Безспорен е факта, че всяка организация, която работи в сферата на социалните услуги е добре да има една основна линия, по която да се движи изпълнявайки ежедневните си дейности. В следващите редове, ще се опитаме да разберем кой е основния принцип, на който са заложили в Центъра за социална рехабилитация и интеграция на деца в неравностойно положение към Фондация „Владиславово“ в град Варна.

Много е трудно, при предоставянето на социална услуга да се определят най-значимите елементи в работата. Особено тогава, когато има ясно диференциран подход към всеки потребител. Тогава, когато казусите са строго специфични, със своите нюанси пречупени от характерните особености на всеки потърсил помощ. Може ли да се отговори еднозначно на въпроса „Кое е най-важно за едно дете?“ И може ли да се подредят по приоритет значимите за всяко дете неща, обобщавайки ги в универсална формула? Това са основните въпроси, които са вълнували специалистите от екипа на ЦСРИ при неговото създаване преди три години. Те са съумели да обединят отговорите в няколко прости думички, формирали и тяхното мото: „АЗ СЪМ НЯКОЙ“.

Дотук добре, но това заключение неминуемо поражда въпроса – защо е толкова важно, в сърцевината на всичко, което правим за едно дете да бъде, то да се чувства „НЯКОЙ“, да се чувства значимо, да бъде личност. Нека се опитаме да вникнем в разсъжденията на специалистите от детския център.

Често на въпроса, кое е най-важно за едно дете се отговаря - да е обичано. Безспорно това е от изключително значение, но дали е достатъчно? От друга страна, какво означава за всеки родител да обича детето си? За едни наказанието е част от обичането, за други поощрението и наградите са единствения начин да покажеш любовта си към детето. В този ред мисли, ако приемем, че само любовта не е достатъчна, тогава какво още е необходимо?

Безспорно ние правим изключително много неща за децата си, като започнем с безсънните нощи след раждането, помагаме при първите направени крачки, обгрижваме ги когато боледуват. Но можем ли да кажем, че намираме време за всичко? Този въпрос е особено актуален тогава, когато в семейството има повече от едно дете, работим интензивно или сме самотни родители.

От друга страна, нека помислим върху един особено актуален в днешно време въпрос - какво се случва тогава, когато започнем да се идентифицираме чрез децата си? Когато чрез поведението на детето, започнем да оценяваме собствените си способности на родител, а не рядко и на човек. Тогава, когато след всяка казана дума или извършено действие от страна детето си поставяме оценка „Страхотен родител съм“ или „За нищо не ставам – пак се провалих“. Или тогава, когато собственото ни самочувствие се превърне в огледален образ на поведението на детето. Да! Тогава забравяме, че детето е уникално, с безграничен и невъобразим потенциал от творчески възможности и че те имат нужда от развитие. Забравяме, че детето не е инструмент, чрез който да градим собствената си самооценка.

Забравяме, че детето е ДЕТЕ. Забравяме, че детето е личност със свой индивидуален път. Така, в повечето случаи базираме възпитанието върху подчинението, а не на уважението и на подрастващия му се налага да приема модели на поведение, които след като не са му обяснени той не разбира, а се налага безусловно да приеме. В резултат, детето расте без развити умения да взема решения, с осакатени възможности да избира неща, които му доставят удоволствие, без умения да оспорва – съответно да отстоява позиции. Превръща се в изпълнител, заживява с убеждението, че е „НИКОЙ“.

Екипа на ЦСРИ с огромно съжаление споделя, че тази констатация е валидна за голяма част от потребителите на социалната услуга и затова тя определя избора от дейности предлагани в центъра. Ето и заключителните думи на екипа от ЦСРИДНП:

„Искаме детето да се наслаждава на детството си, а след това да се развие като здрав, самоуверен, успял в живота зрял човек – щастлив и даряващ щастие на околните. Това, от което децата най-много се нуждаят, са родители, които винаги ги поставят на първо място. Малко неща са по-важни от това, да се внуши на децата увереност и самочувствие. Тези две черти ще им помагат да придобият голяма част от всичко онова, което ще им е необходимо в живота. Следователно задачата ни е да се уверим, че всичко важно в живота на децата ни е вкарано в неизменим логически издържан смисъл.

Фундамента на нашата работа е да им внушим положителна нагласа към самите тях. Да им повтаряме колко са добри, а не колко са себични. Необходимо е да им показваме, че са способни на много повече, отколкото си дават сметка, както и че вярваме безрезервно в тях“.