Kогато се разчу, че Валери Петров е в кома след инсулт, а лекарите от Военномедицинска академия се борят за живота на прочутия поет, преводач и драматург, в социалните мрежи много хора си припомниха негови стихотворения. Препратиха ги на приятели и ги посъветваха да ги препрочетат. Убедени бяха, че така ще дадат от своята енергия на крехкото му тяло да се пребори със страданието. Уви, не успяха. Но публикуваните стихове вече са почит към неговата памет.

Поетът бе на 94 години. Продължаваше неуморно да пише и дори се “заиграва” с музата си: “Сега, когато съм от финала на крачка, дошла си на гости, глупачка с групачка”, шегува се в един стих той.

"24 часа" ви предлага няколко творби на поета. Насладете се на голямото изкуство.

На “Попа”
И все пак беше хубаво, че точно на тая

моя спирка се сбира сега младежта,

тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,

как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,

как се смеят на смешки, явно смешни за тях,

и как явно ни чувстват отчайващо стари,

допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът

на Патриарха с куп венци ограден.

А то били те. Уморени да скитат,

седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица

и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:

А не са ли наистина тези - всъщност - дечица

мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли

би могъл да се хвали друг някой народ,

а ний какъв избор срещу туй сме им дали?

Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме

и че много от тях не се боцкат с игли,

но и много ги лъже това, нашето, време

и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,

под неона в целувка сливат млади лица,

виж как дръзко се мятат момчешките гриви

и как женствено в мрака блясва в миг обеца -

очевидно нехаят или просто не знаят,

че светът им могъл би да е друг, не такъв...

Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.

Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Есенно утро
Като петел огромен и червен

- защо във този вид и сам не зная -

надникна днеска есенният ден

в прозореца на хладната ми стая.

- Глупак с глупак! - ме клъвна стръвно той -

със книгите ще ми се разтакава!

Ококори го този поглед твой,

недей пропуска красота такава!

Виж туй ръждиво огнено хоро

на мойта перушина във гората,

виж тоя чер, извит като перо

асфалтен път излъскан от водата,

виж онзи електрически кантон,

взел яркия кармин на моя гребен,

и виж небето, в чийто нежен тон

потънал съм като във сън вълшебен!

- Да - казах му, - красив си, но все пак,

макар че за окото ще е жалко,

във тенджерата с белия капак

студът ще те натика подир малко!

Но той все пак не спря да ме кълве:

- Е, именно! Не ще ме виждаш зиме!

Днес тук опий се с мойте цветове

и ако можеш в думи опази ме! …Това и правя, но не знам, дали,

избрал такава форма причудлива,

предал съм как сърцето ме боли

от туй, че и таз есен си отива.

Ключето
Снощи късно пред къщи си гарирах колата

и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,

тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича

и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,

но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка

и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,

такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене

в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо до гроба -

откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита

бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?

- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.