Кюрдите - които се ласкаят, че са потомци на мидийците, населяват от най-древни времена люлката на цивилизацията покрай р. Тигър и Ефрат, говорят свой стар индоевропейски език от групата на иранските, който няма нищо общо нито с турски, нито с арабски. Първите им литературни паметници датират от X век. Повечето кюрди са мюсюлмани сунити, около 15 % са алевити и те се намират в Турция и Иран. Кюрдите в Ирак принадлежат към шиибите, но тук се намира и онази група, която изповядва една много древна вяра, чиито корени са в IV в. пр. н.е., и учението на Заратустра - езидите.

Така се случва, че в хода на историята земите на кюрдите вечно са били част от някакъв халифат, султанат или империя. За период на разцвет приемат държавата на Аюбидите, основана от султан Саладин през XII век, която включвала Египет, Сирия и Кюрдистан.

После по тези земи се настаняват турците, а султанатът им се разраства до могъщата Османска империя. Векове наред Кюрдистан е арена на стълкновенията между Османската и Персийската империя, но областта успява да съхрани някаква автономия. През 1638 г. с договора от Касри Ширин Кюрдистан за пръв път е поделен и населението започва да служи като оръдие в защита на нечии имперски интереси. Едва в средата на XIX век борбата на кюрдите срещу потисниците добива националната идея за единство и независимост.

Разпадането на Османската империя след Първата световна война отваря път на нови държави. Мирът, подписан в Севр на 10 август 1920 г., предвижда създаването и на суверенна държава Кюрдистан. Но тази част от договора така и не е изпълнена - на 23 юли 1923 г. Лозанският договор откъсва от Кюрдистан областта, която е принадлежала на Османската империя. Част от земите влизат в състава на Турция, друга е поставена под протектората на Великобритания и Франция, където по-късно възникват Ирак и Сирия.

Настъпват тежки времена. Някога Османската империя и Персия разделят Кюрдистан, но никога не отричат съществуването на кюрдска народност. Така е и в модерната турска държава, но само в началото.

Турция сама определяла територията си като "национално обединение, включващо области, населени с турско и кюрдско болшинство". 70 кюрди представяли своя народ в първия турски парламент. Турският представител в Лозана Исмет паша заявява: "Кюрди и турци - това са две съставни републики. Кюрдите не са малцинство, а нация. Правителството в Анкара е правителство на турците в същата степен, в която е правителство и на кюрдите." Подписите под Лозанския договор слагат край на благородните думи.

Политиката на Кемал Ататюрк е пълна асимилация на всички езици, култури и етноси и претопяването им в "единна нация". Нарушена е най-важната т. 39 от Лозанския договор, според която всеки гражданин на Турция има право да използва родния си език във всички области на живота. Кюрдският език е забранен, забранени са дори понятията кюрд и Кюрдистан.

През 1925 г. избухва първото въстание, потушено с цената на десетки хиляди жертви и изгнаници. Бунтовете не секват, най-мощните са през 1930 и 1938 г. Войната срещу кюрдите се превръща в турска държавна политика. През 1958 г. след относителното затишие, през което кюрдите живеят в крайна мизерия и безправие, започва истинска въоръжена борба. Отговорът на Анкара е брутален - насилие, убийства, затвори, изтезания, смъртни присъди за всеки, който заяви, че е кюрд. Турската работническа партия е забранена през 1970 г., защото признава, че в Турция има кюрдска съпротива. През 1979 г. в областта влизат редовни войски и е обявено военно положение. Две от четирите турски армии са дислоцирани в региона.

В Иран кюрдите също са подложени на преследвания с кратки паузи. В пролуката след Втората световна война, когато северната част на страната е окупирана от съветски войски, а южната - от британски, кюрдите успяват да основат единствената си държава - кюрдската република Махабад (януари 1946-декември 1946). На тази свободна земя е роден днешният лидер на кюрдите Масуд Барзани, син на легендарния Мустафа Барзани.

В Ирак може да се говори за националноосвободително движение на кюрдите и негов символ е фамилията Барзани. Борбата започва още през 1919 г., макар централната власт никога да не е отричала факта, че в страната живеят кюрди. Мустафа Барзани оглавява движението през 1933 г. с мощно въстание и в резултат от съпротивата е постигната относителна културна автономия. Кюрдите имат свои училища и университети, радиостанции, литература.

Но битките с Багдад са яростни и продължителни. Въстанието от 1961 г. е прекратено чак след споразумение с правителството през 1970 г. Условията не са изпълнени, борбата е подновена през 1975 г. и всъщност продължи до 1991 г. За да пресече подкрепата от Иран, Саддам отстъпи някои територии, но после реши да си ги върне с кръвопролитна война, която продължи цели 8 години и опустоши Кюрдистан. 4 хиляди села бяха изравнени със земята, 150 хиляди кюрди бяха изтребени или обявени за изчезнали. Европа се напълни с емигранти. През 1988 генерал Маджуд пусна иприт срещу селището Халабджа, последствията от който и днес се виждат по малформациите на бебета, които се раждат в болниците. /temanews.com