С актьора Никола Анастасов разговаря ДИМИТЪР СТАЙКОВ:

- Кольо, как се нави да отидеш чак в този край на България, награди да раздаваш?

- Вярно е, че навремето Каспичан звучеше затънтено. Колегата ми от Сатиричния Божидар Лечев, като искаше да обиди някого, му викаше: “Хайде, отивай си в Каспичан!”. Казах им това на откриването на конкурса и, че сега сме се събрали заедно, и това ме прави щастлив. Защото сме в един град, в който улиците и площадите блестят от чистота, макар че има много дървета и градинки. Едно листо няма неизчистено. Много ръкопляскаха. Казах им, че от Каспичан донесоха плочките за банята у дома. Много са хубави и в банята е красиво. Бях на почивка в къщата на Сатиричния в Балчик и един ден със Саркиз Мухибян решихме да отидем до Каспичан да видим фаянса им. Тогава беше прочут и трудно се намираше. Купихме плочките и се върнахме. И големият певец Емил Димитров, който по това време правеше концерти с жена ми, дойде да ги види. Хареса ги и също си поръча от Каспичан. Сега имаме еднакви бани. А те вече са спрели производството им. Само клозетни чинии правят.

- На кого е идеята за фестивала? Не е стандартен, оригинално е измислен.

- С Любо Чаталов са говорили в общината да измислят някакъв тематичен конкурс. Той е предложил да е смешен. И понеже аз познавам този тип народен хумор покрай шопите, предложиха ми да стана председател на журито.

Избраха ме за доживотен шеф. Сега, на 5-6 септември, беше четвъртото издание на фестивала.

- Шопите няма ли да ти се разсърдят?

- Няма, те ме обичат. И аз ги обичам.

- Не се сетиха първи да направят такъв конкурс.

- Защото ги разбиха. По-рано имаше един район “Девети септември”, който обединяваше селата около София - Владая, Мрамор, Панчарево, Железница. Нарязаха го и всяко село влезе в друг район. И сега в един район попаднаха богаташите с палатите и нашите хора, които копаят картофите. Няма връзка, разруши се онзи златен пръстен, дето бяха стопани на самите себе си.

Сега баба Пена е редом до банкера. Не става.

- Много е хубава твоята книжка с шопските анекдоти.

- Направих я подобно на книжка с габровските майтапи. Защото знам добре хумора им, подбрах от него най-интересния, запалих Борис Димовски да нарисува малките илюстрации на дяволчета шопчета и шопкини... И стана забавна. 380 хиляди екземпляра се продадоха за нула време. Аз бях в болница, бях си счупил ръката след катастрофа с колата. Казаха ми, че книжката се продава. Отидох в книжарницата на “Алабин” до тогавашното кино “Благоев”. Искам книжката, а продавачките ми казват: “Добре, ама ще вземете два тома на Ленин.” Викам: “Дай!” И така покрай моята книжка отнесох томовете на Ленин. Е, после в печатницата майсторите ми бяха заделили, вземах от там, когато ми трябваха. Занесох и в Америка, когато отидохме да играем в Ню Йорк шоу със Славчо Пеев. Още преди първото представление изложиха на касата книжките и който влезе, веднага си купува. По 8 долара всяка. А струваше 26 стотинки. Изкупиха всичко. След представлението идва Боряна, която организираше турнето ни, и каза, че един българин много иска да се запознае с мен. И го води. Човекът започна да се моли да му продам книжката за шопите. Казвам му, че се е свършила и имам в хотела само един екземпляр за себе си. Той започна още по-горещо да се моли, събирал всичко българско. И ми дава сто долара. Донесох му книжката, макар че ни предстоеше да летим до Лос Анджелис и въобще започваше турнето ни. Българите в Ню Йорк одобриха, че съм услужил на човека, защото той бил много богат и помагал на нуждаещите се сънародници. А сега на летището, като се качихме с Мария Статулова на автобуса за самолета за Шумен, се приближи един мъж с бяла коса, елегантен и придружен от красива, добре облечена жена, и ме пита: “Познахте ли ме?” Отговорих отрицателно и той ми казва, че купил книжката ми за шопите в Ню Йорк. Зарадвах му се и той пак започна да ми благодари. За първи път се връщал в родината, отивал с приятели да почиват на Шабла.

- Не може ли да се преиздаде книжката?

- Не може, защото читалищни дейци ме дадоха под съд.

Аз събрах анекдотите от различни източници и ги преправих, както исках, да стават за сцена - да са по-действени, по-кратки. Бях в Алжир с театъра, а Станислав Стратиев, който беше рецензент на книжката, ми се обажда по телефона и ми казва да се връщам веднага, защото искали да ме съдят. Отговорих му, че е невъзможно, защото с Любчо Кабакчиев, който беше шеф на Съюза на артистите, отиваме в Атина на конгрес на Световната театрална федерация. Актрисата Мелина Меркури, която беше министър на културата на Гърция, специално беше ни поканила - Кабакчиев и мен, като секретар на съюза. Стратиев ми каза, че ще ме тикнат в затвора. Като се върнах в София, ме влачиха по съдилища.

По телефона ме заплашваха, че ще ми взривят колата, че ще убият децата ми, жена ми. Ужас! А аз стотинка не бях взел. В Пловдив се издаде книжката и ми платиха 600 лева, а аз ги дадох за паметника на Съединението. Оправдаха ме, но когато от Комитета за култура поискаха да преиздам книжката, отказах. Те ще ме унищожат, викам. Аз го направих да го има шопския хумор като факт. И го има!

- Наистина ли се явиха зевзеци?

- Явяват се хора, непрофесионалисти, които обичат хумора и могат да измислят смешни истории. Мен това най-много ме радва. Защото няма принуда, а радост.

- Имаше ли моменти, когато се смееше от сърце?

- Разбира се! Участниците изпращат записи с номера си и се прави предварителна селекция. Остават 24 души, които се явяват на сцената на читалището. Разрешава им се пълна свобода на формата на номера им. Затова бяхме свидетели на най-различни форми. По време на конкурса направиха изложба на карикатуриста. Организира я Ева Пенева, художничка от Варна, най-близка до сърцето на Любо Чаталов.

- Какви бяха наградите?

- Голямата награда, първа, втора и трета. При много сюблимен момент се дава и една извънредна. Имаше такъв момент и наградата спечели една жена от съседния Нови пазар, която много смешно разказа преживелиците си в своя град. Сочно, истинско.

Сюжетите на участниците бяха от всекидневието - битови, житейски, социални истории. Имаше участници от Каспичан, от Бургас - от Свободния университет, Перник, Пловдив, село Мадара, Шумен. Голямата награда взе една жена от Перущица - разкошно игра, страхотно смешно и атрактивно разказа какво вижда, седнала на пейка. Ама на всичко намира дефект. В един момент и? писва, скача и изпява какво вижда. Интересна беше втората награда на участник от Каспичан. На екран заснел с камера какво става в родилния дом при раждане на дете - какво говори лекарят, акушерката, майката. И изведнъж продължава на сцената със същите думи, но в сервиза при ремонт на колата му. Хитра измислица като поведение, като начин на представяне.

- Можеш ли да използваш нещо за театъра?

- Не, това са специфични авторски истории, не стават за представление. Но аз съм правил мултимедийно представление, подобно на историята, заснета на екран и едновременно на живо пред екрана. Когато със Славчо Пеев гостувахме на Световното изложение в Монреал, направих мултимедиен спектакъл в българската палата. Неочаквано грабнахме вниманието на посетителите и нашата палата беше претъпкана. От кубинската палата, която беше срещу българската, ни завидяха, че имаме повече публика, макар че там се скъсаха да пеят и танцуват. Показахме забележителни места от България от гледна точка на едно семейство. Както гледаме какво прави семейството, момченцето им “излиза” от екрана и започва да прави фокуси пред публиката. Забавлението е двойно. Зрителите хем виждат красиви места от България, хем гледат шоу. Един зрител си купи българското знаме и на всяко представление идваше с него. Започна да води хора от свои компании.

- Какви бяха наградите?

- Голямата е на кметицата - 500 лева. Първата е 300 лева, втората - 200 лева, и третата - 100 лева.

- Играе ли ти се в представление?

- Много. На откриването на сезона на театъра директорът Здравко Митков дойде при всекиго от нас, поздрави ни, прегърнахме се. Но нищо не каза за плановете си. Аз пък не исках да питам, защото не знаех дали ще имам сили. Но ето че се справих, когато Любо Нейков ме покани да участвам в “Столичани в повече”. Ако не играя, безмсислен ми е животът. Какво друго да очаквам, животът ми е минал.

Това, което ме държи, е да репетирам с колегите, да очаквам уречените часове, да се виждам с другите, да споделяме. Това е животът на актьора. Аз съм играл в постановка на Здравко Митков и предполагам, че ако намери подходяща роля за мен, ще ме извика.

- Остана ли в афиша на Сатирата представление, в което играеш?

- Играя в “Лека форма на тежка депресия”. Ама представлението е на 4 октомври, когато е денят за размисъл. Да не би от много размисъл, на хората да не им се гледа театър. На конкурса в Каспичан имаше един човек на сцената, хванал се за главата, изобразява Мислителя на Роден. Аз казах: “Този човек да не е като шопа, който говори: “Седим и мислим, мислим и седим, ама като гледам, само седим!” Разсмивах ги непрекъснато. Много щастлив бях, че срещам такива хора и изкуството им.

- Не те ли ощипаха да излезеш на сцената?

- Как, искаха, разбира се. Аз излязох на първия конкурс. За втория се бях подготвил с един текст, шопските зодии. Как шопите възприемат всяка зодия. Любомир Пеевски го написа, и сега е актуално и смешно. На финала беше толкова тържествено, даваха наградите, хубаво настроение се създаде, така че си казах да не пресоля манджата. Но съм обещал на кметицата да изиграя нещо.

- Кольо, преди месец и нещо се появиха информации в някои вестници, че си тежко болен. Какво стана всъщност?

- В един седмичен вестник направиха фал. Обадиха ми се за интервю, аз казах, че с удоволствие ще направим, но сега не се чувствам добре, нека да е по-нататък. Но вестникът излезе на първа страница със заглавие “Анастасов си отива”. Започнаха да се обаждат от други вестници и да питат жена ми как съм.

Като ме виждаха познати, се изненадваха, едва ли не ми се сърдеха, че съм жив.

Преди година и половина вдигнах кръвното до 200 на 110. Сърцето ми беше зле. Извикахме Бърза помощ, но дойде след два часа. През това време дойде личната лекарка. Премери ми кръвното и каза веднага да постъпя в болница. Синът ми ме закара. А тези с линейката били от село Скравена, Ботевградско. Спешна помощ, дошли да помагат. Но не могли да намерят улица “Струмица” и се въртели по улиците. Аз отказах операция и започнах да вземам лекарства. Солта я махнах, червеното месо махнах, не ям пържено, наблягам повече на зеленчуци и плодове. И не вдигам вече кръвното.

Никола Анастасов се върна от Каспичан, където беше шеф на журито на националния фестивал “Майстори на шеговития къс разказ “Зевзек 2014”. Членове на журито са били артистите Мария Статулова, Любен Чаталов и Илия Раев, директор на Шуменския театър. Когато се срещнахме за интервюто, Кольо Анастасов още беше изпълнен с впечатленията от мача на “Лудогорец” в Англия и несправедливия резултат. “Много се измъчих! - оплака се той. - Аз мислех, че ще ни трепят. А ние за малко да ги бием!” /24chasa.bg