Навършват се 102 години от превземането на Одринската крепост (13 март 1913 г.). Пленени са 14 турски генерали, заедно с командващия Шукри паша, 2000 офицери, 50 000 войници, 413 оръдия, 4 картечници. Българите губят в атаката по-малко от 2000 бойци, пише "Фокус".

През 1879 г. султанът, със съгласието на Великите сили, назначава княз Алеко Богориди за пръв генерал-губернатор на Източна Румелия.

Открита е Националната астрономическа обсерватория на връх Рожен (1981-а).
На 13 март са родени: възрожденецът Иван Найденов, композиторът Панчо Владигеров, философът Исак Паси, княгиня Мария Луиза,
Роден е войводата Перо (Петър) Спасов Симеонов (13 март 1848 г.). Втори войвода на Ботевата чета, загинал във Врачанския балкан през 1876 г. в бой с турците.
На тази дата умира митрополит Иларион Сливенски.

2003 г.
Президентът на Република България присъжда Орден „Стара планина” първа степен проф. Боян Биолчев.

1993 г.
На 13 и 14 март се провежда петата национална конференция на Съюза на демократичните сили (СДС). Приема се резолюция, в която новото правителство е обвинено в неокомунизъм, а президентът Желю Желев - в опит за налагане на личен режим.

1981 г.
Открита е Националната астрономическа обсерватория на връх Рожен. Тя е звено от Института по астрономия към Българската академия на науките и е най-големия действащ научен комплекс по астрофизика в Югоизточна Европа.

1973 г.
С постановление на Министерския съвет и Централния съвет на Българските професионални съюзи се въвежда намалено работно време и петдневна работна седмица през шестата петилетка.

1971 г.
В периода 13 - 14 март в зала "Фестивална" в София се провежда Второто европейско първенство по лека атлетика на закрито.

1943 г.
В периода 4 – 13 март 1943 г. властите в България депортират евреите от Беломорието – четири хиляди петдесет и осем души са транспортирани до Лом и оттам на четири малки кораба са изпратени до Виена. Оцеляват само сто души. На 9-10 март започва депортиране на българските евреи, живущи в провинцията.

Делегация от Кюстендил получава подкрепа от подпредседателя на ХХV Народно събрание Димитър Пешев. В Пловдив митрополит Кирил приютява покръстените евреи в своя дом и налага освобождаването на останалите хиляда и шестстотин задържани. При създалата се обстановка, в която против дискриминационните действия срещу евреите в България надигат глас видни обществени и културни дейци, цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят договореността постигната с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия.

От 10 март започва депортиране на седем хиляди сто четиридесет и четири евреи от Вардарска Македония. Оцеляват само около двеста души. На 12 март са депортирани сто шестдесет и един евреи от Пиротско през Лом за Виена, а на 13 март 1943 г. започва депортиране на евреите от София.

“Еврейски въпрос” е условно обозначение на расовата и етническата дискриминация спрямо еврейското население в Европа в навечерието и по време на Втората световна война (1939-1945 г.). Проповядва се най-открито от немските националсоциалисти. След идването на Адолф Хитлер на власт в Германия (1933 г.) става и официална държавна доктрина. Под натиска на Берлин антиеврейската политика се възприема и от редица европейски държави, сред които и България. На 24 декември 1940 г. правителственото мнозинство в XXV Народно събрание гласува специален Закон за защита на нацията, чрез който се регламентира лишаването на българските евреи от граждански и политически права, отстраняването им от стопанския живот на страната и отчуждаването на имуществата им. След като България подписва тристранния пакт (1 март 1941 г.), тя е подложена на още по-голям натиск от страна на хитлеристка Германия. От началото на 1942 г. годното за физическа работа еврейско население е разпределено принудително в работни групи и изпращано на обекти, където се изисква упражняването на тежък физически труд. Пристъпва се и към непосредствени мерки за ликвидиране на българските евреи.

На 22 февруари 1943 г. е сключено специално споразумение между пълномощника на Гестапо Т. Данекер и комисаря по еврейските въпроси на България Ал. Белев за депортиране на двадесет хиляди души в лагерите на смъртта.

Междувременно в столицата и други градове на страната непрестанно се предприемат нападения и погроми над еврейски домове и цели махали от лумпенизирани елементи – членове и съмишленици на Съюза на българските национални легиони, на Всебългарския съюз "Отец Паисий" и др. От друга страна, против Закона за защита на нацията, както и срещу предприетите дискриминационни действия срещу българските евреи, надигат глас видни обществени и културни дейци – Янко Сакъзов, Д. Казасов, Л. Стоянов и др. В протестната акция се включват и видни представители на Българската православна църква – митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, както и цели обществени организации – Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците и др. При тази обстановка цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят постигнатата договореност с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия. През март 1943 г. под предлог за прехвърлянето им във вътрешността на България единадесет хиляди осемстотин тридесет и шест души евреи са отведени до дунавските пристанища и от там отправени за концентрационните лагери. Разработва се и нов план за допълнително депортиране на още осем хиляди петстотин и шестдесет души евреи. Неговата реализация не се осъществява поради острата протестна вълна, в която се включват и някои дотогавашни правителствени симпатизанти – Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, и др. Те обаче набързо са свалени от заеманите от тях постове. Друг съществен фактор, който попречва за изпращането на новата група български евреи към Полша, е настъпилия обрат в хода на Втората световна война. Войските на Вермахта през 1943 г. и 1944 г. търпят тежки поражения не само на Източния, но и по другите фронтове. Между стъпките, които предприема дошлото на власт в началото на септември 1944 г. правителство на Константин Муравиев, е и отмяната на антисемитското законодателство в страната. На практика обаче действителното възстановяване на гражданските и политическите права на еврейското население в България настъпва след политическата промяна на 9 септември 1944 г.

1913 г.
В хода на Балканската война (1912-1913 г.) след пробив на позицията на фортовия пояс българските войски овладяват "непревземаемата" Одринска крепост.
Одринската операция започва на 11 март 1913 г. Провежда се от Втора българска армия, подкрепена от две сръбски дивизии. Одринската крепост е създадена под ръководството на германски инженери и е едно от най-добрите и най-големите отбранителни съоръжения в Османската империя. Отбранителната линия включва три укрепени позиции. Първата е на 9-11 км. от града, а втората и третата са на 1-3 км от града. Позициите имат 24 каменни форта, стационарни големокалибрени батареи, окопи, ходове за съобщения, телени мрежи, вълчи ями и фугаси.

Гарнизонът й е в състав от 65 000 турски бойци и офицери, 524 оръдия и 20 тежки картечници. Срещу тях българското командване противопоставя 120 000 български и 40 000 сръбски войници и офицери. Българите имат 1300 оръдия. Планът на българското военно командване предвижда настъплението да започне нощем с удар между фортовете Айвазбаба и Айджиолу в източния сектор на турската отбрана, като мощни демонстративни удари бъдат нанесени и в други участъци на отбранителната линия. Щурмът продължава до 13 март 1913 г. и завършва с превземане на крепостта. Пленени са 14 турски генерали, заедно с командващия Мехмед Ферик Шукри паша, 2000 офицери, 50 000 войници, 413 оръдия, 4 картечници. Българите губят в атаката по-малко от 2000 бойци.

1906 г.
На 13 март, 3 и 10 април се провеждат Антигръцки митинги в Балчик, Варна, Пловдив, София и Търново против събиране на пари и андарти за борба с ВМОРО.

1879 г.
Султанът със съгласието на Великите сили назначава княз Алеко Богориди за пръв генерал-губернатор на Източна Румелия.

Княз Александър Стефанов Богориди (Алеко паша) е генерал-губернатор на Източна Румелия, висш турски чиновник. Роден е в Котел през 1822 г. Син е на княз Стефан Богориди. Първоначално учи в гръцката Велика школа в Цариград, после в Яш и във Франция. Завършва право в Германия. Дълго време заема висши административни и дипломатически служби в Османската империя – член на Върховния държавен съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, съветник при посолството в Лондон.

През март 1879 г. Богориди е назначен от султана със съгласието на Великите сили за пръв генерал-губернатор на Източна Румелия. По време на неговото петгодишно управление се утвърждава българският характер на Областта. Богориди се сближава с Либералната (казионна) партия, която има прозападна ориентация. През 1886 г., след абдикацията на княз Александър I Батенберг, се кандидатира за княз на България, но не е избран.

1870 г.
Със съгласието на Високата порта цариградските българи организират събрание, в което участват 40 души. Събранието избира 10 светски лица, които заедно с петимата български владици образуват Временен смесен съвет. Основната задача на съвета е да изработи проектоустав на Екзархията и да поеме ръководството на църковните дела в българските земи до избора на екзарх.

На тази дата са родени:

1960 г.
Роден е Бойко Панов Ламбовски – български поет, преводач. Завършва Института за световна литература "М. Горки", Москва (1987 г.). Организира (заедно с М. Иванова, Ил. Славчев, Ц. Лалев, Л. Русанов, К. Костадинов) представлението "Петък-13", където е представена поезия с елементи на театър и музика. Превежда поезия от руски и френски език Стихосбирки: "Вестоносец" (1986 г.), "Ален декаданс" (1991 г.), "Едварда" (1992 г.) и др.

1899 г.
Роден е Панчо Владигеров - български композитор, пианист, диригент и педагог. Музикално образование получава в Софийското музикално училище, където негов пръв учител е Д. Христов. Продължава обучението си в Държавното висше музикално училище в Берлин (1912-1915 г.) и в Берлинската академия на изкуствата, която завършва през 1921 г. Работи като композитор и диригент в театъра на М. Райнхарт (1920-1932 г.). Първите си международни успехи бележи като студент (два пъти носител на Менделсонова премия). В Германия пише Първи концерт за пиано и оркестър, Първи концерт за цигулка и оркестър, музика към театрални спектакли, рапсодията "Вардар", много инструментални пиеси. Завръща се в България през 1932 г. и работи 40 години като педагог в Музикалната академия в София. Автор е на произведенията "Българска сюита", Концерт за пиано 3, операта "Цар Калоян", импресии за пиано, миниатюрите за пиано "Шумен" и др. Носител е на много правителствени и международни отличия.

1834 г.
Роден е Иван Найденов - възрожденски учител и публицист, редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е в Казанлък. Завършва Куручешменското гръцко училище в Цариград. Работи като учител в родния си град, а след това в българското училище в Цариград. Заради участието си в борбата за независима българска църква е заточен в Мала Азия. През 1878 г. е капукехая на Българската екзархия в Цариград. След Освобождението става околийски и окръжен управител на Карлово, а от 1880 г. до 1886 г. на Пазарджик. От 1888 г. до 1892 г. е назначен от Екзархията за инспектор на българските училища в Одринско. Редактира в. "Право" (1869–1873 г.) и в. "Напредък" (1874–1877 г.). Издава "Францушко-български разговорник", "Кратка числителница", оставя в ръкопис някои преводи от гръцки и френски език.

На тази дата умират:

2002 г.
Умира Димитър Евстатиев Статков - български литературовед, емигрант. Роден е на 16 юни 1924 г. в София. Завършва немска филология и философия в СУ (1963 г.). Работи в завод “Кл. Ворошилов” (1950-1952 г.), в издателство “Народна култура” (1952-1956 г., 1965-1966 г.), в редакцията на “Българска енциклопедия” (1959-1965 г.). Емигрира в Германия (бивша ФРГ) през 1966 г. Редактор в “Дойче веле” (1966-1969 г.), преподава български език и литература в университета в Бохум (1969-1989 г.). Следва немска филология, философия и източноевропейска история в Бонския университет, където защитава докторска дисертация на тема “Поетичният свят на Николаус Ленау” (1971 г.). Удостоен с международна Хердерова награда за преводаческа дейност (основно за “Фауст”, 1966 г.). Автор е на повече от 100 рецензии, научни и енциклопедични статии, публикувани в немски, австрийски, швейцарски и български издания. Постоянен сътрудник на Радио “Дойче веле” (от 1966 г.) с коментарии по културни, литературни и политически проблеми. Превежда активно от немски, английски, руски на български и от български на немски език (Чудомир). Най-голямото му постижение в областта на превода е “Фауст” от Гьоте (1958 г., с бележки). Съчинения: “Имената на времето” (1988 г.), “Разказвачът на “модерните времена”” (1990 г.).

1992 г.
Умира Лъчезар Дончев Станчев - български писател. Роден е на 12 декември 1908 г. във Вършец. След 1923 г. живее в София, завършва романска филология в Софийски университет “ Св. Климент Охридски” (1936 г.). През 1933-1935 г. е член на Съюза на трудовоборческите писатели. Специализира френски език и литература в Париж (1937 г.), където е лектор по български език в училището за живи източни езици при проф. Л. Болио. Лектор по френски език в Държавната политехника (1942-1948 г.). Главен редактор на сп. “Чавдарче” (1946-1948 г.) и “Дружинка” (1949 г.), началник на кабинета на председателя на Президиума на Народното събрание (1949-1953 г.), редактор във в-к “Литературен фронт” (1953-1954 г.), главен редактор на сп. “Славейче” (1956-1967 г.), завежда отдел “Литература и изкуство” в издателство “Хемус” (1967-1969 г.) и редакция “Литература и изкуство на чужди езици” в агенция “София-прес” (1969-1971 г.). Член е на Съюза на българските писатели. Печата за първи път през 1925 г. в списание “Нови дни” с псевдонима Жаднев. Превежда от френски, руски, чешки, румънски и други езици. Творчеството му за деца е жанрово многообразно - пише стихове, разкази, повести, приказки, пиеси, гатанки.

1975 г.
Умира Иво Андрич - босненски писател-белетрист (сам се определя като хърватски поет и сръбски белетрист), югославски дипломат, член на Сръбската академия на науките и изкуствата (1949 г.), доктор хонорис кауза в Сараево и Краков. Следва философия и история в Загреб, Виена, Краков и Грац. По време на Първата световна война (1914-1918 г.) властите го държат в политически затвор, интерниран е заради патриотичните си изяви. През 1919 г. се дипломира в Грац; през 1924 г. там защитава докторат с труд за духовния живот в Босна по време на османското владичество. Първите си стихове печата през 1912 г. в Сараево. Пише книгите "Eх Ponto" и "Nemiri". От 1921 г. до 1941 г. е югославски дипломат в Италия, Румъния, Австрия, Франция, Испания, Белгия, Швейцария и Германия. През 1920 г. се преселва в Белград, ориентира се към прозата. По време на Втората световна война (1939-1945 г.) живее в Сърбия в пълна изолация. Произведенията му са превеждани в целия свят: "На Дрини zуприjа", "Травничка хроника", "Проклета авлиjа" ("Мостът на Дрина", роман, 1945 г., "Травнишка хроника", роман, 1945 г., "Прокълнатият двор", повест, 1954 г.), есета "Знакови поред пута", пътеписи и много др. Получава Нобелова награда за литература през 1961 г. /24chasa