Александър Колев е син на актьора Тодор Колев от втория брак му брак с шуменката Йорданка Кирилова. Когато родителите му се развеждат, той отива да живее с майка си в Канада. Там се проявява като виртуозен барабанист и свири в оркестъра на университета в Отава. По-късно завършва музикален колеж във Франция. След 2000 г. се връща у нас и свири в различни групи. Миналото лято Александър се ожени за любимата си Ани във фамилната къща в Симеоново, където е израснал, и двамата вече са горди родители на малката Изабела. А баща му си отиде точно три месеца по-рано - на 15 февруари 2013 след продължително боледуване. В откровено интервю за "ШОУ" Александър Колев разказва за емоциите, неволите и обратите в моментите, когато е бил най-близо до баща си.
- Сашо, колко силна беше връзката ви с баща ти Тодор Колев? И кои моменти се оказват най-трудни за преглъщане в чисто емоционален план?
- Имахме силна връзка, но той през по-голямата част от времето не беше вкъщи, за да мога да кажа нещо повече. В моментите, когато сме били заедно, връзката ни е била много силна. През последните 15 години съм в България, така че за този период доста сме се виждали, доста сме говорили, а тази връзка се гради във времето.

- Дълги години малцина са знаели, че Тодор Колев има и син освен дъщеря си Албена. Имало ли е причина да не искате през годините да се знае чий син сте?
- Истината е, че никой от нас не е искал да бъде медийна звезда, за да има нужда от афиширане. Знам, че много други синове и дъщери на големи хора го правят това, но не и в нашето семейство. Просто не сме такива. Не съм търсил никога слава, а и не го правя на гърба на баща си. Ако аз стана известен по някакъв начин, то ще е заради мен, заради това, което аз правя, а няма да е заради това, че той е мой баща. В това е цялата идея. Тези, които искат да знаят за мен, ме познават доста добре.

- Всъщност сте били доста малък, когато родителите ви се разделят и след развода сте отишли с майка ви Йорданка Кирилова в Канада. Кога усетихте най-силно липсата на баща си в този период?
- Точно така – от 1992 г. до 2000 г. бяхме извън България. Да ви кажа честно, аз тогава ходех на училище, имах съвсем различни неща, които трябваше да правя. Опитвах се да вляза в един социум, който е доста по-различен от нашия. И това трябваше да го направя, малко или много, сам. При положение, че баща ми не беше до мен, а аз не можех да му пиша писма през два дена, тогава нямаше още джиесеми, не можеше да намериш някого, когато си поискаш. И реших, че трябва да правя нещата сам, така се развиха и обстоятелствата.

- Спомените ви с него вероятно често се въртят като лента в съзнанието. Кои са най-ярките сред тях?
- Много често се случва ситуации да ми изникнат, когато гледам негови филми или пък слушам негова музика. В други моменти, когато правя нещо, си мисля как той би го оценил и дали би го оценил, такива работи. Все пак той ме е виждал как свиря, знае добре това, което правя, и винаги си е казвал мнението. Принципно то е било позитивно, което за него не беше много лесно, защото той не отиваше на всеки да казва колко добре се справя, а обратното.

И с мен го е правил

Иначе една от най-любимите ми случки е нашето пътуване до Франция с автомобил. Бяхме с една малка и доста неудобна за дълги разстояния кола – Рено 5. Това беше едно мъжко пътуване, бяхме само двамата, три дни мандахерцане /думата е на баща ми/. Първото ни спиране за нощувка беше в Унгария. Следващата ни спирка бе Берлин. И накрая финиширахме в Париж. Крайната ни дестинация пък беше Конкарно. Но за мен това си беше сериозно преживяване. Бях на 11 години и за първи път излизах от България. Отивахме при моите кръстници. Всичко вървеше по мед и масло до пристигането ни в града. В последната част от пътуването – Париж до Конкарно, колата започна да издава съмнителни звуци. Обадихме се от уличен телефон на Младен (кръстника) и го помолихме да осигури монтьор. Речено – сторено. Посрещнаха ни, монтьорът се качи в колата, за да я закара в сервиз, и... предното ляво колело го изпревари. Последствията за ламаринената част на предницата бяха като след катастрофа, а момчето обясни на баща ми, че ако това се беше случило час по-рано на магистралата, ние нямаше да оцелеем... Но това така се е запечатало в съзнанието ми и до днес, че изникна на преден план винаги. Изминахме тогава заедно повече от 3500 км.

- Осъзнавахте ли тежестта на популярността и славата му, когато бяхте малък? Повече ви е помагало или на моменти ви е пречело в живота?
- Като се има предвид периодът, в който той беше най-известен – края на комунизма и началото на демокрацията, аз бях в училище по това време. Мисля, че в 5-ти клас. Да ви призная, не ми беше никак лесно, защото имаше постоянно разделения на две – „сини” и „червени”. И нямаше „червен”, който да харесва „син”, и обратното. Особено пък, когато говорим за известен и много сериозен човек. Тогава става много страшно. Злоба, завист... не че сега ги няма, но тогава бяха в доста сериозна степен. А и ти нищо не можеш да направиш, защото си на 12-13 години. Нито можеш да кажеш нещо, нито знаеш какво да кажеш... Пък може и някой от учителите да реши, че ти нещо се правиш на „по-интересен”, ей такива истории.

- А споделял ли ви е баща ви за своите моменти на разочарование? В последните години от живота му вероятно е изпитвал и тъга… Едва ли е харесвал и това, което се е случвало зад кулисите не само на театъра, но и на музикалната сцена...?
- Със сигурност е имало неща, които не са го карали да се чувства добре. Но ние просто имахме други взаимоотношения. Не знам накрая как се е чувствал, не мога да ви кажа. Когато се виждахме и бяхме заедно, изглеждаше достатъчно ведър, но това може да е било, защото се виждаме и сме заедно. Но дали му е харесвало това, което става в България, мисля, че по-скоро не.

- „Лошо, Седларов, лошо!” ви казвам сега, а вашата първа асоциация е...?
- Ха, ами това е олицетворение на комунизма тогава! Всичко беше лошо. Недоволството беше много голямо от страна на всички хора, които се опитваха да направят нещо. А баща ми в този филм („Опасен чар”, б.а.) е бил един чаровен измамник – затова му е бил и опасен чарът.

- „Опасен чар” ли е любимият филм от тези, в които е участвал баща ви?
- И този, и „Господин за един ден”. Харесвам много и „Двойникът”. Но харесването ми е се дължи най-вероятно заради това, че аз съм израснал с тези филми. И малко или много съм знаел какво се случва. Той отива на снимки, връщал се е, разказвал е. Бил съм съпричастен с тази епоха.

А и него го гледах повече на телевизора, по-малко вкъщи

По телевизията го даваха доста по-често, отколкото го виждах на живо. Това е факт. Но, знаете ли, то половината реплики от „Опасен чар” всъщност не са включени в сценария! Първо, този филм е полицейска поръчка. Оттам-нататък всичко, което става в него, са така наречените „кучета” - или онова, което се случва зад кадър. Като спре камерата, има един момент, в който тя продължава да се върти, те играят все още. Сцената, в която например Надя Тодорова казва: „Роднина – милиционер, роднина - милиционер” е нещо, което е разсмяло полицаите, иначе никога нямаше да влезе във филма. Просто милицията никога нямаше да допусне такава сцена да се появи. Но когато са правили скрининг – който е бил тогава само за милицията, и то за шефовете по-скоро, те са умрели от смях при тази сцена. Тогава и режисьорите са си отдъхнали с облекчение, че изобщо филмът ще излезе.

- През 1999 г. баща ви издаде автобиографичната си книга „Варненското софиянче от Шумен” с подзаглавие „Житие и страдание на грешного Тодора”. Какво усетихте от написаното, какво запомнихте?
- Помня, че баща ми дори ми подари книгата тогава, аз още живеех във Франция. От това, което прочетох, разбрах, че едно време са се забавлявали доста добре. Но това го казвам само от гледна точка на актьора Тодор Колев, защото

в личния живот е съвсем друго нещо

Аз от тази страна го познавах, не знаех обаче какво е правил, например, когато е бил на репетиции, като е снимал филми, като е пътувал на турне. А страданието е идвало от това, че не е успял да си направи нещата, както е искал. Спирали са му плочи, какво ли не!... Всички неща, които е правил, ги е правил със зверски трудности. Като творец са го спъвали доста сериозно. Ставало е така защото тогава не е могло просто така да плюеш по комунизма и да продължаваш да го правиш. Не става! А като не могат да те пратят в Белене, единственият начин е да ти спрат другите изяви. Това е, което правеха тогава.

- Огорчи ли го онзи момент през 2007-ма, когато Комисията по досиетата към 40-тото Народно събрание обяви, че има данни, според които Тодор Колев е бил агент на Софийското градско управление на Държавна сигурност и, вербуван през 1987 г., сътрудничел под псевдоним Петров?
- Пълни простотии бяха това! Всякакви доноси против него се появиха. Пълни глупости! Единственото, което е имал, е това, че него го канеха при Тодор Живков – но за да обяснява не други неща, а това как да се поправи системата, която явно и видно не работи. Затова го викаха – като човек на изкуството, който излиза навън, прави неща. За да го питат как да поправят системата.

Викали са го за мнение, не е бил вербуван

Но след това някой просто е съчинил някакви глупости и ги е разпространил.

- Наследили ли сте сценичната дарба на баща си? Никога ли не ви се е искало да станете актьор като него?
- О, не, това много отдавна го прекратих! Аз имам една роля с баща ми, но във време, в което не е за говорене. Това да снимаш филм през 80-те си беше доста брутално изпълнение, особено ако си дете. Това на практика означава едни 12 часа, в които ти снимаш една и съща сцена, което не е проблемът, само че през това време няма нищо за ядене, нищо за пиене, няма нищо. И ти си в едно голямо, колосално мъчение. Не стига, че правиш едно и също нещо до припадък, никой не ти казва всъщност и какво точно правиш. Никой нищо не ти казва! Филмът беше „Смъртта може да почака” – 1985 г.

- И тази ситуация ви отказа да се занимавате повече с кино?
- О, тотално! Тотално! Това беше чисто мъчение за мен. А реакцията на баща ми, след като заявих това, беше на облекчение. Беше адски доволен от това! (смее се) Баща ми искаше аз да уча математика и пиано, това беше основна идея.

- А когато разбра, че се занимавате с музика как реагира?
- Отначало беше много скептичен, преди да ме чуе. Смяташе, че аз не съм сериозен и това е някакво детско увлечение. Няма значение, че аз преди това вече го се бях занимавал от 6 години с музика. Но когато ме чу, ми каза: „Вече смятам, че няма да се притеснявам за теб, за това какво правиш ти като музикант. Добре е”. След това нещата станаха по-различни. Той видя, че аз знам защо се занимавам с музика.

- А как му хареса стилът ти? Рок музиката може би не е била негова слабост…
- Определено. Но първо да кажа защо правя точно този стил музика – не само, защото ми харесва, но и защото е технично, има сложни неща. Истината е, че не това е стилът музика, който искам да правя, но това, което искам да правя, за съжаление в България няма никаква почва и никой не я прави. Това са джаз фюжън, малко по-експериментален рок, нещо, което тук никой не прави. Няма интерес. Тук се иска простичко, лесничко, бързо смилаемо. То и затова има чалга, а на други места по света тази музика няма да просъществува и две минути! Като текст никой никога няма да го излъчи никъде, дори ще бъде забранено! Не можеш да поощряваш хора да минават на червено, да правят какво ли не, да чупят, да блъскат, супер неморални неща! И това да го вкарваш в супер публичност, да го правиш масово. Това е простотия! Тотална! Но тук това се случва.

- Бяхте планували сватбата си с приятелката ви Ани месеци преди баща ви да си отиде. Така се случи, че не успяхте да я запознаете с него… И се оженихте три месеца след това, нали така?
- Точно така, да, за съжаление. Не успях да ги запозная, въпреки че много исках. Точно тогава

неговото здравословно състояние се влоши и срещата не се случи

Но принципно той имаше представа за нея, говорили сме.

- Миналата година в Шумен издигнаха бронзова статуя на баща ви. Неговата дъщеря и ваша сестра – Албена Колева, обаче изрази категоричното си възмущение от монумента, заявявайки, че това е абсолютен кич. Тя дори не присъства на церемонията по откриването на паметника. Вие какво мислите за него?
- За този гняв трябва да питате нея, но за това дали паметникът е бил добро изпълнение, е нужно да се посочат редица неща, които аз не желая да коментирам. Не е моя работа…

- Колко сте близки иначе с Албена Колева?
- Близки сме дотолкова, че имаме комуникация, виждаме се, макар и рядко. Тя е и доста заета, има си нейните неща, работи си в театъра, постоянни репетиции, пък лятото си имат място, където си ходят на почивка, и на практика трудно остава възможност да се виждаме често. Виждаме се, когато можем. Аз свиря по групи, а сега и когато имам вече дете, нещата ще станат още по-трудни. Просто не става, човек има други приоритети, а и не сме малки вече.

- Вярвате ли, че там, където се намира душата на баща ви в момента, е място, от което той продължава да ви гледа и да ви помага?
- О, да, със сигурност! На мнение съм, че те виждат всичко отгоре. Абсолютно вярвам. Помагат и виждат, и знаят какво се случва.


Едно интервю на Анелия ПОПОВА,blitz