КАПКА ТОДОРОВА

Възможно ли е наистина депресия да е причината пилотът от катастрофиралия самолет на “Джърмануингс” Андреас Лубиц да реши да свали машината с всички пътници на борда? Дали тези 150 души загинаха заради болестта, която отдавна покосява почти всеки четвърти в Европа?

Според експерти е трудно да се направи такъв извод – Лубиц наистина е страдал от депресия, но за да се превърне в убиец, са били нужни и редица други проблеми и личностни отклонения. А по правило депресираните хора не са убийци. Те извършват посегателства единствено срещу себе си.

За тях животът е черна дупка. Няма смисъл дори и да станат от леглото, да си измият зъбите, да се срешат или да се нахранят. Безразличие и безмерна тъга. Нулева концентрация – дори и четенето е невъзможно. Депресията е като огромна пропаст вътре в душата ти, в която политаш и няма какво да те спре. При немалко от пациентите този полет завършва смъртоносно.

Смята се, че 90% от самоубийците са хора в депресия – скрита или явна.

Депресията отдавна е народната болест №1.

По честота може

да се сравни с хроничните

болки в гърба,

които също мъчат по-голямата част от населението в развитите страни.

Според нови изследвания в страни като Германия броят на отсъстващите от работа заради депресия се е увеличил през последните 8 години с цели 86%! Само през 2014 г. скокът е със 7,9%.

“Повечето психически заболявания афектират една част от мозъка. Нарушават се центърът за апетит или центърът за говорене”, обяснява главният лекар на психиатричната клиника в Оберхаузен Себастиан Римке. При депресията обаче имаме заболяване на целия мозък. Депресията създава у нас чувство на празнота, което здравият човек трудно може да си представи. Тя е по-различна от любовното разочарование или от лошото настроение. Болестта се изразява години наред и с различни от неразположението синдроми.

Много често депресираните хора имат болки в гърба и врата, тялото ги боли. Рядко това се свързва с психическо страдание. Особено мъжете не отдават значение на тези страдания и затова търсят помощ, когато спиралата на депресията ги е потопила дълбоко в черното. Преди да се усъмнят, че имат психически проблем, мъжете се отдават на необичайна активност, за да компенсират случващото се в главата им. Пият твърде много алкохол или се заемат с необичайно интензивен спорт, включват се в маратони.

Така се опитват да преодолеят чувството за малоценност, което ги спохожда, както и да възстановят либидото си, което също страда от болестта.

Според данните на СЗО жените страдат два пъти по-често от депресия. Лекари смятат обаче, че повечето мъже просто не биват диагностицирани и се борят с болестта сами. При това в буквалния смисъл на думата.

Депресията е болестта

на самотата

При мъжете тя често се изразява и с капсулиране от околната среда, агресия. Неслучайно самоубийците сред силната половина на човечеството са повече от жените. Някои психиатри говорят дори за “мъжка депресия”.

Може ли да се лекува депресията?

И да, и не. Ако се хване навреме, може да се овладее успешно. Колкото по-често се завръща тя, толкова по-скептично са настроени експертите.

Но с подходящи антидепресанти и серотонин все пак има и достатъчно успехи в борбата с нея. Психотерапията също действа, но на нея и? е нужно значително по-дълго време. Обикновено депресията изчезва след няколко месеца и при определен процент пациенти не се появява повече, а при другите – едва след години.

Въпреки това броят на заболелите от нея е стряскащ. Само в Германия става дума за 31 милиона души годишно.

Това води и по перверзен начин до увеличаване на печалбите на фармацевтичната индустрия. Колкото повече болни, толкова повече хапчета. Наблюдава се и обратният ефект. Колкото повече хапчета, толкова повече диагностицирани. Предписаните дневни дози антидепресанти в Германия от 2000 г. насам са се утроили. И това увеличение на приема им няма изглед скоро да спре възходящата линия.

Според статистика на една от здравните каси в Германия депресивните епизоди са точно толкова чести, колкото и проблемите с гърба.

Икономическите щети от депресията също не са за пренебрегване. Един страдащ от нея липсва от работа средно по три месеца. При честотата на заболяването това означава, че заради депресия в предприятие с 250 души едно работно място е постоянно незаето. В Германия това води до 4 милиарда евро загуби от продуктивност, като към тях се прибавят и разходите за лечение.

1,6% от работещите в страната са отсъствали от работа заради депресия през 2013 година, но антидепресанти са получавали по рецепта почти четири пъти повече души, съобщава още Техническата здравна каса.

Повече хапчета,

повече болни?

Съществуват подозрения, че там, където се изписват по-лесно и по-често антидепресанти, има и по-често диагностициране на болестта депресия. Тоест, за да се пласират медикаменти, повече хора получават диагноза, която невинаги е точно депресия.

Лекари признават и че нерядко фармацевтичната индустрия се изхитрява да променя названия или да диференцира различните проявления на болести, за да регистрира нови лекарства за тях. Така страданието, което допреди десетилетия се описваше само като депресия, днес се различава от бърнаут например, или пък от биполярното разстройство. Тези страдания имат разлики в симптоматиката и затова и за тях се регистрират нови лекарства. Как и от какво е лекуван един пациент, зависи до голяма степен и от региона, в който живее. На Изток антидепресанти се изписват по-рядко, отколкото на Запад, на Юг хората се диагностицират с депресия по-малко, отколкото на Север.

Професионалната биография също има значение.

Най-често заради психическо неразположение

у дома остават работещите в колцентрове

Следват ги гледачите на възрастни хора, детските възпитатели и служителите в институции.

Най-малко депресията е представена сред лекарите, програмистите, университетските преподаватели. Явно е, че до депресия води не толкова стресът, колкото невъзможността донякъде сам да определяш работната си биография, смятат специалистите.

Не бива обаче да се пренебрегва и фактът, че разликата в честотата на депресията днес и в миналото се дължи до голяма степен и на по-добрата съвременна диагностика. Много от смятаните преди за чисто физически болежки вече се различават като симптом на депресия.

Това също увеличава броя на диагностицираните с това тежко душевно заболяване, като при жените според статистиката всяка трета от съвременничките ще има поне един депресивен епизод до края на живота си. Тази честота е повод да започнат и дискусии къде точно са границите между здрав и болен и кога една депресия е наистина за лекарствено третиране.

Така или иначе, най-важното за успешното лечение на депресията е нейното разпознаване. През последните години хората с проблеми все по-смело се обръщат към лекарите, за да потърсят помощ от иначе това самотно заболяване, в което не ти достига енергията да се изправиш срещу него, а приятели и роднини погрешно те смятат просто за слаб, а не за болен.


Катастрофата на самолета на “Джърмануингс” обаче може да се окаже скок назад в лечението на тази болест именно заради спекулацията, че пилотът е причинил смъртта на 149 души заради нея. Това е своего рода дамгосване на заболелите, с което те и близките им ще трябва да се справят отново.

Президентът на Германската лекарска камара Франк Монтгомъри призова по този повод обществеността

да не допуска

свръхреакции на тема

психически заболявания

“Ако някой е имал психическо страдание в миналото си и това в бъдеще означава, че той ще е автоматично изключен от различни професионални групи, то това е стигма. Не бива да я поставяме”, заяви той.

Големият въпрос след катастрофата е дали трябва всички колективно да се страхуваме от психически болните хора? Какво ще стане, ако шофьор на тир кара камиона си в депресия по магистралите, или пък ватманът в метрото е измъчван от самоубийствени мисли? Всеки около нас ли е опасен?

Не, е отговорът на Германската фондация за подпомагане на болните от депресия. “Депресивните са дори изключително внимателни и изпълнени със съчувствие към околните. Те са заплаха за себе си, а не за другите и затова имат нужда от нашата помощ, а не от нашия страх.”

При депресия човек може да реагира, при бърнаут е тук само физически
АННА БОТИНОВА

В какво състояние трябва да си изпаднал, че да насочиш самолет със 150 души на борда към сигурна смърт? Този въпрос вълнува хиляди, откакто се разбра, че катастрофата на “Джърмануингс” в Алпите е дело на човек с психични проблеми. Какви точно са те и защо вторият пилот Андреас Лубиц е успял да ги скрие от работодателя си, разследването още не е огласило.

В германската преса се пише за депресия, бърнаут, амок. Лубиц може да е имал всяко от трите състояния преди или в момента на катастрофата, предизвикана умишлено от него. Какво се крие зад всяко от тях?

Депресията е най-популярната дума между трите. Употребяват я даже ученици в средните класове, без много-много да вникват в смисъла. Тя може да бъде сериозна болест, а може да е и екзистенциално състояние на крайна неудовлетвореност от живота, която произтича от обективни обстоятелства, обяснява психиатърът проф. Дроздстой Стоянов от Медицинския университет – Пловдив.

Епидемиологично картината на депресиите у нас не се е променила в последните години. Създава се такова впечатление обаче и то е заради публичния отзвук спрямо инциденти като разширените меланхолни самоубийства – в Пловдив през миналата година, във Враца и др., казва психиатърът. Това са случаите, в които

някой убива цялото

си семейство и

накрая се самоубива

Истинската биполярна депресия, която е част от диагнозата на ХХ век циклофрения, засяга между 2 и 3% от хората. Реално депресивните случаи са много повече, като в тях влизат и тревожните депресии, афективната депресия – която не се дължи на патологични изменения в мозъка.

Депресията е ендогенна и психогенна. Първата се дължи на нарушение в генетиката, епигенетиката и ендофенотипа на различни системи в мозъка и човек изпада в рецидивиращо състояние на депресия или депресия, която се редува с мания. Последната комбинация обуславя биполярното разстройство. Това е случаят, когато животът на един човек може да е наред и той да има причини да бъде удовлетворен от себе си и от случващото се, но въпреки това да изпадне в депресия, обяснява проф. Стоянов. Такива хора може да са изявени професионалисти и добри съпрузи и родители, като периодично “потъват” в депресивни мисли и настроения.

Психогенната депресия се дължи на промени в живота, които биха накарали повечето хора да се почувстват потиснати. Това е и най-разпространената група депресии. Трудно е да се прецени честотата, защото такива хора ходят при психолози, психотерапевти или при психиатри, но посещенията им не се документират, казва проф. Стоянов. Тя варира между 12 и 18% от населението, като тук влизат и тревожните депресии.

Мнозина бяха учудени

на понятието амок,

което се появи в медиите в Германия след авиокатастрофата. Ключът за разбирането му може би е в това, че в Германия думата има коренно различен смисъл - описва състояние, което тук бихме определили като дисоциативна фуга, обяснява проф. Стоянов.

Дисоциативните нарушения на съзнанието били наричани хистерия през XIX век. Човек прави нещо неосъзнато, наясно е къде се намира, кой е, изпълнява задълженията си, но едновременно с това извършва и ред необясними действия като в паралелна действителност или в паралелно съзнание, за които няма ясен спомен – те са покрити с амнезия. Ако търсим аналогия на амок, превеждайки от немски, най-близкото понятие е дисоциативното разстройство, уточнява психиатърът.

Според проф. Стоянов пилотът от “Джърмануингс” Андреас Лубиц е имал бърнаут – професионално изпепеляване, в някакъв период от кариерата си, но в момента на катастрофата е бил в депресия. “Доколкото до момента не разполагаме с допълнителна информация, допускането за депресия и бърнаут е все още валидно. В психиатрията валидността е въпрос на субективна преценка, за разлика от дисциплини като инвазивната кардиология например, където валидирането става инструментално”, пояснява психиатърът.

Каква е разликата

между депресия

и бърнаут?

При депресия човек е потиснат и нещастен, но изпитва емоции – може да се впечатли, да се разстрои и да реагира по някакъв активен начин, казва проф. Стоянов. При синдрома на професионалното прегаряне поради емоционалното изтощение човек няма ресурс да реагира по какъвто и да било начин. Толкова е изчерпан, че нито може да се зарадва на нещо, нито да се почувства нещастен. Би могъл да навреди на себе си или на околните чрез бездействието си – като не извърши нещо, което е длъжен да направи. Всеки може да се окаже в рискова ситуация, ако става дума за бърнаут при лекар, полицай, учител, шофьор в градския транспорт, пилот, от когото в даден момент зависи здравето или животът му.

Докато човек е тревожен и депресиран, той все още има ресурс, реактивност и все още може да се развълнува. Когато настъпи синдромът на професионалното изпепеляване в разгърнат вид, човек не е в състояние да реагира. Диапазонът на емоционалното реагиране, наречен афективен резонанс, неговият енергетичен потенциал, е изчерпан - той става безразличен, апатичен, циничен, обяснява проф. Стоянов.

Синдромът на професионалното изгаряне е описан за първи път при войници от Виетнам през 70-те години на ХХ в. в САЩ, а също и при социални работници.

Най-рисковите сфери за бърнаут са армия, вътрешен ред, медицина и социални служби, но днес синдромът засяга все повече хора и от други професионални поприща.

Част от обяснението е в комуникативното претоварване, на което е подложен съвременният човек чрез многобройните си канали за връзка с околните. Мозъкът обаче не е подготвен да посрещне и обработи толкова много информация и човек прегрява. Социалните мрежи на пръв поглед улесняват живота, а в действителност увеличават стреса.

Възникването на бърнаут зависи най-общо от взаимодействието между типа личност и средата, в която е поставен работещият, обяснява проф. Стоянов. Ако той е предпазлив и притеснителен, а средата изисква от него бързо вземане на решения, инициативност и действие,

ще стигне до

професионално

изгаряне

Ако енергичен и действен човек, копнеещ да поема инициативи, се окаже в среда на установени правила и строга йерархия, също е заплашен от бърнаут.

Бърнаутът има 3 стадия: изгаряне, изпепеляване, ръждясване, като от последния няма връщане назад. В крайния стадий – ръждясване, човек е просто физически наличен в средата си. Може да изпълнява рутинни задължения, но като взаимоотношения в семейството и работата си той отсъства. Живеенето в такова състояние е възможно, доколкото физиологичните функции са запазени. Но е страшно да изпаднеш в такъв емоционален банкрут на 40 или 45 г. и да прекараш остатъка от живота си в състояние, близко до вегетирането. “Вероятно е крайно да го определям така, защото и при шизофренията има състояния на крайни дефицити и дефицитът при бърнаут не може толкова лесно да бъде приравнен на шизофренния, но при всички случаи

човек не може да

живее пълноценно

и да изпитва чувство на благополучие. Състоянието е сравнимо с израза “Живот, който не си струва да се живее”, обяснява проф. Стоянов.

При разгърнат синдром на бърнаут, вече в 3-ия стадий, е съмнително човек да прояви инициатива за каквото и да било, включително самоубийство. В първия и втория стадий обаче това е възможно. В случая с Андреас Лубиц може да става дума и за налудно разстройство, доколкото се появи информация, че е искал да направи нещо, с което да го запомнят, казва психиатърът. И Лубиц, подобно на император Нерон, прави нещо с единствената цел да остане в историята. През XIX век това е наречено синдром на Херострат по повод човека,

запалил Храма на

Артемида само

за да го запомнят

Случаите на бърнаут в степен на ръждясване са много редки. “Виждал съм обаче човек във втори стадий на бърнаут, който беше много успешен, енергичен, инициативен. Работи в здравната сфера. Оттегли се на 51 г. и беше много тъжно да го гледаш отстрани как не го е грижа за нищо. Една много тежка криза, свързана със загуба на близък човек, обаче го извади от това състояние. Той се връща към работата си сега на 30-40% от предишните си възможности”, разказва проф. Стоянов.

Хората с бърнаут са потенциално опасни за тези, които очакват помощ от тях, тъй като биха изпълнили задълженията си само технически – без да влагат чувства, въображение, интелект.

Човек може да разбере, че нещо не е наред, когато трайно започне да ходи на работа с нежелание. Не искаш да бъдеш някъде, искаш да лежиш и да гледаш тавана. “Както го описва моя клиентка с бърнаут: “Не искам да отида в офиса, защото колегите и клиентите са ми противни. Не искам да остана и вкъщи, защото близките ме дразнят. Искам да се ровя в лаптопа си”, обяснява проф. Стоянов. Тогава човек трябва да потърси помощ при специалист. Задължително трябва да се ходи на психотерапия, а ако е нужно, психиатър може да назначи лекарства.

Известните изпадат по-често в депресия
Hа първи поглед те водят перфектния живот. Червени килими, големи хонорари, красиви партньори, слава. Но често това е само фасада.

Известните са измъчвани повече от всеки друг от депресии. Наркотици и страхове от провал ги тласкат често към най-крайната стъпка – самоубийството.

Алекзандър Маккуин
Детето чудо на модата. Дизайнерът си отне живота през февруари 2010 година на върха на кариерата си. Намериха го обесен на гардероба в дома му само ден преди погребението на майка му, която години наред е най-верният му приятел.
Стрес в работата, страх от провал, депресии са го подтикнали към тази стъпка, а смъртта на майка му е била поводът. Преди да се обеси, Маккуин взема коктейл от наркотици. В дома му намират бележка: “Грижете се за кучетата ми. Сори, обичам ви!”

Роберт Енке

Това самоубийство разтърси Германия през 2009 г. Не само защото Роберт Енке бе медиен любимец. Вратарят на националния отбор отвори с бруталното си самоубийство – скок пред влак, темата за стреса в смятаните за мъжкарски професии като футбола.

На погребението му присъства дори германският президент, а в Барселона, където той играеше, отмениха мач. След като стана ясно, че Енке е страдал години наред от депресия, признание за болестта си направи и друг футболен професионалист – Андреас Бирман. Той се самоуби също през миналата година.


Робин Уилямс
Робин Уилямс

Любимият на цял свят комик се самоуби през миналата година, оставяйки след себе си милиони покрусени фенове. Актьорът бе намерен от полицията обесен в дома си. Той от години страдаше от алкохолна зависимост и депресия. За първи път болестта го сполетява още през 70-те г., но успява да я овладее. През 2006 година тя се завръща отново и той се бори с нея години наред. Неуспешно. През август миналата година решава да сложи край на живота си.

Кърт Кобейн

It’s better to burn out than to fade away. (“По-добре да изгориш, отколкото да изтлееш”) Фронтменът на “Нирвана” се самоуби през 1994 г. с изстрел в главата, след като бе взел хероин. Иконата на цяло поколение тийнейджъри страда години наред от мистериозни болки в корема, за които лекарите не откриват причина. Успява да ги облекчи само с наркотици. Започва да взема редовно хероин и това, както и задълбочаващата се депресия, води и до разпада на “Нирвана” - самоубива се няколко дни след като групата се е отказала да продължи заедно. Това обаче е потвърдено чак години по-късно от останалите членове.

Гюнтер Сакс

Последният плейбой се самоуби през 2011 г. на 78-годишна възраст след диагноза алцхаймер. Синът на основателя на “Опел” бе известен с бохемския си живот и любовта си с Брижит Бардо. “Загубата на духовния контрол върху тялото ми би бил твърде лишен от достойнство, за да искам така да приключи животът ми. Затова смятам да взема мерки”, пише в предсмъртното му писмо. Според приятели и роднини той от години е страдал от депресия.

Ханелоре Кол

Съпругата на канцлера Хелмут Кол се самоуби с хапчета през 2001 г. след дългогодишни страдания. Едва преди няколко години неин близък разкри, че тя е имала тежка депресия и изключително рядката болест светлинна алергия. Излизала само нощем на разходка, прекарала последните години от живота си сама. Съпругът и? бил винаги далеч, а синовете и? имат свои семейства.

Ханелоре Кол му разказала, че като 12-годишна е била изнасилена от съветски войници и изхвърлена от втория етаж на къщата, в която се укривали с майка и?. Едва оживяла. Това вероятно е отключило по-късно болестта. /24chasa.bg