Тези дни най-играният по света български драматург Христо Бойчев тръгва за Русия. На ежегодния фестивал във Владимир, недалеч от Москва, ще играят две негови пиеси. Държавният академичен театър на Липецк (чиято постановка е селектирана за Фонда на руската култура и е заснета с 8 камери, ще представи "Полковникът птица". А Нурилският заполярен театър - "Оркестър Титаник". Това е най-северната професионална трупа в света. Нурилск, появил се благодарение на залежите от редки метали, се намира далеч зад Полярния кръг. Той е и най-северната точка, до която е достигнало творчеството на бележития наш автор. Остава Южният полюс - напълно възможна цел, след като българи отдавна са стъпили там.
След Русия Бойчев тръгва към Франция. По покана на културния отдел на парижкото кметство там той ще разработва проект, за който не иска да говори предварително. В родината на Наполеон пиесите му почти не слизат от сцените. Във френската столица "Полковникът птица" е играна в един от най-добрите театри. Докато е там, Христо Бойчев ще посети и премиера на "Оркестър Титаник" в Страсбург.

- Господин Бойчев, вие сте дипломиран инженер. Защо избрахте точно тази професия, след като талантът ви е бил в съвсем друга посока?
- В семейството сме традиционно техници, но аз исках да стана художник. В осми клас обаче намалиха поведението ми, защото гледах филма "Дяволът и десетте божи заповеди" с Фернандел. Беше забранен за ученици. Та завърших, станах среден техник, после инженер, стигнах до заместник-шеф на Завода за растителни масла и протеини в Полски Тръмбеш.

- Как се чувствахте като технократ началник?
- Уютно. Материята ми беше ясна. Нямах проблеми с техниката. Разбирах се с хората. Като цяло се справях много добре. Но дойде моментът, в който поисках да се махна от Полски Тръмбеш.

- И решихте, че това може да стане чрез писане на пиеси. Изглежда налудничаво, още повече че вие никога преди това не сте вършили нещо подобно?
- Не можех да се преместя в София просто така, защото нямах жителство. Изходът беше да стана студент. Бях прехвърлил тридесетте, можех да запиша само някоя от теоретичните специалности във ВИТИЗ. Избрах театрознание и докато четях в Народната библиотека материала, включен в конспекта, и излизах да пуша навън, написах първата си пиеса - "Онова нещо". На приемния изпит обаче ме скъсаха, така че пак се върнах в Тръмбеш. Работих си в завода, когато се обади Коко Азарян: искал да се видим.

- Как творбата ви е стигнала до него?
- Моят приятел, поетът Максим Максимов, тогава беше млад застраховател в ДЗИ. Всички актьори, писатели, интелектуалци, които си удряха колите, ходеха при него, за да им прави оценка. Беше много популярен в артистичните среди. Та Максим дал пиесата на драматурга Панчо Панчев, той пък на професор Азарян и на другия ас сред режисьорите - Младен Киселов.

- Самият вие как оценявате "Онова нещо"?
- Харесвах я. Имах големи надежди. Вярвах си. Вярно е, че нямах опит, но много се интересувах, имах първичен усет за тия неща. Докато четях пиесите в библиотеката, хващах къде са кусурите на класиците. И до днес помня какви цигари пушех, докато пишех. Машината беше на болницата. Един приятел лекар ми я даваше след работно време. Предварително бях решил, че докато не спечеля пари от писане, няма да си купя машина. Защото иначе ще бъде графомания.

- Какво каза Коко Азарян?
- Че иска да постави "Онова нещо", но и че Младен Киселов има подобни намерения. Да избирам. За един ден видях и двамата корифеи на театъра. Дойдох до София със служебния бус на завода - "Ниса" ли, УАС-ка ли - не помня. Намерих Киселов в Сатирата. Той прекъсна репетицията и ми каза, че много харесва текста и смята да го работи, но догодина. Кога ще чакам, помислих си. Нямах търпение. Искаше ми се премиерата да бъде още на следващия ден. Казах му, че съжалявам и отидох при Коко. Той обаче се уплаши: предстоеше поредният преглед на българската драма. "Критиците ще търсят жертва, която да унищожат", каза ми той. "Ти си най-млад и беззащитен, ще те разнищят". Може би бе прав човекът. Така "Онова нещо" не видя бял свят тогава. Не ми беше приятно, но не се разочаровах чак толкова много. Бях сигурен, че рано или късно пиесата ще се играе. И това действително стана след години в Софийския пътуващ театър. Постави я Андрей Калудов. Преди това цензурна комисия я бе отхвърлила на първо четене. Владимир Каракашев каза: "Онова нещо" е едно голямо нищо." Другият мастит капацитет обаче, професор Димитър Канушев, я харесал. Точно той ме прие за студент в класа си, който се състоеше от двама души. Така започнах да уча театрознание.

- И пак сте попаднали на Каракашев
- Той четеше лекции по руска литература, но станахме приятели. "За какво ще говориш", попита ме на изпита. "За Пушкин", отговорих и започнах: "Пушкин е роден в дворянско семейство", "Достатъчно, шест", прекъсна ме Каракашев. Аз обаче продължих: "Ама, професоре, нека кажа още нещо". А той: "Няма какво повече да ми кажеш! Аз за Пушкин знам всичко."

- Защо не завършихте? След две години сте се отказали от дипломиране?
- По това време униформата на интелектуалците дисиденти беше брада, кожух и чанта с дълга дръжка през рамо. В чантата обикновено носех протоколите от взетите изпити. По време на скандалния бой в градинката пред "Кристал" милиционерите ме обискираха и ги взеха. Не можех да ги възстановя и се отказах. А и ВИТИЗ вече въобще не ме интересуваше. Времето бе друго: комунизмът си отиваше, а театърът бе в колапс. Зарязах всичко. Но в края на тази историческа 1989 година бях най-играният автор: 40 български театъра имаха на сцените си четири мои пиеси.

- Това е рекорд. Кога написахте другите три?
- Като свърших парите, се прибрах в Полски Тръмбеш. Запалих си печката и за една зима написах три пиеси: "Спирка последна", "Районна болница" и "Подземният". Поставиха ги още същата година. Премиерата на "Районна болница" беше в Смолян, но нямах пари да отида.

- Как погледнаха роднините на това занимание?
- В началото ме смятаха за луд. Не можеха да допуснат, че някой около тях ще стане нещо по-различно. И баща ми, и майка ми бяха притеснени. Тя все повтаряше: "Недей писа, ма, майко. Излез се разходи на чист въздух. Писането разваля очите..."

- Навремето пиесите ви са били поставени на 40 родни сцени - сега ги играят в 40 държави, а най-малко в България. Огорчава ли ви този факт?
- Не. Аз съм един от най-играните европейски автори - само трима-четирима сме. В България в момента има странна естетическа тенденция. Роди се поколение режисьори, което не поставя пиеси на живи автори, а текстове. Вземат някой класик, умрял преди повече от 70 години, за да няма претенции за авторско право, и правят адаптации, които сами си режисират, а понякога играят и главните роли.

- Казвате, че в България театър винаги ще има, но няма да е български...
- Казал съм го, защото българската драматургия няма никаква протекция в родината си. Няма облекчение за театрите, които играят наши автори. Трябва да се направи фонд към Министерството на културата, от който директно да плащат хонорарите на българските автори, за да не товарят трупите. Във Франция, например, протекционират 70% от продукцията на родното си кино, театър, радио и телевизия. Те по-глупави ли са от нас???

- Забогатява ли се от драматургия?
- В България не е възможно да се живее от писане на пиеси. Никъде по света сериозните автори не са богати.
Не казвам, че са бедни
В момента в Европа сме само няколко писатели, които си вадим хляба само от пиеси. Останалите работят и друго - така е бил и Макс Фриш, сам го казва. За да можеш да живееш само от драматургия, трябва да те играят в цяла Европа. Даже и великият Харолд Пинтър с огорчение отбелязва, че жена му, която никой не познава, издържа цялата фамилия, като пише криминални романи.

- Как се случи така, че "Полковникът птица" изправи на крака висшите генерали от НАТО?
- Това стана в театър "Льо пош" в Брюксел. На премиерата беше поканено и главното комендване на НАТО. Решението на режисьора, англичанин, беше доста нестандартно - пиесата започваше с българския химн. Публиката разбра, че звучи нещо тържествено, а може би е имало и българи в залата - така че полека-лека всички станаха. Свърши "Мила родино", зрителите седнаха, но актьорите продължиха да стоят прави. Пуснаха отново химна и публиката пак се изправи, но не можа да сдържи смеха си.

- "Полковникът птица", доскоро най-играната ви пиеса, е писана след продължително прекъсване. Кое наложи тази пауза?
- През 1989 година театърът се изпразни. Оцелявахме, като пишехме за шоупрограми и вестници. През 1996 година се появи дописка, че лудница в България е получила хуманитарна помощ. От там дойде идеята за "Полковникът птица". Доскоро тя бе най-играната ми пиеса, но "Оркестър "Титаник" вече е на първо място.

- Как бг сюжет стига до Катар например?
- "Полковникът птица" отиде там през Турция. Преди това пиесата бе поставена в най-големия истанбулски театър - а може би най-големия в Европа - "Шехир". Там са играни почти всичките ми творби. Той е общински, с 12 сцени, пръснати из целия град. Вероятно директорът, който е сценограф по професия, я е предложил и в Катар. В деня преди премиерата получих покана: "Купувай билет и тръгвай, няма значение колко струва." Арабска му работа. Отказах се и съжалявам. По-късно гледах спектакъла на видео. Решението му е много интересно. А на финала се вижда как публиката става и петстотин души си навиват чалмите, които вероятно, преди да влязат в театъра, са развили.

- Кои са постановките, с които са свързани най-големите ви емоции?
- В Куманово, Македония, цигански самодеен театър игра "Полковникът птица." На сцената има масовка от четиридесет души - пластичен фон. "Много, бре!", викам на режисьора. "Искат да играят, как да ги изгоня - ще ме бият", вика той. Накрая завършиха с луд кючек начело с Полковника. В салона имаше над седемстотин роми: и те играят кючек. А актьорите бяха фантастични, защото страшно се вживяваха в ролите си и много си вярваха. В Загреб пък "Подземният" се игра от слепи. Подариха ми текста на брайлово писмо. В света има само няколко такива театри. Поразителното е, че актьорите така владеят пространството, че в никакъв случай не можеш да кажеш, че не виждат. Един от героите се засилваше, стъпваше на ръба на рампата, балансираше, правеше везна и когато всички очакваха, че ще падне, се връщаше назад. Националният театър на Каталуния в Барселона също постави "Полковникът птица". След премиерата отидохме в кръчма на пазара. От съседните маси разбраха, че не съм испанец и попитаха кой съм. Казаха: Христо Бойчев от България. Че като започнаха скандирания: Стоичков, Стоичков... "Абе, не съм", отвръщам. Тогава някой пусна слух, че съм негов братовчед, след което масата бе отрупана с бутилки.

- Преди години бяхте кандидат за вицепрезидент заедно с Иван Кулеков, който щеше да бъде вашият шеф. По-друга ли щеше да е България, ако бяхте спечелили?
- О, да. След кратък период щях да направя преврат и да стана президент. Тогава България щеше да тръгне по други пътища. Но, ако говорим сериозно, ние знаехме, че няма да станем. Тодор Живков ни каза: "Вие да не си помислите, че ще спечелите - няма да стане, но ми е интересно какво правите".

- Какво впечатление ви направи Първият?
- Човек на възраст, но не говореше глупости. Беше с ума си и разсъждаваше доста трезво. Говореше за шансовете на България. Попитах го какво мисли Иван Костов. Каза: "Моето усещане, интуицията ми говори, че е деструктивен човек". За другите се въздържаше да дава оценки. Дали е бил прав - не коментирам.

- Освен че ви донесе популярност, имаше ли друг ефект от вашата кандидатпрезидентска кампания.
- Тогава изборите бяха на кантар. Ние получихме над 100 000 гласа. Иван Маразов от БСП и Петър Стоянов от СДС отидоха на финала. На Жорж Ганчев не му стигнаха два процента, за да измести Маразов. Ако не бяхме ние, той щеше да ги вземе и на балотажа БСП логично щеше да гласува за него. Така че дали за добро или лошо, една от причините да не е Жорж президент сме ние с Кулеков - по-точно аз, защото идеята беше моя. Кулеков само пречеше и ме плюеше по митингите. Но не можеше да ме смени, защото без мен беше загубен.

- Не ви ли блазни днес идеята да станете депутат или министър?
- Да сляза от световния връх на българска почва въобще не ме блазни. Освен това съм максималист и перфекционист - каквото и да правя, влагам много енергия. Политиката ще ме изтощи невероятно много. Предпочитам да си хабя силите за нещо, което ще остане на целия свят. А не да създам нещо, което ще бъде оплюто от опозицията и най-вече от Кулеков.

Исак ГОЗЕС, в. "Стандарт"