Под огромния натиск на САЩ редица правителства, между които и правителството на България, признаха криминално възникналата държава Косово. САЩ се нуждаеха от независимостта на Косово не заради самото него, а заради себе си. Те без всякакво съмнение ще изградят в Косово една от своите най-мощни военни бази в Европа. Така независимостта на Косово ще се преобразува в пълна зависимост от правителството на Щатите.

Щатите не за първи път прибягват до създаването на такива «независими» държави. Да си припомним как бе създадена независимата държава Панама.

През 1903 г. САЩ не успяват да наложат на Колумбия своите условия за ползването на строящия се през нейната територия канал, който е трябвало да свърже Тихия океан с Атлантическия. Тогава те организират така нареченото пронунциаменто (военен преврат), в резултат на което от Колумбия се откъсва тъкмо тази част от нейната територия, през която минава каналът. САЩ веднага, разбира се, признават независимостта на така създадената нова държава, наречена Панама, след което начаса сключват с нея договор, по силата на който установяват пълната си юрисдикция върху канала чак до 1999 г. Така и сега. Понеже Косово им е необходимо като военна база, Щатите му организираха своеобразно пронунциаменто, след което го обявиха за «независима» държава, с която ще могат да сключват каквито искат «договори».

Може изобщо да се каже, че САЩ толерират само онази независимост на народите, която ще ги направи зависими от самите тях. И обратното. Щатите няма да признаят ничия независимост, ако тя противоречи на техните интереси. Един трагичен пример в това отношение ни предлага отношението към независимостта на кюрдския народ.

От 4000 години кюрдите обитават земите между реките Тигър и Ефрат. Те ги населяват далеч преди създаването на Османската империя. Оказали се под властта на османските турци, кюрдите, подобно на останалите поробени народи, дълго време не са могли да мислят за собствена държава. Едва след Първата световна война, когато Османската империя се разпада, се поставя въпросът и за тяхната държавност. На 10 август 1920 г. в парижкото предградие Севър е подписан мирен договор между държавите победителки в Първата световна война и Османската империя, по силата на който се създава независимата държава Кюрдистан. Етно-географски определен, Кюрдистан заема площ от около 450 хил.кв.клм. Точният брой на населяващите го кюрди не е установен. Но във всички случаи най-много кюрди има в Турция — между 12 и 20 милиона, в Иран — 6 милиона, в Ирак — 4 милиона, в Сирия — 1 милион и около 1 милион в някои от бившите съветски републики.

Севърският мирен договор обаче, отхвърлен от младотурците на Ататюрк, е денонсиран с Лозанския мирен договор от 1923 г. Турското правителство, което не признава съществуването на никакви етнически групи, засилва още повече бруталното преследване на кюрдите. Всяка проява на кюрдско етническо самосъзнание бива жестоко репресирана. Забранено е ползването на кюрдския език, забранено е дори името Кюрдистан.

Положението, в което са поставени кюрдите, е дълбоко несправедливо. Почти всички народи от бившата Османска империя получиха своята независимост, а най-многобройният между тях народ, кюрдският, продължава да влачи робския хомот. Несправедливостта е и парадоксална. Преценете сами. Около два милиона албанци, живели на чужда територия не повече от половин век, трябва, според Щатите, да имат своя държава, а 40-милионният кюрдски народ, който от 40 века живее на своя собствена територия, не бива, пак според Щатите, да има своя държава.

Кюрдският народ не се примири с наложения му статут.
През 1978 г. в Турция бе създадена Кюрдската работническа партия [ПКК], чиято крайна цел е създаването на независима кюрдска държава на обитаваните от кюрдите територии. През 1984 г. ПКК, след като мирните й инициативи завършват с неуспех, започва въоръжена борба срещу потисническото турско правителство. В продължилата 15 години война загиват над 35 000 души, от които 15 хиляди са цивилни, над 370 000 души са изселени, а 3 000 кюрдски селища за заличени от картата.

На 16 февруари 1999 г. водачът на ПКК Абдула Йоджалан бе заловен в Кения. На 26 юни турският съд го осъди на смърт чрез обесване, но смъртната присъда бе заменена с доживотен затвор. (Дори Европейският съд по правата на човека в Страсбург бе принуден да признае, че Йоджалан не е бил съден от независим и безпристрастен съд). Заточен на турския остров Имралъ, Йоджалан отправи призив към ПКК, да прекрати, като проява на добра воля, въоръжената съпротива. ПКК прие призива и от 1 септември 1991 г прекрати въоръжената борба. Но турското правителство не я прекрати - то продължи да преследва всяка възможна проява на кюрдско самосъзнание. Ето защо през 2004 г. ПКК бе принудена да възобнови въоръжената борба в защита на своя народ.

В своята антикюрдска политика Турция има подкрепата на САЩ. Щатите не признават легитимния характер на борбата за независимост, която ПКК води. За тях ПКК е терористична организация. Това съвършено невярно определение на ПКК бе категорично отхвърлено тези дни от една подчертано престижна институция. Самият съд на Европейския съюз в Люксембург реши да извади ПКК от списъка на терористичните организации. По този начин ПКК ще може най-малкото на територията на ЕС да развее свободно знамето на своята освободителна борба.

Не се осмелявам да прогнозирам изхода на водената от ПКК борба. Мога все пак да изкажа предположението, че кюрдите трудно ще се откажат от историческата потребност да имат своя държава. Мисля, че в някаква степен ги познавам. През 1995 г. заедно с Румен Воденичаров и Димитър Аврамов бях една седмица сред кюрдските партизани. Видяхме великолепни млади хора, готови да жертват без колебание живота си в името на своя народ. Заслужава да се отбележи, че сред тях имаше и много млади турци и туркини. Те заедно със своите кюрдски братя се бориха за един по-добър живот на всички. Имаше представители и на други народи (германци), които също бяха водени от общочовешката идея за справедливост във всичко и за всекиго. В партизанските лагери имахме и дълги разговори със забележителния човек, подло предадения Абдула Йоджалан.

Народите от цял свят са длъжни да окажат подкрепа на кюрдския народ в борбата му за независимост. Това в най-голяма степен се отнася за нашия народ. Та нали тъкмо ние, българите, най-добре знаем какво е това турско иго? Ако сме искали свобода за себе си, как можем да не я искаме и за другите?

И така: Световната общественост трябва да включи въпросът за независимостта на кюрдския народ в своя дневен ред! Да се чака повече означава да се търпи геноцидът на този от векове страдащ народ. /Автор проф. Велко Вълканов