Божидар Димитров е роден на 3 декември 1945 година в Созопол, в семейство на бежанци от Източна Тракия. Завършил е история и археология в СУ " Св. Климент Охридски", има докторат по история. През 70-те години на 20-и век проучва архивите на Ватикана, където попада на част от "История на България" на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 година. Намира я в архива на Борджиите.

Директор на Националния исторически музей. Наскоро излезе от печат книгата на професора “За кожата на едно ченге – Тервел Кардам”. В нея той публикува и досието си от Държавна сигурност!

„Не е махнато нито едно листче! От документа по проучването ми до финала на дейността ми като сътрудник на ДС“, твърди Димитров.

Единствено пред “ШОУ” скандалният историк открехва завесата пред неизвестни факти от своя живот – в ДС и извън нея.

- Проф. Димитров, как станахте агент на ДС?
- Бях един от първите, вербувани от мой професор, който ми беше “водещ офицер”. 90 процента от професорите в Софийския университет бяха “водещи офицери” в ДС. Не му споменавам името обаче, защото той не е обявен от Комисията по досиетата, а законът гласи, че ако той, или в случая вдовицата му, не е съгласна, а тя не е съгласна, не мога да споменавам името му. Но за колегията не е никаква тайна кой ми беше най-близък от професорите.

Той ми каза, че 14-и отдел – Културно-историческо разузнаване, към Първо главно управление на ДС, е възстановен и ме попита искам ли да се включа. Отговорих: “Да.”

Издирването на документи за историята е работа на всяко разузнаване поне от 200 години насам, включително и на българското до 9 септември 1944 г. В него са работили най-големите български учени – и Богдан Филов, който става министър-председател по-късно, и акад. Йордан Иванов, който работи под прикритие като търговски агент, Петър Мутафчиев ...

Знаех това и не се учудих, когато получих предложение. По-скоро се учудих, че този отдел, който издирва старини, свързани с българската история, е възстановен. После си обясних, че това е направила Людмила Живкова - за да се издирват документи от българската история и да се ликвидират белите петна, поради пълното унищожение на нашите собствени архиви. Те можеха да се намерят единствено в чужбина, и то отделни трохи.

Отидох във Ватикана формално след сключването на междудържавно споразумение. Ватикана отвори врати за един български учен за първи път след 1930 година. Легендата беше, че ще уча палеография. Всъщност ДС ми беше поставило задача да търся документи за българската история.

- Във Ватикана разконспирираха ли ви, че сте агент на Държавна сигурност?
- Те там много бързо разбраха, че съм... Нямаше никакви тайни. След като с шефа на елитната школа по палеография, където бях изпратен да уча, и вицепрефект на Апостолическата библиотека във Ватикана монсеньор Жозе Руискар изпихме 1 кило ракия, той тръгна директно: ”Казвай, защо си тук? Ние разбрахме, че палеографията я знаеш…”

И аз открих картите:

“Българското правителство ме изпрати, за да търся документи за българската история!”. И то е ясно, без да го казвам директно. И в американските филми агентите на ЦРУ казват: “Аз съм служител на правителството!”.

- А откъде е разбрал, че палеографията я знаете?
- Бил съм издънен от проф. Иван Дуйчев, който също работеше там. Те питали за мен, преди да пристигна. Той отговорил: “Много добро момче, историк, завърши при мен палеография”. А аз уж отивам там да уча палеография!...

А и кой историк снима документи от 1-ви до 19-и век? Обикновено историците работят примерно в периода от 12-и до 14-и век, от 15-и до 17-и век. А аз снимах на поразия!

- После монсеньор Руискар ви става много близък... Толкова ли се пие във Ватикана?
- Монсеньор Руискар там ми беше като татко! Не съм го вербувал. Отваряше ми вратите на всички архиви, даваше ми съвети. Много е полезен един такъв контакт!

Човекът ми се оплакваше, че кардиналите във Ватикана много малко, дори въобще не пият! А той пиеше ракия. Беше син на беден белгийски селянин с 8 деца. След войната майка им им правила попара с нискоградусова картофена ракия. И той свикнал, закърмили го с ракия...

Когато седнахме заедно първия път, разиграх малък театър. Там ти дават 33 г - една унция - това се смята за една ракия! Аз отместих чашата и казах, че се страхувам от нашите секретни служби, които сигурно ни наблюдават и ще докладват, че нарушавам един основен български закон. Монсеньор Руискар с пресъхнал глас попита: “Какъв е този закон?”. Помисли сигурно, че забранява пиенето при контакти с чужденци. Казах му, че законът е чашите с ракия да не са пълни с по-малко от 100 грама!

След това го доведохме в България и го наградихме с орден, който се раздаваше на килограм: “1300 години България”. Но след години, като стана на 80, ми се обади през нощта да ме пита кое място заема този орден в йерархията у нас. Аз му казах, че е най-високият български орден, за да го “почерпя” по случай годишнината му! Не ми каза защо пита. После ми изпрати тома, който е издал, а накрая - списъка на отличията му. Нашият орден беше на първо място!

- Защо другите отдели не са харесвали агентите на 14-и отдел на Първо главно на ДС?
- Защото бяхме много интелектуални, аристократични в техните очи! И надменни към тях:

“Ние вършим чиста работа, а вие сте мръсни политически ченгета!”


Освен това не спазвахме никаква конспиративност. Трябваше агентът да се познава само с водещия си офицер. А ние в конспиративната квартира на ул. “Бачо Киро” 5 сме се засичали понякога по 30 човека! Професори или “водещи офицери”, агенти – един колега от втори курс, друг от трети курс - предадем микрофилми, документи, и седнем да пием уиски. Някои се върнали от чужбина и донесли да почерпят, тогава уиски в България нямаше. Никаква секретност! До късно през нощта седим, пеем македонски песни – “Стани ми, стани, Миле Попйорданов”, тогава за първи път я чух и ми стана любима, “Кога зашумят буките”... Започва да се тресе апартаментът! Един път хората от кооперацията се обадили на милицията, че се вдига много шум. Дойдоха и ни прибраха! Като минахме няколко улици, някои от офицерите извадили картите, кавалкадата от уазки спря и ни пуснаха: “Хайде, измитайте се, всеки по пътя си!”.

- Много ли хора от вашата гилдия бяха агенти на 14-и отдел?
- Всички качествени историци работеха за научно-техническото разузнаване. За да не си агент, трябваше да си пълен боклук, некадърник като историк! Този отдел много се беше разраснал, вероятно защото беше покровителстван лично от Людмила Живкова. Накрая отчетохме 900 000 заснети кадъра от чуждестранните архиви - все нова, непозната информация за българската история!

Имаше много пари, никога не са ми отказвали пари за заснемане на документи. Само преснимането на Асеманиевото евангелие, което е 316 стр., струваше над 10 000 долара! Понеже искахме да го издадем луксозно, трябваха диапозитиви “Кодак хром” 13/18 см. Един такъв диапозитив струваше 34 долара. 50 цента беше за микрофилм 35 мм на кадър, и т. н.

Един научен институт не можеше да си позволи да изпрати човек на такава мисия, защото нямаше пари. Той трябваше да седи и да преписва!...

- И Георги Първанов е бил оценен като историк от ДС. Как ще коментирате неговия случай?
- Смешно ми е! Той е станал фабрикант на 9 септември! Първанов е бил вербуван да напише един предговор на книгата на бай Методи Димов, когото и аз познавам. Приятели бяхме, зная книгите му, зная, че беше близък на Ванче Михайлов. Чудя се защо не са възложили този предговор на мен! Дали са му като на млад човек да се занимава с това нещо. И то през юни 1989 г. – точно, фабрикант на 9 септември! /смях/

- А каква е тази история, която съм чувала, дето ви изкарали незаконен син на Тодор Живков?
- Документите и картите, които снимах във Ватикана, бяха на най-добрия материал тогава - “Кодак хром”, както казах. В България издателствата работеха с “Орво” и “Свема”. В издателство “Наука и изкуство”, където публикувах една след друга две книги, художници бяха Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев. Двамата бяха най-добрите оформители на книги и за тях такива диапозитиви бяха просто радост. Имаше едни конкурси за оформление и те го печелеха две години поред с мои книги.

И - ще ми се издава трета книга - “Петър Богдан”, първата българска история. Дават я на една млада редакторка, току-що завършила. Тогава “Наука и изкуство” издаваше 24 книги годишно по история и обикновено бяха на професори, доктори… аз се вреждах покрай хубавите диапозитиви. Та пита редакторката Жеко и Богдан: “Какъв е този млад автор, дето три поредни години издава луксозни книги?”. Жеко я поглежда изумен и я пита: “Ама ти не знаеш ли? Ами

той е незаконен син на Тодор Живков!”

Той се шегува, разбира се, с млада девойка новобранка всеки се шегува! Но забравя да ми каже... Майко мила! Свършваме работа по книгата – тогава се правеха по четири редакции. Накрая беше неписан закон авторът да покани да почерпи редактора в бирхалето на “България”. Не правя изключение и аз. Тя ме гледа с някакво благоговение, но малко повече, отколкото когато една жена харесва един мъж - направо угодливо ме гледа, което не ми хареса! След някоя и друга водка момичето събра смелост и ме попита: “Всичко разбирам, другарю Димитров, само не разбирам кога другарят Живков в началото на 1945 г. е намерил време да прескочи до Созопол?”. “Защо питаш, не знам?!” – недоумявам. “Е, хайде, хайде, всички знаят, че сте негов незаконен син!…”. “Кой ти каза?”. Тя: “Ами Жеко!”. Казах й, че не е вярно, отидох и хванах Жеко за врата, той се уплаши да не се разчуе какво е говорил. Такива години бяха…

- Но, в интерес на истината, струва ми се, че сте били галеник на съдбата…?
- За няколко секунди понякога се е променяла съдбата ми! Завърших механотехникум, нещо съвсем различно от историята. Специалност “Двигатели с вътрешно горене – корабни двигатели” - моряшка, корабна специалност. На 24 години се качих на кораб от “Океански риболов”, където заплатите бяха доста големи и много ни завиждаха. Тръгнах по света. Но бях и леководолаз и започнах да намирам под водата амфори, антични котви, започнах да чета, стана ми интересно. Така историята ми стана хоби...

Реших да кандидатствам история. Пристигам в София в 10 часа сутринта. Последен срок за записване – 12 часа! Виждам огромна тълпа пред Деканата. Развълнувани, виещи хора! Но ще призная, че най ме порази това, че всички момичета там бяха високи по 1.85 – 1.90. От Созопол, който е курорт на софиянци, знаех, че софийските момичета са по-високи от созополските. Но си казвам: “Мамка му стара, докато съм бил в океана, софийските момичета са станали съвсем високи – аз няма да мога да си намеря гадже!”.

И решавам: “Ще си ходя!”

Вървя, а насреща ми - проф. Николай Генчев. Беше страшен шегобиец, но аз тогава не го познавах като професор, а от едно разпиване през лятото в Созопол в една огромна компания, каквито стават там. Тогава мен и проф. Генчев ни арестува милицията, защото, яко почерпени, търкаляхме кофи за смет по една стръмна улица. Той тогава крещеше: “Аз съм знатен тракторист, ожънал съм 1200 декара, получих златен орден на труда и карта за почивка в Созопол – как смеете да ме арестувате!”. Та затова аз го знаех като знатен тракторист! Като го срещнах до университета тогава, му викам: “Не ти ли е малко късно да ставаш студент задочник?”. Той се ухили и ми вика: “Аз съм професор, бе, през лятото се майтапех!”.

Ако не бях го срещнал, сега щях да бъда пенсионер от “Океански флот”, защото ми харесваше и тази работа. Проф. Генчев ме върна да се запиша: “Има една друга врата, през нея ще влезем, тези тук са с протекции, те не са влезли по редовния начин като теб...”. Тогава разбрах какви са тези момичета, високи по 1.85 - 1.90 - това бил цял момичешки волейболен отбор, който записвали в един курс, за да не се разпилее. Между другото, една от тях завърши….


Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА