на БСП или друга партия в България, който е получил като дивиденти... затвор!

- Кой ви вкара в затвора?
- Георги Първанов и БСП стоят зад арестуването ми и влизането ми в затвора! След като ги притиснах да ми върнат парите, те решили да се отърват от мен!

- Какво точно се случи, как дадохте тези пари за хартия на вестник “Земя”?
- В списание “Ружица” колежка на Ваня Занетова, моята съдружничка във фирма “Ванеса крос – 100”, е Катя Павлова. Те дълго време са работили заедно с Коста Андреев, който беше секретар на Централния съвет на профсъюзите, а после и главен редактор на вестник ”Труд”. Та, Ваня Занетова, за да се покаже преуспяваща бизнесдама и милионерка, на 11 февруари 1991 година подписва с него договор с вестник “Земя”, където Коста Андреев вече е главен редактор - за покупко-продажба на 300 тона вестникарска хартия на рула.

В точка 5 от договора Ваня Занетова е поискала предварителен аванс от 406 400 лева да бъде преведен по сметка на фирма “Василка” в банка “Електроника”. Ваня и хабер си е нямала откъде ще закупи тази хартия, нямала си е и на представа откъде ще намери тези милиони за сделката. Тя обичаше само събиране и умножение...

За да спазя уговорката и престижа на фирмата, аз закупих и докарах 300 тона хартия. Тя беше закарана на ул. „Ракитин”, склада на печатница “Димитър Благоев” в София.

На 22 юли 1991 година Ваня Занетова написва, подписва и подпечатва фактура 001/22.07.1991 година. Същия ден и Коста Андреев я подписва и подпечатва. Той обещава да я плаща разсрочено, защото сметките на вестника и на БСП са блокирани по политически причини. Коста Андреев дори не плаща и наема за хартията и директорът на печатницата Никола Балабанов прихваща 10 тона от хартията за наема. Като разбира това, Ваня Занетова ми вдигна скандал. Помислила, че аз съм я продал и парите съм взел. А тя знаеше прекрасно, че всичко, което е закупено за фирмата, е било само с мои пари! Естествено, Ваня Занетова не си търсеше парите от Коста Андреев и компания - нали не бяха нейни! Искаше да се покаже, че за нея тези милиони са джобни пари!

Но аз си ги търсех

В оправдания и увъртания измина цялата 1991 година и така чак до... 1995-та, когато БСП дойде на власт. Изчаках два месеца и точно на 1 март 1995 година аз отидох на “Позитано” №20 и потърсих Георги Първанов, който беше зам.-председател на БСП. Беше около 9 часа сутринта. Първанов слезе в приемната и аз му показах договора, фактурата, митническите такси. Той ме изслуша внимателно.

Подметнах му на майтап една закачка на Андрей Луканов: „Комунистите може кръв да повръщат, но пари не връщат!”. Затова аз му предложих конкретно нещо: искам да закупя целулоза от завод “Свилоза” в Свищов шест партиди от по 2000 тона всяка една. Казах му цената от 950 лева за един метричен тон, което беше отлична цена за завода. Казах му, че ако не изпълнят това, ще предам материалите на пресата, а БСП едва се бе добрала до властта! Тогава Първанов ме прекъсна: „Земльо /земляк/, не го прави, ще си изпълним задълженията! Аз поемам грижата и отговорността. Толкова време си чакал, та сега ли!...”.

И той се обади на министъра на промишлеността. Каза му, че ме праща при него. Понеже министърът бързал за заседание на Министерския съвет, Първанов нареди една кола от БСП да ме закара до ул. “Славянска” до министерството. През това време Първанов обяснил всичко на министъра. Наистина той ме чакаше в кабинета си. Усмихна се и ми каза: „Щом пари в брой не искаш, а и си ни помогнал в онова тежко време, грях е да не си изпълним задълженията! От днес /1 март 1995 година/ вече имам първи заместник-министър, може и да го познавате, от вашия край е, казва се Владимир Мановски и е бил директор на завод “Стомана”. Сега ще дойде и ако има нещо, ми кажете, не се обаждайте на другаря Първанов, за да се скъси дистанцията”.

Запознах се с Владимир Мановски. Подреждаше кабинета си. Секретарката на министъра се обади на завод “Свилоза” в Свищов и каза, че ще отидем да подпишем договора.

В следващите един-два дни аз заминах за Свищов. Директорът на завода беше заминал в чужбина, доколкото знам, в САЩ. С неговите заместници по търговските и производствени въпроси се уточнихме. Те на няколко пъти ме питаха: „Ама наистина ли ще ни платите по 950 лева на тон?”. Отговорих им: да. Вечерта се срещнах и с общинското ръководство на БСП в Свищов. Бях сключих договор с чуждестранната фирма, на която щеше да бъде продадена целулозата, и те откриха делим акредитив за цялото количество. Определен бе и ден за товарене. Когато корабчето пристигна на пристанището, тези от завод “Свилоза” заявиха, че получили нареждане от София да не продават нищо.

Министърът беше заминал в чужбина, а Владимир Мановски се криеше.

Тогава потърсих отново Георги Първанов и му разказах всичко. Той обеща да провери случая. Да му се обадя след два дни. Така и направих. Когато се видяхме отново с Първанов, той ми каза, че на този етап няма да продават целулоза. Имали договор с по-изгодни цени! Поиска да му предложа друг вариант и аз му казах: „В момента “Булгартабак” в Благоевград продава по договор цигари на едро.

Искам едно малко количество за региона в област Пернишка. Няма кого да конкурирам. Територията е “свободна”. Първанов ми каза: “Това безпроблемно ще ти го уредя! Отивай в Благоевград!”.

Отидох в Благоевград, но сделката пак се провали...
И, не щеш ли, на 1 юни 1995 година от Градска прокуратура София ми беше наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”

и бях изпратен в затвора в София

- Не сте ли се изкушавали да разкажете това, което ви се е случило?
- По време на предизборната кампания, когато се кандидатира Георги Първанов за президент, от щаба на Петър Стоянов ме уговаряха да им предоставя договора, фактурата и останалите документи за 300-те тона хартия, дадена на в. “Земя” и неплатена още, за ангажиментите тогава на Георги Първанов и всичко по сделката.

Срещал съм се много пъти и с Коста Андреев. Той вдигаше рамене и ми казваше, че вече нищо не може да направи и се молеше да не излезе името му по вестниците, а нали беше и народен представител от БСП… Дори имаше наглостта да ми каже: „Това ще се отрази зле на имиджа ми и на моето семейство!”. Тогава аз го попитах: „А какво съм виновен аз и какво понесе моето семейство за това, че вие и други хора се облагодетелствахте от мен! За мен БКП и БСП са рецидивисти, които никога не признават вината си и за техните безобразия винаги някой друг е виновен!”. Коста Андреев нищо не отговори...

- През 1984-та, година след атентата срещу папата, в Софийския затвор ст. лейтенант Боян Мечката извършва показен разстрел на чужденци. Това е скандал, който остава неизвестен до днес…?!
- След атентата срещу папа Йоан Павел ІІ терористът Мехмед Али Агджа замеси български държавни служители и нашите специални служби.

Тогава нашите решиха да нанесат ответен “удар”

Арестуваха италианския гражданин Пауло Фарсети и една италианка, като ги обвиниха в шпионаж. Във фотоапарата на Фарсети имало снимков материал на български секретен военен обект и някакъв танк. Трябваше да се направи експертиза и да се установи дали няма някаква манипулация. Предложиха ми да прегледам снимковия материал и да подпиша неговата автентичност. От първи поглед ставаше ясно, че всичко е нагласено. Отказах.

По това време затворниците чужденци са пръснати по различни отряди, сега им казват групи. На 9 септември 1984-та, по повод 40-годишнината от социалистическата революция, администрацията на Софийския затвор празнува. На обяд от столовата един затворник чужденец взел със себе си полагаемата му се осминка от хляба, за да си я хапне в килията. На вратата на столовата дежурният милиционер го спрял, взел му хляба и го качил в специалния отряд. Според социалистическите правила за вътрешния ред, в затворите е забранено да се изнася хляб от столовата.

Пауло Фарсети веднага организирал останалите чужденци и десетина от тях скочили на мрежата да протестират, искайки техният колега да бъде освободен от “карцера”. Въпреки всички опити на дежурния екип на затвора затворниците останали на мрежата.

Наложило се веднага да информират началника на затвора полковник Топкаров. Управата напуска богатата празнична трапеза и спешно отива в затвора. Естествено, били на градус. Офицерът, който отговарял за униформените старшини - Боян Мечката, отишъл в дежурната и взел автомат “Калашников”. Застанал под мрежата и изпразнил един пълнител в нея.

Вследствие на стрелбата един затворник, по народност грък, умира на място, друг е тежко ранен, има и няколко с по-леки наранявания. След това всички чужденци затворници са изпратени в затвора в град Пазарджик. А страшилището и палачът на Софийския затвор бил повишен в чин и пенсиониран. След 1990 година

при неизяснени обстоятелства пада от пътнически влак и умира...

- Вие сте били в Софийския затвор по обвинение, че сте сложили взрив на варненското летище по време на възродителния процес - как точно се случи?
- През август 1984 година ми дадоха карти за почивка в хотел “Ерма” на Златни пясъци. Там отидох със съпругата ми и сина ни Росен, който току-що беше завършил седми клас. На 23 август привечер изпратихме колежка на съпругата ми, която се казва Корнелия, на летището във Варна. Навремето беше забранен вносът на леки коли от западни фирми, но аз преди забраната бях си купил чисто ново “Волво де лукс”. Паркирах колата до сградата на летището. През нощта в сградата на летището бил намерен някакъв пакет с взривно устройство. Точно в 6 часа сутринта на 24 август 1984 година милиция нахлу в хотел “Ерма” и аз бях арестуван. Тогава още не знаех какво ми беше подготвил Милко Балев - “мъжката секретарка” на Тодор Живков...

- И от този момент започва вашето ходене по мъките…
- От хотел “ Ерма” ме закараха в следствения арест на Окръжно управление на МВР, град Варна. В първия момент всичко ми изглеждаше като на сън, един страшен сън! Нямах представа за какво ме задържат, а началникът на следствения арест във Варна нищо не знаеше - каза ми, че имали телеграма да бъда конвоиран до София. На 27 август бях конвоиран за София. Пристигнах след обяд, но там ме чакаше арестантска кола, която ме закара в Перник.

Там ме настаниха в килия номер 1 до вратата. На 29 август около 10 часа ме извика следователят, който щеше да ми води следствието. Той ми се представи като Петър Гюров, командирован от София за моя случай, защото всички следователи от отдел “Следствен” на ОУ на МВР са си дали отвод. Беше около тридесетгодишен с мазно лице. Той самодоволно ми каза: ”Ти за мен си дар Божи. Благодарение на тебе ще стана следовател в Главно следствено управление на Държавна сигурност. Това е моята цел и мечта! Ще те изцедя като лимон, запомни го добре това от мен! Сега са пристигнали хора от направление “Терор” на Държавна сигурност. Те ще си поговорят с тебе, а след това и аз!”.

Влязоха двама мъже. Представиха се - единият като полковник Милев, а по-младият като майор Иванов. Майор Иванов отвори дипломатическото куфарче, извади една червена папка и с респектиращ глас започна: „Тук сме събрали всички данни за тебе. Водена ти е разработка при пълна тайна от Второ главно управление на ДС, наблюдавана лично от генерал Аначков! Използвал си това, че си офицер от МВР и доброто си познанство с генералите Минчо Агайн и Мирчо Спасов, които са и заместник-министри на нашето министерство! Използвал си секретните архиви на Държавна сигурност, а след това си написал няколко романа! Така си уронил авторитета на едни от най-висшите функционери на нашата партия, дори си стигнал наглостта да злепоставяш нашия генерален секретар другаря Тодор Живков!

А предателството се наказва най-тежко! Знаеш го много добре, нали?

Но ние не сме дошли чак от София за това - има си Шести отдел на Шесто управление, те ще се занимават с този проблем. Прочетохме и какво си написал против смяната на имената на българските турци! Ходил си в командировка в град Кърджали. Срещал си се и с другарката Найде Ферхадова, която е член на Държавния съвет, и тя е останала изненадана, че не одобряваш идеята за промяната на имената на турците. Това значи, че ти открито не одобряваш генералната политика на Централния комитет на БКП!”. Майор Иванов продължи: “Когато четох копие от книгата ти “Срещу вятъра”, се питах защо ходиш срещу вятъра? Нали знаеш, който пикае срещу вятър какво ще му се случи?

Имаш си всичко - когато болшинството от хората в нашата страна карат коли от соцлагера, ти имаш ново луксозно “Волво де лукс”! Купил си апартамент с валута в престижен квартал на София! Какво още ти липсва?”. После той извади няколко снимки и ми ги показа. „Чия е тази кола?”. “Моя е”, отвърнах му аз. “Ние знаем много добре, че е твоя, но какво е правела привечер в четвъртък на 23 август тази година на летището във Варна?” - гласът му звучеше заплашително. “Изпратихме една колежка на съпругата ми, казва се Корнелия, пихме и по кафе, това е!”. “А знаеш ли, че открихме един пакет с взривно вещество през нощта там? На пакета има и твоите пръстови отпечатъци! Използвал си служебната си карта и си докарал пакета. Ти ли го остави, или си го дал на някого? Искаме да ни кажеш кои са твоите съучастници от турската организация в България!”.

Да беше гръм ударил в стаята, нямаше така да се изненадам. Като в просъница чувах думите на полковник Милев: „Защо си против генералната линия на нашата партия по този изключително важен проблем на нашата социалистическа държава?”. Съвзех се и попитах: “Повдигнато ли ми е обвинение по тези текстове и защо не съм в ареста в София?”. Отговориха ми: “Обвинение още не ти е повдигнато, но и това ще стане тези дни, а защо си в ареста в Перник, ще ти каже Гюров, всичко с времето си”.

Продължих: “Няма какво да кажа за това безумно обвинение, а защо ме разпитвате без адвокат, нали сме демократична правова държава? А това, в което ме обвинявате, са текстове от Глава първа на Наказателния кодекс и е задължително да бъда разпитван в присъствието на адвокат!”.

Двамата се изсмяха с глас: “Ние не сме дошли ей така. Идваме по заповед от най-отгоре дори твоите покровители Минчо Агайн и Мирчо Спасов още не знаят, че си арестуван, това трябва да знаеш”. “Е, щом имате доказателства, че има мои отпечатъци на кутията с взривно вещество, това, което ще ви кажа, няма никакво значение! Да видим какво ще покаже дактилоскопската експертиза!”.

Прибрах се в килията. След няколко дни отново пристигнаха двамата от Държавна сигурност да ме разпитват за пакета с взривното устройство, оставено на летището във Варна. И този път въпросите бяха същите като предишните. След това не се появиха. Тогава аз си мислех, че подобен пакет не е имало, но в края на декември 1989 година разбрах, че наистина е имало точно същата нощ.

В началото на месец ноември пристигна офицер от Първо главно управление на ДС. Беше млад мъж, облечен в дънки и с дълга коса. Той започна да ме разпитва подробно какви връзки съм подържал в Брюксел. Интересуваше се защо толкова често съм ходил в посолството на СССР, което беше на авеню “Дефре” наблизо до нашето посолство. Аз му отговорих, че там всяка събота и неделя се играеше волейбол, имаше тенис кортове - посолството беше в един парк. Съветските дипломати и останалите членове се отнасяха изключително приятелски с мен. По това време посланик беше Соболев. От същата фамилия е бил посланикът в София преди 9 септември 1944 година. Аз дори не съм подозирал по онова време, че, благодарение на тези контакти, след завръщането ми от Брюксел, Мирчо Спасов не е посмял да ме ликвидира - вероятно си е мислил, че имам нещо общо със специалните служби на СССР!

После този млад разузнавач идва още няколко пъти, като на последното му идване ми каза, че в една банка в Цюрих съм имал банкова сметка с шестцифрена сума в долари. Интересуваше се откъде имам толкова долари. Аз му отговорих, че ако имам пари в някоя чуждестранна банка, независимо каква е тя, то незабавно ще я преведа на националния бюджет на държавата. Имах банкова сметка в щатски долари в България, но я закрих, защото си купих апартамент в София, което не беше никаква тайна. Повече и този млад офицер от ДС не се появи...

- Ваш адвокат е била самата Рени Цанова, но не е могла да ви спаси?
- Небезизвестната Рени Цанова ме посети в затвора и…

първият й въпрос бе дали още „важи” като жена

По делото почти не говорихме нищо. Казах й да направи всичко възможно като доказателство да бъде приложено писмото на министъра на финансите Белчо Белчев и приложените три преводни платежни нареждания, издадени от БНБ към финансовото министерство. Аз знаех, че Рени Цанова е един от десетината български адвокати, които имаха право да защитават чужденците в България и българите в чужбина. Със сигурност знаех, че тя е активен сътрудник на ДС. Когато дойде втори път, ми съобщи, че нищо не може да се направи, защото моят случай бил по Решение на Секретариата на ЦК на БКП. “Който и адвокат да те защитава, с нищо не може да ти помогне. Ако те оставят жив, ще излезеш от затвора, когато бай Тошо падне от власт, а това вероятно скоро няма да стане”, „окуражи” ме Рени Цанова.

Делото беше гледано от Пернишкия окръжен съд и мина по бързата процедура. За съдия-докладчик бе назначен Симеон Янев - член на БЗНС, а по-късно установих, че е бил и от доброволческия отряд на ДС. Обещано му било, като ме осъди, да го направят и председател на Окръжният съд в Перник. Изпълниха обещанието си. Прокурор беше Михаил Дойчев, картотекиран агент на ДС с псевдоним “Нахалникът”.

После Върховният съд потвърди наказанието ми от 17 години лишаване от свобода и конфискация на половината от имуществото ми и леката ми кола “Волво де лукс”. Разбрах, че следователят Петър Гюров правел опити да я купи на безценица, но не успял. Лично българският Берия

Милко Балев, без съд, ми взе апартамента в София,

а аз дори не бях се нанесъл в него! Доколкото знам, го е дал на негов роднина или близък. Въпреки “демократичните” промени в нашата страна, аз не успях да си го върна. Както каза адвокат Рени Цанова, а аз и без нея си го знаех, бях освободен от затвора след свалянето на Тодор Живков.

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА,blitz.bg