Трилиони вместо дивизии: икономическият натиск заема мястото на военната ударна сила. Но той едва ли може да бъде посочен като надежден инструмент на съвременната геополитическа стратегия.

Създава се впечатлението, че всички западни държавни лидери са станали кантианци. В своя трактат "Към вечния мир" (Zum ewigen Frieden, 1795) този философ от Кьонигсберг е направил разликата между "трите сили – въоръжена сила, съюзна сила и силата на парите". Той също така е отбелязал, че сред тях "последната може да бъде най-надеждното оръдие на войната".

Кант е наричал този инструмент "фонд за водене на войни". И напълно в духа на Кант Западът в момента го използва срещу Русия, Иран и Северна Корея. В международната публицистика се говори за "превърнатите в оръжие финанси" и за "финансовата война". Европейският съюз /погледнете неговата политика за асоцииране на Украйна/, а също Китай /обърнете внимание на неговата концепция за "Нов копринен път" на север и на "Морски копринен път" на юг/ са във възторг от доктрината за силата на парите.

Икономическите санкции се използват като стратегически инструмент за осигуряването на власт и утвърждаването на властта вместо заплахите за използване на ударна военна сила. Трилионите сменят дивизиите, икономическите принудителни мерки изтласкват на заден план класическите геостратегически защитни и наказателни действия. Търговските договори стават по-важни от договорите за взаимна военна помощ и военните съюзи. Трансатлантическото партньорство (TTIP) и Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP) са опити за създаването на търговско-политически блокове под егидата на САЩ и те също трябва да бъдат разглеждани от тази гледна точка.

Джейкъб Лю, финансовият министър на Барак Обама, не държи това в тайна. Именно тук се намира "новото бойно поле за САЩ", каза той неотдавна: "бойно поле, което ни позволява да се противопоставим на онези, които се опитват да ни причинят щети, при това без да изпращаме нашите момчета на война".

Това ново направление възниква по една очевидна причина: САЩ след 15 години провалена интервенционистка политика повече не искат да използват своите въоръжени сили по цял свят – навсякъде, където нещо не е наред, докато самите европейци не са готови да направят това. И в този случай икономическата война вместо въоръжения конфликт е възможното решение. Силата на парите вместо военната сила, ако използваме думите на Кант.

Но възниква естествено въпросът: наистина ли финансовото и търговското оръжие може да функционира?

Не е изключено, че чувствителните последици от санкциите са принудили Иран да седне на масата за преговори, но тази страна, вероятно, е била принудена да преговаря по други причини, причини от вътрешен характер – и в момента все още не е постигнато съгласие.

А що се отнася до Русия, въздействието на санкциите се оказа доста ограничено, макар и да беше усилено от понижаващите се цени на петрола и срива на рублата. Но едновременно с това популярността на Путин нарасна. Неговата политика се подкрепя от 86% от руснаците, които смятат Запада за отговорен за тази неприятна за тях ситуация. Въвеждането на санкциите за момента не е принудило руския президент нито на йота да отстъпи от своята политика по отношение на конфликта в Украйна.

Не е учудващо, че днес все по-силно звучат призивите за ожесточаване на санкциите: допълнителни трудности при получаването на визи, но преди всичко изключването на Русия от брюкселската система SWIFT, от международните мрежи за транзакции с участието на над 10 000 банки, с помощта на която Москва, както и преди, има възможността да участват в международния обмен на информация и да извършва платежи. Това би било следващото ниво на ескалация. Но по този повод Михаел Щюрмер правилно написа във вестник "Велт": "Ожесточаването на санкциите е свързано с нарастващи рискове и странични въздействия. Не бихме желали да изпитваме решителността на Запада, стигайки чак до точката на разрива".

А в действителност дори интересите вътре в самия ЕС значително се различават. По всичко изглежда, че икономическата война не само, че създава трудности за Русия, но има и фатални последици за самите нас. Образно казано - вместо да изпишем вежди, ние си избождаме очите.

И натискът от страна на Америка едва ли ще застави европейците да направят нещо подобно. В голяма степен това ще ги дразни, както ги дразнят глобите за милиарди, които Вашингтон налага на европейските компании затова, че не са подкрепили американските санкции против Судан, Иран и Куба.

Могат ли пътищата на трансатлантическите партньори да се разделят? Това, което се случи миналата седмица, трябва да накара отговорните политици в Америка да се замислят: след Великобритания Германия, Франция и Италия игнорираха всички искания на Вашингтон да не се участва в създаваната от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции, която е конкурент на Световната банка и за Азиатската банка за развитие. Без съмнение тя представлява инструмент на китайската политика в областта на властта на парите, с помощта на която Поднебесната империя иска да си осигури финансови и търговски сфери на влияние в Югоизточна Азия.

Но това, на първо място, е реакция на факта, че американският Конгрес от много години блокира реформата на Световната банка и Международния валутен фонд. Тъй като китайците не намират там полагащите им се места, те създават паралелни структури. Европейците взимат участие в това, тъй като те искат да оказват влияние отвътре, а не да хвърлят камъни отвън. А също така те не искат да бъдат въвлечени от САЩ в конфронтация с Китай.

По този начин, новата стратегия на властта на парите по никакъв начин не може да бъде смятана за надеждна. Китай се сблъсква с подобни неща в някои африкански страни, а и новото правителство на Шри Ланка отказа да участва в създаването на "Морски копринен път". Американците също хранеха илюзии за лоялността на европейците. Това, което те смятат за "пагубно", партньорите им от Евросъюза възприемат по съвсем друг начин – като реална възможност да се подпомогне икономическия растеж в Азия и едновременно с това да се включат китайците в глобалната система от правила, а не да ги подтикват с помощта на своето неучастие към това и занапред спокойно да разширяват своята собствена паралелна система.

Затова "силата на парите", както си я представял Кант, не е напълно надежден инструмент за война. Интересите определят и нейното използване. /БГНЕС

--------

Тео Зомер, "Ди Цайт".