Денят 22 ноември ще бъде запомнен в българската история с това, че през 1915 г. в хода на Първата световна война българските военни части нанасят поредица от поражения на сръбските. Българите постигат победа при Дяково. Конната дивизия освобождава гр. Битоля, а други части на българската армия завземат гр. Дебър.

1903 г.
Тринадесетото ОНС отпуска 500 000 лева помощ за бежанците и пострадалите от Илинденско-Преображенското въстание. На 9 февруари 1904 г. са отпуснати още 300 000 лв.

Илинденско-Преображенското въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Въстанието е връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската националнодемократична революция. По силата на Берлинския договор 1878 г. Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес.

Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България. Въпреки своя неуспех Илинденско-Преображенското въстание изиграва огромно значение. То показва на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

1877 г.
Започват бойните действия на Западния отряд при с. Правец и Етрополе (10 ноември по стар стил). От друга страна, след упорита отбрана на гр. Елена руските войски се оттеглят към Търново.

През 1877-1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Тя е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).

1872 г.
Изпратено е писмо на Старозагорския комитет до БРЦК, в което се отхвърля идеята за незабавно вдигане на въстание в българските земи.

Българският революционен централен комитет е организация на българското националнореволюционно движение, създадена в Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия в Белград (1868 г.) и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г.

След обесването на В. Левски се предприемат няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873 г. за заместник на Апостола е определен Ат. Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти. През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет.

1842 г.
В дните 22 – 23 ноември Иларион Макариополски е ръкоположен за йеродякон в Солун, след което се връща в Цариград.

Иларион Макариополски (със светско име Стоян Стоянов Михайловски) е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора, откъдето е освободен през 1850 г. Избран е за духовен глава на цариградските българи.

На 3 април 1860 г. извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия, с което дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка той е заточен - в Мала Азия, където престоява до 1864 г. След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. е избран във Временния екзархийски съвет. Член е и на първия Св. синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Иларион Макариополски умира през 1875 г.

1439 г.
Сключена е Търговска сделка за продажба на български восък и свещи срещу скъпи копринени платове между софийския евреин Яков и венецианския търговец Джакомо Бадоер. Спогодбата свидетелства за запазеното присъствие на част от българското аграрно производство на международния пазар въпреки сътресенията във всички сфери на живота, причинени от османското завоевание и последвалите го събития. /Агенция „Фокус”

Снимка - Lostbulgaria.com